Поставяне под карантина и последици от нарушаването ѝ
Темата за законосъобразните правни средства за поставяне под карантина и последиците от нарушаването ѝ е изключително важна в условията на влошаващата се епидемична обстановка, предвид факта, че към 7 април 2020 г. поставените под карантина лица са почти 10 000 и се очаква броят им да се увеличава.
От друга страна, обаче, макар и налагането на карантина да е необходимо с оглед ограничаване разпространението на заболяването COVID – 19, то самата задължителна изолация представлява сериозно засягане на основното човешко право на свобода и сигурност, уредено в Европейската конвенция за защита правата на човека, под формата на ограничаване на възможността за свободно придвижване в пространството.
На фона на статистиката по отношение на поставените под карантина лица, както и предвид високите размери на отговорността за нарушаването ѝ, следва изключително внимателно да се изследва законосъобразността на налагането ѝ и в случай че такава не бъде установена, да бъдат предприети съответни мерки за защита.
По темата адв. Силвия Петкова гостува на предаването „Студио Хъ“.
ВАЖНО!!! Поставянето под карантина на недоказано болни лица е незаконосъобразно лишаване от свобода и подлежи на обжалване и обезщетяване от страна на държавата за претърпените неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконното лишаване от възможността на поставеното под карантина лице свободно да се придвижва в пространството.
Международни стандарти за законосъобразно поставяне под карантина според Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ)
Според чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКПЧ, всеки има право на свобода и сигурност, като законосъобразно лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести е възможно само по ред, предвиден в закона.
Макар че тази разпоредба предвижда възможност за лишаване от свобода за защита на обществения интерес, както и за осигуряване сигурността на задържаните лица, все пак тя съдържа в себе си и сериозни гаранции срещу такова произволно задържане.
В решението Енхорн срещу Швеция, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) разкрива персоналния обхват на приложение на разпоредбата на чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКЗПЧ, като приема, че законосъобразно лишаване от свобода по този ред е възможно по отношение на лицата, разпространяващи инфекциозни болести. Или иначе казано, това са тези лица, които страдат от такива болести и по отношение на тях е необходимо да се предприеме лишаване от свобода с цел ограничаване на възможностите за разпространението им.
Със същото решение са установени и двата критерия за законосъобразно налагане на карантина, а именно:
1. разпространението на инфекциозната болест да представлява опасност за здравето и сигурността на населението; и
2. задържането на лицето, болно от заразна болест, е единственият начин да се предотврати нейното разпространение, като по – малко суровите мерки биха били неефективни по отношение защитата на обществения интерес.
За да бъде законосъобразно налагането на карантина, е необходимо както едновременното наличие на горните две условия, така и стриктното спазване на предвидения в националния закон ред за това.
В светлината на необходимостта от ограничаване разпространението на COVID – 19 на територията на Република България и при прилагане на международните стандарти за законосъобразното ограничаване на свободата на придвижване в пространството, се стига до извода, че налагането на карантина е възможно единствено за лица с установено носителство на заболяването при извършване на обективна преценка, че това е единственият възможен начин за предотвратяване заразяването на други лица.
Това, от своя страна, означава, че във всички случаи на налагане на карантина на лицата по Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, противоречи на международните стандарти, поради което е незаконосъобразно. Това са:
1. всички лица, които влизат на територията на Република България;
2. всички близки контактни на потвърден случай на COVID – 19.
Разбира се, няма пречка тези лица доброволно да спазват препоръчителна карантина, но не могат да бъдат законосъобразно задължени „да не напускат домовете си или мястото за настаняване, в което са посочили, че ще пребивават“. В случай на наложена санкция за неспазването на така определеното в цитираната запове задължение, същата ще подлежи на отмяна.
При настоящото извънредно положение и епидемична обстановка, обаче, е налице необходимост от своевременно установяване на заразносителите и поставянето им под карантина с оглед ограничаване възможността за разпространение на заболяването COVID – 19. Ето защо е необходимо и преодоляването на изложените недостатъци на цитираната заповед и въвеждането ѝ в съответствие с международните стандарти.
