септември 2019 - Адвокат Петкова

Бруталното убийство на 7 – годишното момиченце в Сливенското село Сотиря разбуни духовете и предизвика вълна от коментари и възмущение. Чуха се призиви за възстановяване на смъртното наказание. Държавната реакция на тежкото престъпление не закъсня. Месец след убийството, депутати внесоха предложения за промени в НПК и НК.

Съобразно тях няма да се допуска съкратено съдебно следствие при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда. Паралелно с предложените промени в НПК, в същия ден е представен и проект на закон за допълнение на Наказателния кодекс. С него пък се предлага, при провеждане на съкратено съдебно следствие при случаи на престъпления, с които е причинена смърт, тежка телесна повреда, както и при извършване на блудство или изнасилване, съдът да може да намали определеното наказание с една пета. От друга страна, отменя се задължението на съда да не налага наказание „доживотен затвор без замяна“ при определени случаи, както и се оставя в неговата власт да прецени дали да замени наказание „доживотен затвор“ с наказание „лишаване от свобода“ за определен срок.

До колко, обаче, засилването на наказателната репресия би дало реални резултати от гледна точка на превенцията на подобни жестоки престъпления? Дали няма да се нарушат международни ангажименти на Република България, които да доведат до допълнителна финансова тежест? Ще се засегнат ли основни човешки права и принципи на наказателното право с предложените промени в НПК? Какви са психологическите последствия от завишаването на наказателната репресия за осъдените? Очакват ли се промени при целите на наказанието според действащия НК? На тези и много други въпроси ще отговорят в днешната статия адвокат Силвия Петкова и психологът Ина Антонова.

Анализ на предложените промени в НПК

Днешният анализ ще започнем с предложението за промени в НПК, тъй като именно те повдигат множество въпроси и проблеми.

Съобразно тези предложения съкратено съдебно следствие няма да се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда.

Първият въпрос, на който трябва да отговорим е „какво представлява съкратеното съдебно следствие“?

Същност на съкратеното съдебно следствие

Съкратеното съдебно следствие е диференцирана процедура за разглеждане на наказателни дела. Най – просто казано, тази процедура се основава на самопризнанията на подсъдимия. Те трябва да се отнасят до фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това означава подсъдимият да признае, че на инкриминираната дата (и час) е извършил виновно инкриминираното деяние. Допълнително условие за провеждането на съкратено съдебно следствие е подсъдимият да се съгласи в съдебната фаза да се използват събраните в досъдебното производство доказателства. По съществото си тези действия от страна на подсъдимия се тълкуват като съдействие по отношение на държавните органи във връзка с разкриване на фактите около извършеното престъпление и за улесняване реализацията на наказателна отговорност по отношение на него. Именно по тази причина съкратеното съдебно следствие съдържа в себе си и поощрителен елемент. В замяна на съдействието на подсъдимия държавата предлага намаляване на наказанието, което съдът определи като най – подходящо, с една трета.

Всъщност, съдействието на обвиняемия/подсъдимия има огромно значение за наказателния процес. Поради това наказателното законодателство предлага множество стимули, за да получи такова съдействие. Освен при съкратеното съдебно следствие, съдействието може да има значение като смекчаващо вината обстоятелство. В тази връзка, при наличието и на други смекчаващи обстоятелства, то може да доведе до намаляване на наказанието по реда на чл. 55 от НК. Съдействието, в зависимост от своята степен, може да се цени и като едно единствено изключително смекчаващо вината обстоятелство. По този начин може да се стигне до налагане на наказание под най – ниския предвиден предел. Възможно е и да се стигне до замяна на наказанието „доживотен затвор“ със срочно лишаване от свобода. То може да се вземе предвид при определяне на мярката за неотклонение – подписка, гаранция, домашен арест, задържане под стража. Тоест, съдействието е изключително значимо и поради това законодателят го поощрява по множество начини.

Значение на съкратеното съдебно следствие за международните ангажименти на Република България

Една от важните функции на съкратеното съдебно следствие е да се създаде възможност за решаване на делото в разумен срок. При високите нива на престъпност и огромната натовареност на съдилищата в България, това твърде често е сериозно предизвикателство. От друга страна, невъзможността на съдебната система да отговори на това предизвикателство, многократно е ставала повод за осъждане на страната ни от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушения на чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. За последните две години (2018 – 2019), статистиката сочи, че основателните оплаквания за „бавно правосъдие„, тема, която сме разгледали в отделна статия, са 345. Съобразно практиката на ЕСПЧ за това нарушение се изплаща обезщетение в размер на до 10 000 лв. Това означава, че потенциалните разходи за българския данъкоплатец под формата на обезщетения могат да възлязат на 3 450 000 лв.