Такова преодоляване е възможно единствено при въвеждане на задължително изследване на горните лица и поставянето им под карантина след установяване на заразоносителство. По този начин се създават гаранции, както за стриктно спазване на основните човешки права без налагането на произволни мерки, така и за ефективното ограничаване разпространението на COVID – 19 у нас. В този смисъл и е изпратеното от кантората предложение до Народното събрание относно отговорността за нарушаването на противоепидемични мерки, регистрирано с вх. № ПГ-1094-С-31/03.04.2020 г.
Ред за поставяне под карантина
Спазването на двата критерия за поставяне под карантина, установени от Европейския съд по правата на човека, не е достатъчно за законосъобразността на това действие, тъй като самата ЕКЗПЧ поставя допълнително изискване за това, а именно то да се случило по установения с национален закон ред.
По отношение на българското национално законодателство, редът за поставяне под карантина и заболяванията, по отношение на които е възможно това, е уреден в Закона за здравето.
Според неговите разпоредби, на задължителна изолация и болнично лечение подлежат лица, болни и заразоносители от холера, чума, вариола, жълта треска, вирусни хеморагични трески, дифтерия, коремен тиф, полиомиелит, бруцелоза, антракс, малария, тежък остър респираторен синдром и туберкулоза с бацилоотделяне.
Когато съществува заплаха за здравето на гражданите от болести, извън изброените, министърът на здравеопазването е оправомощения държавен орган, който може да разпореди задължителна изолация на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави.
По отношение на противоречието на предвиденото правомощие за разпореждане на задължителна изолация на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави с ЕКЗПЧ и международните стандарти за поставяне под карантина, бяха изложени аргументи по – горе.
Именно, поради това противоречие и предвид характера на ЕКЗПЧ на международен договор, прилагащ се с предимство спрямо национални нормативни актове, които ѝ противоречат, разпоредбата в тази ѝ част е неприложима. Затова и не е необходимо да се коментира нейното съдържание. На коментар ще подлежи единствено редът за поставяне под карантина на болните и на заразоносителите на COVID – 19, тъй като единствено по отношение на тях е възможно законосъобразно разпореждане на задължителна изолация.
И така, задължителната изолация и лечението на болните и заразоносителите на COVID – 19 се извършва със заповед на ръководителя на съответното лечебно заведение по предложение на лекуващия лекар или на лекаря, насочил пациента за хоспитализация. Заповедта подлежи на незабавно изпълнение.
Изолация и лечение на горните лица може да се осъществява и в домашни условия след преценка на съществуващия епидемичен риск от лекуващия лекар или след консултация с епидемиолог или специалист по инфекциозни болести.
По същество, заповедта за поставяне под карантина представлява индивидуален административен акт и се подчинява на правилата за издаване и съобщаване на такива актове, уредени в Административнопроцесуалния кодекс.
На първо място, по отношение на издаването и по – точно по отношение на формата на заповедта за поставяне под карантина, тя следва да бъде писмена. Това е така, поради факта, че устни административни актове, се издават само, когато това е предвидено в закон, а по отношение на коментирания случай това условие не е налице.
На второ място, що се отнася до съобщаването, това може да стане по електронен път, чрез лицензиран пощенски оператор, както и по факс или по друг начин, оповестен от съответния орган. В практиката, най – често съобщаването на индивидуални административни актове става чрез лицензиран пощенски оператор.
Предвидени са и допълнителни възможности за съобщаване, които са:
1. устно. То ще бъде възможно по разпореждане на ръководителя на съответното лечебно заведение и се удостоверява с подпис на длъжностното лице, извършило съобщаването;
2. по последния адрес, посочен от адресата на заповедта, а при липса на такъв – на адреса, на който той последно е получавал съобщения. Когато няма посочен от адресата на заповедта адрес или до момента той не е получавал съобщения, съобщаването се извършва по настоящия или по постоянния му адрес, а ако по постоянен адрес няма кой да получи съобщението, връчването става по месторабота.