Значение на съкратеното съдебно следствие по отношение на разкриваемостта и наказуемостта на престъпленията

Диференцираната процедура на съкратеното съдебно следствие има много голямо значение и по отношение на разкриваемостта на престъпленията. Достатъчно често се случва дадено престъпление да остане ненаказано, поради липса на „достатъчно доказателства“. Тази липса може да произтича, на първо място, от изминаването на дълъг период от време от извършването на престъплението. На второ място, причина може да бъде и допускането на съществени процесуални нарушения при събирането на доказателствата. Това, от своя страна, ще доведе до изключването им от доказателствения материал по делото.

Както споменахме по – горе, обаче, съкратеното съдебно следствие се основава както на самопризнанието на подсъдимия, така и на съгласието му събраните в хода на досъдебното производство доказателства да бъдат използвани за постановяване на осъдителната присъда. В този случай не се държи сметка за спазване на процесуалните норми при събирането им. Това е така, тъй като желанието на подсъдимия определени доказателства да бъдат изключени от доказателствения материал води до невъзможност за прилагане на диференцираната процедура. Така излиза, че именно съкратеното съдебно следствие е процедурата, която помага за повишаване на ефективността при разкриване на престъпленията и наказването на техните извършители. Това е така, защото в (почти) всички случаи на провеждане на съкратено съдебно следствие, производството завършва с осъдителна присъда.

Тоест, престъпният деец ще понесе своето наказание за извършеното престъпление. И (почти) не съществува възможност осъществяването на неговата наказателна отговорност да бъде осуетено. Не така стоят нещата при разглеждане на делото по общия ред.

Значение на предложените промени в НПК във връзка с отпадане на съкратеното съдебно следствие по отношение на умишленото причиняване на смърт и телесна повреда

Предложените промени в НПК в този им общ вид са непрецизни.

Както споменахме, предвижда се съкратеното съдебно следствие да не се допуска във връзка с умишлено причиняване на смърт и на тежка телесна повреда. В почти всички случаи, тези умишлени престъпления са тежки по смисъла на Наказателния кодекс. Тоест, предвиденото за тях наказание е повече от пет години. Изключение съставляват само убийството при превишаване пределите на неизбежната отбрана, убийство, извършено от майка върху рожба във време на раждане или веднага след него, както и убийството на току – що родена рожба с чудовищен вид. Така, в обхвата на забраната за използване на поощрителната процедура няма да попаднат само квалифицираните състави на посочените престъпления. Тя ще обхване и привигилированите състави.

Казус

Лицето Х чува шум в двора на къщата си късно през нощта. Излиза, въоръжен със законно притежаван пистолет. В тъмнината вижда друго лице, което е разбило ключалката на вратата на паркирания в двора автомобил и краде CD player-a. Лицето Х застрелва крадеца в гърдите, с което умишлено причинява смъртта му. Ще бъде налице убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана. С предложените промени в НПК на лицето Х ще бъде отказано провеждането на съкратено съдебно следствие. Последиците от този отказ биха довели до няколко проблема:

Дори и лицето Х да признае фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласи да не се събират доказателства за тях в съдебна фаза, съдебното следствие (това е фазата на събиране на доказателства) все пак ще продължи. Това, от своя страна, отнема изключително много време и ресурс, включително и финансов. Така ще се стигне ненужно процесуално разточителство. Последното би се изразило в, първо, ненужно натоварване на решаващия състав. Второ, ненужно разходване на финансов ресурс за съдебно – следствени действия. Трето, оставяне на лицето Х във висящо положение в продължение на дълги години. Четвърто, загуба на прекалено много време, което може да доведе до липса на възможност за разкриване на престъплението. Последното е така, осъдителната присъда не може да се основава единствено на самопризнанията на подсъдимия. Така, се създават предпоставки за нарушаване на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС във връзка с разглеждане на делото в разумен срок.
Отнема се възможността на лицето Х да получи по – леко наказание, въпреки оказаното съдействие.
Създава се опасност лицето Х да не понесе наказание, ако не се съберат достатъчно доказателства. Всъщност, именно тази последна точка е особено важна при типа престъпления, заради които са предлагат коментираните промени в НПК.

Същите проблеми биха възникнали при всеки един вид умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда.

N.B.

Тук е мястото да маркираме съвсем накратко уточнение какво, всъщност, представлява умисълът. Той е два вида – пряк и евентуален. При прекия умисъл деецът е предвиждал сигурното настъпване на конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, като е искал настъпването на точно тези последици. При евентуалния умисъл елементите са почти същите. Единствената разлика се състои в това, че деецът е предвиждал вероятното настъпване на общественоопасните последици, осъзнавал е техният общественоопасен характер, допускал е тяхното настъпване, но се е примирил с това. В нашия пример, лицето Х е допускало, че стрелбата в гърдите на крадеца е от естество да причини смъртта му. Не го е искал конкретно, но се е примирил с възможността това да се случи.

Впрочем, идеята за подобни промени в НПК, не е нова.

Всъщност, тя датира от 2016 г., когато се е търсило възстановяване на отменената разпоредба на чл. 369а от НПК. Тази разпоредба гласеше, че съкратено съдебно следствие не се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние.

Следващото предложение за възстановяването ѝ идва през 2018 г. като реакция на убийството на журналиста Виктория Маринова.

Както вече споменахме, настоящото предложение за промени в НПК идва във връзка с убийството на Кристин Георгиева.

Анализ на предложените промени в НК

С обсъждания проект се предлага изменение на разпоредбитв на чл. 58а, ал. 1 и 2 от Наказателния кодекс.

Съгласно действащия текст на ал. 1,

При постановяване на осъдителна присъда в рамките на съкратеното съдебно следствие, съдът намалява наказанието с една трета.

Така, в рамките на съкратеното съдебно следствие присъдата ще може да се намалява с 1/5, по отношение на определени престъпления. Те са умишлено причиняване на смърт, телесна повреда, блудство или изнасилване.

Съгласно действащия текст на ал. 2,

Когато в разпоредбата на особената част е предвидена
възможност за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече наказания и съдът определи като най – подходящо по вид наказанието доживотен затвор без замяна, не го налага, а наказанието доживотен затвор заменя с лишаване от свобода от двадесет до тридесет години.

История на разпоредбата на чл. 58а от НК

Преди 2010 г., когато е приета разпоредбата на чл. 58а от НК в сегашната си редакция, тя се е състояла от само една алинея. Съобразно нея, когато в производството по съкратено съдебно следствие съдът постанови осъдителна присъда, той не може да наложи най – тежкото по вид наказание при алтернативно предвидени различни наказания, а в останалите случаи определя наказанието като при наличие на изключителни или многобройни смекчаващи вината обстоятелства.

По този начин на съда е била предоставена дискрецията при алтернативно предвидени различни наказания да избере включително най – ниското. В другия случай пък се е стигало до налагане на наказания, определени като при мнобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства. При тази процедура може да се наложи наказание под най – ниския предел, когато такъв е предвиден. А при предвидено най – тежко наказание „доживотен затвор“, то следва да бъде заменено със срочно лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години.

Историята се повтаря …

Именно задължението за замяна на наказанията със значително по – леки е довело до обществено недоволство и в тази връзка – до засилване на наказателната репресия. В мотивите на тогавашния проект, неговите вносители отбелязват, че …

… твърде ниските наказания, налагани в днешно време от съдилищата в случаите на съкратено съдебно следствие и неяснотата относно отговорността на непълнолетните лица при подобно развитие на процеса предизвикаха негативни и дори гневни реакции на гражданите.

Всъщност, както виждаме, наказателната политика на държавата се определя съобразно степента на необходимост от защита на определен вид обществени отношения. Тази степен не е константна, а се изменя с времето по начина, по който се изменят и самите обществени отношения и моралните възприятия по отношение на тях. Точно поради това, исторически, някои деяния биват криминализирани, други – декриминализирани. За някои наказателната репресия се редуцира, а за други се увеличава.

.Наказателното право, обаче, е такъв клон на правото, който възлага най – сериозната форма на отговорност по отношение на престъпния деец. Това е така, на първо място, защото извършеното деяние представлява достатъчно висока степен на обществена опасност, за да бъде осъществяването му забранено под страх от реализиране на наказателна отговорност. Второ, чрез наказателното право се упражнява в най – тежка степен правомощието на държавата да реализира наказателната отговорност. Това правомощие се състои в засягане на основни човешки права, за чието стриктно спазване Република България е поела международни ангажименти. Точно поради тази причина засилването на наказателната репресия следва да се извършва много внимателно и по изключение. Защо това е така ще разберем както от гледна точка на правото, така и от гледна точка на психологията.

Гледната точка на правото

Основните моменти, на които следва да се обърне внимание са два: международноправен и вътрешноправен.

Международноправният елемент

Традиционно, наказателната политика на всяка държава е вътрешноправен въпрос и намесата на международните образувания в нея е сведена до минимум. Това е така, тъй като всяка една държава запазва суверенитета си по отношение на въпросите, касаещи нейната вътрешна сигурност. Такъв въпрос, именно, е наказателната политика. Въпреки това, обаче, има редица правила, които следва да се съблюдават при нейното определяне. Днес ще стане въпрос за едно от тях.

През 1992 г. със закон България ратифицира Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Много от уредените в нея права се засягат от наказателното право, но за целите на днешната статия ще разгледаме само едно от тях. Това е забраната за изтезанията. Съоразно чл. 3 от ЕКЗПЧОС,

Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

В контекста на тази разпоредба, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург е имал много възможности за произнасяне.

Едно от знаковите решения на Съда е Vinter and Others v. the United Kingdom.