Когато страната не може да бъде намерена на адреса и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, съобщаването се извършва чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, съобщението се пуска в нея.
Правилата за съобщаване на индивидуалните административни актове са толкова подробни и важни, поради факта, че от момента на съобщаването започва да тече и срок за обжалване. От друга страна, тези правила са гаранция за надлежно уведомяване на адресата на акта с цел, на първо място, неговото реално узнаване и изпълнение, и на второ място, осигуряване на възможност за ефективно упражняване на правото на защита при засягане на права и възлагане на задължения, какъвто е случаят при поставяне под задължителна карантина.
Оспорването става в 14-дневен срок от съобщаването, но то не спира изпълнението, тъй като заповедите за поставяне под карантина подлежат на незабавно изпълнение.
Санкции за нарушаване на карантина
Всяко задължение, за да има правна стойност, следва да бъде скрепено с ясно определена санкция за неизпълнение.
По отношение на нарушаването на карантина са предвидени два вида отговорност – административнонаказателна и наказателна, като не е налице ясна диференциация в кои случаи следва да се прилага едната и в кои – другата, с което се създават условия за установяване на противоречива практика по отношение на наказването.
Административнонаказателната отговорност е предвидена в Закона за здравето и се реализира чрез налагане на глоба в размер на 5000 лв.
Наказателната отговорност е предвидена в Наказателния кодекс и се реализира чрез налагане на наказание лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.
ВАЖНО!!! С направените изменения в Закона за електронните съобщения се въведе изискване за предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги да съхраняват трафични данни за нуждите на принудителното изпълнение на задължителна изолация на лица, които са отказали или не изпълняват мярката. Право на достъп до тези данни имат Главна дирекция „Национална полиция“, Столичната дирекция на вътрешните работи и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи.
Предвид липсата на ясна диференциация на приложимия вид отговорност, кантората е предложила на Народното събрание административнонаказателната отговорност за нарушаване на карантина да отпадне за установените случаи на заболяване от COVID – 19 и по отношение на тях да се прилага единствено наказателна отговорност, но в намален размер.
В заключение
Законосъобразното налагане нa ограничения на основни човешки права е белег на демократичното управление и гаранция за ограничаване на възможностите за произвол.
Вероятно много хора се питат защо е необходимо буквалистичното схващане за защита правата на човека в условията на скоростно разпространение на опасно заболяване, вместо просто наложената карантина да се спазва, независимо от законосъобразността ѝ.
Отговорът на този въпрос е изключително прост и той се разкрива при налагането на наказания за неспазването ѝ. Това е така, тъй като незаконосъобразните държавновластнически действия не могат да постигнат целта, за която се предприемат. В случая това е превенцията от разпространение на COVID – 19.
Така, при намаляване на мотивацията за спазване на незакосъобразно разпореждане, вероятността за реално нарушаване на наложена карантина се увеличава, но за сметка на това санкция не може да бъде наложена или ако бъде, то тя ще подлежи на отмяна по съдебен ред, тъй като не е налице правновалидно задължение.
Спазването на незаконосъобразно наложена карантина може да бъде квалифицирано единствено като морално задължение към обществото, чието неизпълнение не може да бъде санкционирано по правен ред. По този начин се препятства възможността за ефективност на превенцията.
Обратно, законосъобразно наложените ограничения, първо, повишават мотивацията за спазването им и второ, при наличието на правновалидно задължение, нарушенията на тези ограничения подлежат на неотменима санкция.
_____________________________________________________________________
Информация за различните видове права, задължения и средства за защита за нарушаването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“.
Още интересни теми, свързани с правата на човека, както и с прилагането на административнонаказателна и наказателна отговорност, можете да намерите в секциите „Права на човека“, „Административно право“ и „Наказателно право“.
Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в предоставянето на правна помощ и защита при нарушаване на основни човешки права, както и при незаконосъобразно ангажиране на административнонаказателна и наказателна отговорност.