Vinter and Others v. the United Kingdom

Делото е образувано по жалба на трима заявители, осъдени на доживотен затвор без замяна. Това означава, че те не биха могли да бъдат освободени, освен по личната преценка на правосъдния секретар (орган във Великобритания). Тази преценка може да се основава на „милосърдие“ (например, при наличие на смъртоносна болест или на прекалено голямо лишаване от права). Впрочем, в българското наказателно право, осъдените на доживотен затвор без замяна, могат да бъдат освободени при провеждането на подобна процедура. Това е т. нар. „помилване“, което се прави с указ на президента, а основанията за преценка се доближават до тези, дадени за пример в казуса.

Тримата осъдени подават жалба за това, че техният доживотен затвор без замяна представлява нечовешко и унизително отношение, тъй като няма надежда да бъдат освободени.

Голямата камара на ЕСПЧ постановява решение, с което се произнася в полза на жалбоподателите, поради факта, че изискванията на чл. 3 не са спазени по отношение на когото и да било от тях. Съдът, по – конкретно, е обърнал внимание, че за да бъде наказанието „доживотен затвор“, наложено в съответствие с цитираната разпоредба, трябва да е налице възможност същото да бъде намалено. Или с други думи, необходимо е да е налице перспектива за освобождаване на затворника и за преразглеждане на наказанието. Съдът отбелязва още, че в европейската и международна практика голяма част от ратифициралите ЕКЗПЧОС държави изобщо не прилагат наказание „доживотен затвор“ или ако го прилагат, националното им право предвижда възможност за преразглеждане на наказанието след изтичането на определен срок (обикновено след изтърпяване на 25 години лишаване от свобода).

Вътрешноправният елемент

Най – важната част от вътрешноправният елемент се крие в уредените в НК цели на наказанието. В много случаи, както обществото, така и законодателят, при изготвяне на предложения за промени в НПК и НК се съсредоточава най – вече в „реваншистката“ функция на наказанието – престъпният деец да понесе последствията от извършеното престъпление. Тази функция, обаче, е обществена, а не законова.

Законовите функции на наказанието са три. Първо, да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави. Второ, да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления. Трето, да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

Първата функция

Тя е т. нар. превъзпитателната функция и е най – важна. Целта на изпълнение на наказанието е престъпният деец да понесе последствията от извършеното деяние, но след изтърпяването му да се върне в обществото като негов пълноправен (и полезен) член.

Логиката, която зад тази цел е както чисто човешка, така и икономическа. Средномесечната издръжка на един затворник е около 750 лв. Средномесечната работна заплата на надзирател в местата за лишаване от свобода също е около 750 лв. Така, ако един престъпен деец на 35 годишна възраст бъде осъден на доживотен затвор и живее до 70 г., неговата издръжка в затвора ще струва на данъкоплатеца около 315 000 лв. Тук не се включват разходите за затворнически персонал. Към 2012 г. статистиката сочи, че доживотните присъди в България са около 79. Оттогава са минали 7 години, а актуална статистика не е налична.

Дори и само да предположим, обаче, че става дума само за 79 доживотни присъди, каквато е статистиката за 2012 г., това означава, че сметката в тежест на данъкоплатеца за издръжката на тези затворници възлиза на около 24 885 000 лв. В тази сума отново не са включени разходите за затворнически персонал.

Поради тази причина от изключителна важност е добрата пенитенциарна работа с осъдените в полза на тяхното поправяне. От друга страна, намаляването на наказателната репресия, като тенденция в държавите – членки на Съвета на Европа е не само икономическа, но и се установява с цел съблюдаване на човешките права.

Втората функция

Това е предупредително – превантивната функция. С нея се цели престъпният деец да разбере, че за всяко престъпление следва да се изтърпи съответното наказание. По този начин държавата отговаря на деянието и предупреждава деецът да не върши повече престъпления. От друга страна, превантивната функция е най – силно изразена при наказанията, включващи лишаване от свобода, тъй като при тях деецът се изолира от обществото и се ограничава в много голяма степен възможността му да върши престъпления.

Третата функция

Това е т. нар. „генерална превенция“. Осъждането на престъплението и налагането на наказание следва да въздейства на обществото, като го възпрепятства да върши престъпления.

Именно реалното въздействие на последните две функции е предмет повече на психологията, отколкото на правото. Това е така, тъй като те са насочени да въздействат върху волевия момент на субективната страна – „искам ли да извърша престъпното деяние, когато има възможност да ме хванат и да понеса наказание в определен размер“.

Гледната точка на психологията

Страхът от наказанието може да повлияе на вземането на решението за извършване на престъпление само в случаите, когато индивидът е в добро психично здраве. В тези случаи лицето е водено от моралните и социалните норми и ясно съблюдава причинно – следствените връзки при вземането на решения. За съжаление обаче, никога не може да има еднозначен отговор по нито един психологически въпрос. Това е така, тъй като при стрес, водещи са емоциите, когнитивните изкривявания и защитните механизми на човешката психика. Това обяснява феномена: емоционалният мозък ни диктува примитивни начини за реагиране, които сме наследили от нашите предци.

Заплахата има животинска природа. Настръхнали, оголени зъби, ръмжене или съскане – това е проява на природните заплахи. Примитивният човек не е мислил така, както ние. Той е действал съгласно животински инстинкт, за да удовлетвори дадена своя нужда, която може да е и делюзионна. Страхът от наказание и възмездие идва по – късно. И деятелят се стреми да го избегне. Преди извършването на деянието тази мисъл не го занимава. След извършването на престъпното деяние, субектът е скъсал с морала окончателно.

Строгостта на наказанието и връзката му с престъпното поведение

Често пъти си мислим, че ако наказанието е „достатъчно“ строго, това ще накара хората с криминогенно поведение да се „замислят“ дали желаят последиците от деянието си. Да, но реалността показва, че дори в крехка възраст децата лъжат, когато ги е страх от наказание. Съответно най – много лъжат децата на строгите родители. За съжаление възрастните не винаги осъзнават какви поражения нанася налагането на тяхната воля. А и не винаги се замислят…

Как тогава правораздавателните органи се очаква да задействат различен от описания механизъм, налагайки по – строги наказания?! И едва ли има човек с престъпни намерения, прелистващ НК в търсене на формата, под която деянието му да се обезцени законово. Тук идва ред да се даде светлина на темата за възпитанието, което е от съществено значение за изграждане на морални устои и социално приемливо поведение на подрастващите, които да опазят психиката им до толкова, че да не се стига до нуждата от това да биват подведени под наказателна отговорност.

Видовете страх

Още в Библията се споменава за два конкретни вида страх:

– първият е полезен и трябва да бъде насърчаван;

– вторият е вреден и трябва да бъде преодолян.

Първият вид е страх от висшестоящите – имащите право да порицават и наказват. Този вид страх не означава задължително да се страхуваме от нещо. По – скоро това е почтително отношение пред закона; почит към неговата власт и правота. Обаче това е също и уместния респект към неговата строгост и сила. С други думи, страхът от наказание е пълното признаване на всичко, което е криминализирано, което е следствие от нашето познаване както на правата ни, така и на задълженията ни.

Когато въпреки всичко, за съжаление, е налице престъпно деяние, за което се налага да бъде изтърпяно наказание лишаване от свобода, трябва да се вземат предвид няколко важни въпроса:

– Възможно ли е поправяне на престъпните наклонности?

– Значението на по – дългата изолация по отношение на поправянето или липсата на възможност за поправяне?

– Психологически последствия от дългата изолация?

Принципното положение

Ако разгледаме общият случай, по – скоро наказанието цели реабилитация пред обществото, а не превъзпитание, което е видно от факта, че лишените от свобода са в среда, в която има същите по вид хора. Затворите се превръщат в лагери за обмяна на опит, а не в превъзпитателни институции, поради лошите условия на живот и „глада“ за кадри, които да отработят психичните механизми довели лицето до дадено престъпно поведение и деяние. Винаги има възможност да се помогне на всеки един човек, ако са налице специалисти, които могат да анализират психиката на извършителя и да го преведат през процеса на личностово израстване и моделиране.

Това от своя страна може да доведе до възможността субекта да промени когнитивно – поведенческите си механизми и модели на поведение, така че те да откликват на социалните, законовите и моралните норми. За да се подпомогне виновният е важно да се разбере общата нравствено – правна насоченост на личността му, настъпилите изменения в убежденията, ценностите, стремежите след извършването на престъплението, да се изясни наличието на криминогенните наклонности в бъдеще.

Частният случай

За жалост обаче, при лишаването от свобода е необходимо да се вземат предвид и последствията, като психологическото отчуждение на личността от обществото и неговите ценности. Една от важните страни на битието на човека, като обществено същество, е общуването. В общуването личността се формира, реализира се нейната активност и то е тясно свързано с дейността. Общуването е специфична форма на междуличностно взаимодействие.

Психологическото отчуждение означава позицията на индивида по отношение на другите, обусловено от неговите субективни свойства, в частност склонността му към бягство в своя вътрешен свят. Социалното отчуждение се поражда само или основно във външните обстоятелства, отношението на другите хора и групи към дадения субект и стремежа на последния за установяване или прекратяване на връзката със своето обкръжение и приобщаване към неговите ценности. Психологическото отчуждение, може да детерминира дълга социална изолация и определени отношения на другите към даденото лице. Социалното и психологическото
отчуждение са тясно свързани едно с друго, в това число като причина и следствие: социалната дистанция от обществото и най-напред от микросредата, може да предизвика психологическа , и обратното.

Когато са на лице отчуждение и дезадаптация и на съотношението на тези явления, дезадаптацията може да се определи като неприспособеност на индивида към социалната среда в резултат на несъответствие на целите и ценностните ориентации на групата и личността, като неспособност на човека в резултат на различни причини да усвои груповите норми и груповата култура, в ролята им на коректив на поведението му.

Последствията

Психическите последствия от отчуждението се изразяват в липсата на емоционални контакти с хората, в специфично възприемане на заобикалящия свят, като чужд и враждебен за личността, разкъсване между нейните очаквания, желания и действащи социални норми, в изолация и чувство за самота, които могат да доведат до извършването на правонарушение. Разбира се, недопустимо е психологизирането на отчуждението, игнорирането на социалните условия на живот на отделните хора, способстващи за такава психологическа изолация. Отчуждението в социално – психологически план е бягство на човека от такова взаимодействие, имащо съществени психологически и социални последствия, понякога необратими и имащи криминогенен характер.

От изложеното, считам, че изводът е лесен и логичен – средата и правилната реакция на обучените специалисти са средствата за подпомагане и превъзпитание, а не строгостта на наказанията и тежестта на законовата рамка – те са само пряка заплаха и не са механизъм за предотвратяването на рецидиви.

В заключение

Както видяхме в днешната статия, съкратеното съдебно следствие и възможностите за намаляване на наказанията, както и замяната на наказанието „доживотен затвор“, са процедури, които имат огромно значение за наказателния процес. Твърде често, емоционалната реакция на обществото срещу конкретни престъпления води и до емоционална, а понякога и популистка реакция на законодателя. Този подход, обаче, е неправилен и не е в интерес на правосъдието. Това е така, тъй като в повечето случаи се търси единствено реваншистката страна за наказване на престъплението.

Това е видно и от мотивите на проекта, с който са предложени промени в НПК. Съобразно тях, съкратеното съдебно следствие се оценява единствено като процедура, водеща до бързина на правосъдието. Не се държи сметка, обаче, че именно благодарение на тази процедура се повишава разкриваемостта и наказуемостта на престъпленията. И този факт е особено важен за тежки престъпления, като тези, за които се предлага изключването на съкратеното съдебно следствие. От друга страна, диференцираната процедура води и до намаляване на разходите в наказателния процес. Факт, който, макар и да не е от първостепенна важност, не е за подценяване.

Права на човека, Административно право, Наказателно право

Бавно правосъдие. Как да получим обезщетение?

21.09.201930.08.2021 адв. Силвия Петкова

Темата „бавно правосъдие“ е една от най – широкообхватните по отношение на основните права на човека. Ето защо има и множество нормативни актове, които я разглеждат. Чрез тях на съдебната власт в широк смисъл (разследващи органи, прокурори, съдии) се възлага задължение да решават образуваните пред тях дела в „разумен срок“. При неизпълнение на това задължение държавата дължи съответно обезщетение за бавно правосъдие.

От друга страна, съдебната система в България често е обект на нападки, заради нарушаване на задължението за разглеждане на делата в разумен срок. Ето защо в днешната статия ще разгледаме в кои хипотези е налице бавно правосъдие. Ще видим как можем да поискаме произнасяне на съда, ако той сам не предприема подобни действия. Ще разберем още и по какъв ред можем да потърсим обезщетение.

Правна уредба на проблема „бавно правосъдие“

Задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок намира регламентация в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Гражданския процесуален кодекс, Наказателно – процесуалният кодекс и в Административнопроцесуалния кодекс. От своя страна, редът за получаване на обезщетение за бавно правосъдие е уреден в Закона за съдебната власт и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. По – надолу ще разгледаме уредбата във всеки един нормативен акт поотделно.

Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) се прилага с приоритет пред всеки български закон. Ето защо, при наличие на противоречие между ЕКЗПЧОС и нормативен акт от вътрешното право, прилага се Конвенцията.

Самата Конвенция определя широко правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, като основно човешко право. Неговата основна уредба се намира в чл. 6, пар. 1. Съгласно тази разпоредба:

Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Цитираната разпоредба се отнася до правото на справедлив съдебен процес. Тя, обаче, макар и да е основният, не е единственият аспект на това право. По отношение на друго основно човешко право – правото на свобода и сигурност, чл. 5, пар. 2 от ЕКЗПЧОС постановява, че:

Всеки арестуван или лишен от свобода трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона за изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или освобождаване преди гледането на неговото дело в съда.

Така, видно от двете разпоредби, правото на разглеждане и решаването на делото в разумен срок има три аспекта. Първо, гражданскоправен – забрана за бавно правосъдие при решаване на спорове, свързани с граждански права и задължения. Второ, наказателноправен – забрана за бавно правосъдие при разглеждане на дела за извършени престъпления. Трето, административноправен – забрана за бавно правосъдие при засягане на права и задължения на граждани от административни органи. Ето защо, трите процесуални български закони, също уреждат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Наказателно – процесуален кодекс

Темата „бавно правосъдие“ е най – опасна именно при разглеждане и решаване на дела, свързани с извършени престъпления. Това е така, тъй като наказателният процес засяга три категории права и интереси – тези на обществото, на пострадалия и на престъпния деец. Именно в тази област е и най – широкообхватната практика на Европейския съд по правата на човека. В тази област държавите са плащали и най – много обезщетения за бавно правосъдие. Съгласно чл. 22 от Наказателно – процесуалния кодекс:

(1) Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

(2) Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове.

(3) Делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела.

Необходимостта от стриктното спазване на забраната за бавно правосъдие в наказателния процес произтича от няколко обстоятелства.

Първо

Обвиняемият/подсъдимият за извършване на престъпление не следва да бъде държан в твърде дълга несигурност дали ще бъде осъден, след колко време и какво наказание би следвало да претърпи. Това е така, тъй като самото очакване причинява страдания и притеснения, чието времетраене е ограничено в светлината на забраната за изтезанията, уредена в ЕКЗПЧОС. Това е така още и поради факта, че твърде често обвиняемият/подсъдимият не е реалният, физически извършител на инкриминираното деяние. В този случай голямото времетраене на процеса води до дълготрайно, а понякога и безвъзвратно увреждане на честта, достойнството и доброто му име.

Второ

Задължението за решаване на делото в разумен срок има значение и по отношение на пострадалия/неговите близки. Техният интерес се състои в необходимостта от бързо и адекватно решаване на делото от гледна точка на възмездяване на вредите от престъплението и моралното удовлетворение от намиране и наказване на дееца. Освен това, колкото повече време минава от момента на извършване на престъплението, толкова повече намалява шанс за откриване и наказване на неговия деец, както и на възмездяване на пострадалия.

Трето

Наказателният процес защитава и обществения интерес като цяло. А той от своя страна изисква своевременното откриване и наказване на дееца с оглед прилагане на генералната превенция. Това е възспиращото въздействие на наложеното наказание на един член от обществото по отношение на всички. Наличието на бавно правосъдие в този смисъл отслабва функциите на казанието във връзка именно с генералната превенция.

Важно е да се отбележи, че в светлината на правото на свобода и сигурност, задължението за разглеждане на делото в разумен срок следва да важи и в случаите на вече наложено наказание. По – конкретно в случая говорим за условното предсрочно освобождаване. Твърде често в българската действителност, насрочването на заседание за разглеждане на молба за условно предсрочно освобождаване отнема толкова време, че наказанието на осъдения или вече е изтекло, или остава малка част за изтърпяване. В този случай е налице класически пример за бавно правосъдие.

Това е така, тъй като в своята практика Европейският съд по правата на човека многократно е обръщал внимание, че „своевременното“ изправяне на обвиняем/подсъдим/осъден, който е задържан под стража е налице, когато съдебен орган се произнесе по законността на задържането, докато то все още трае. Ето защо, понятието „разумен срок“ се отнася и към полицейското и прокурорското задържане, и към задържането под стража.

Граждански процесуален кодекс

В сферата на гражданскоправните отношения не е налице толкова сериозна законодателна намеса. Тези отношения са частни, а държавният и общественият интерес изобщо не участват в тях. Това, обаче, че не означава, че по отношение на тях не действа забраната за бавно правосъдие. Докато, обаче, в наказателния процес има строго определени срокове, които съдебната власт е длъжна, а и в повечето случаи се старае да спазва, в гражданския процес нещата не стоят точно така. Това е така не, защото срокове за съда не съществуват, а защото контролът върху спазването им не е толкова стриктен.

Съгласно чл. 13 от Гражданския процесуален кодекс:

Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

В случай че съдът не изпълнява това задължение, законът дава възможност на страните в производството да поискат определяне на срок за произнасяне. Това става чрез т. нар. молба за определяне на срок при бавност. Молбата се подава чрез съда разглеждащ делото до по – горестоящия нему съд.

Например, ако Софийски районен съд не извършва своевременно някое процесуално действие, то страната по делото може да подаде молба за определяне на срок за неговото извършване до Софийски градски съд.

Тази молба се разглежда от горестоящия съд в едноседмичен срок от постъпването ѝ. Ако се установи необосновано забавяне, определя се срок за извършване на действието.

Административнопроцесуален кодекс

Отношенията, които се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) са т.нар. отношения на власт и подчинение. В тях участва държавен орган и гражданин/юридическо лице. В тези производства се защитават както частни, така и държавни интереси без те да се засягат в толкова сериозна степен, както е в наказателния процес.

Съгласно чл. 127, ал. 1 на АПК:

Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане.

В административния процес задължението за решаване на делото в разумен срок е част от забраната за отказ от правосъдие.

Какво означава „разумен срок“?

Както видяхме, множество нормативни актове възлагат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, но никъде няма легална дефиниция на това понятие. Този факт, обаче, не се дължи нито на празнота в закона, нито на липса на желание у законодателя да уреди такава дефиниция. Той се дължи на това, че не е възможно да се определи единен „разумен срок“ за всички видове дела. Ето защо кой срок е „разумен“ се определя за всеки конкретен случай.

Липсата на легална дефиниция на понятието не означава липса на критерии за извеждането на неговите параметри. Напротив, такива критерии предоставя практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). В едно от своите знакови дела срещу България, ЕСПЧ постановява, че:

При преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото (в този смисъл Екле срещу Германия, Цимерман и Щайнер срещу Швейцария, Крепс срещу Полша, С.Х.К. срещу България). Възможно е накърняване на разумния срок за разглеждане на делото, въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както е възможно и обратното – удовлетворяване на изискването за „разумен срок“ при фактическото надвишаване на процесуалните срокове.

Според ЕСПЧ предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от закъснения, за които са отговорни държавните органи. […] Гаранцията за „разумен срок“ по чл. 6, пар. 1 има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на гаранцията е да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния.

Впрочем, именно тези критерии са заложени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Член 2б, ал. 2

Съобразно посочената разпоредба, при преценка относно наличието на необосновано забавяне при разглеждане и решаване на делото, съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Ред за търсене на обезщетение за бавно правосъдие

Българското законодателство предвижда две възможности за предявяване на претенция за обезщетение при бавно правосъдие. Единият е административен – подаване на заявление чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. Вторият е гражданскоправен и се осъществява по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Обезщетение за бавно правосъдие по реда на Закона за съдебната власт

Член 60а и сл. от Закона за съдебната власт уреждат процедурата за подаване на заявления за обезщетение в случай на бавно правосъдие.

Легитимирани да подадат такова заявление са:

страните по приключени граждански, административни и наказателни производства;
обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства.

Заявлението се подава чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. На сайта на Инспектората на Висшия съдебен съвет са публикувани образци на заявлението и придружаващите го документи.

ВАЖНО!!! Заявленията до министъра на правосъдието следва да се подадат в 6 – месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт. Максималният размер на обезщението по този ред може да бъде не повече от 10 000 лв. Лицата, получили такова обезщетение, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред. Последното е логично, тъй като по този начин пострадалият от бавно правосъдие би бил възмезден два пъти за едно и също нещо. А това, от своя страна, по смисъла на гражданското право е неоснователно обогатяване.

Обезщетение за бавно правосъдие по съдебен ред

Обезщетяването на вреди от бавно правосъдие по съдебен ред се извършва съобразно разпоредбите на Закона за отговорността на държавата (ЗОДОВ) и общините за вреди и на Гражданския процесуален кодекс. При търсене на отговорността на държавата съгласно уредената в цитираните закони процедура няма максимална стойност на обезщетението, което може да се иска. Стойността на претендираните вреди, обаче, трябва да бъде доказана. Освен това, за дело по ЗОДОВ се дължи проста държавна такса, определена с Тарифа на Министерския съвет, докато по реда на ЗСВ такса не се дължи.

Реализирането на отговорността на държавата за бавно правосъдие става с подаване на искова молба до съответния съд. С нея трябва да се докажат нарушението, увреждането и причинната връзка между тях.

Производството по ЗОДОВ също обхваща всички хипотези на нарушаване на забраната за бавно правосъдие. Тоест, то се прилага както по наказателни, така и по граждански и административни дела. Предимството му се изразява в това, че няма конкретно определен срок за подаване на искове по този ред. Поради това, приложение намира общата погасителна давност по чл. 110 от Закона за задълженията и договорите. Така излиза, че искове по ЗОДОВ могат да се подават в 5-годишен срок от датата на възникване на вземането за обезщетение, т.е. от приключване на съответното производство с окончателен акт.

Проект на промени в Закона за съдебната власт по отношение на обезщетенията за бавно правосъдие

Към днешна дата Министерството на правосъдието е внесло проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт по отношение на обезщетенията за бавно правосъдие. С проекта се предлага заявлението, с което се иска обезщетение да се отхвърля, когато:

подсъдимият е бил обезщетен за неразумния срок на наказателното производство чрез изрично и измеримо намаляване на наложеното му наказание от компетентния съд;
по досъдебни производства, когато въпреки проведените действия по издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал неразкрит или не е повдигнато обвинение.

Видно от мотивите на проекта, „регламентирането на тези основания е съобразено с практиката на ЕСПЧ. […] Съгласно тази практика, намаляването на наказанието се смята за адекватна компенсация при нарушаване на изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Взета е предвид и практиката на ЕСПЧ по отношение на прилагането на чл. 6 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).

Съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС „всяко лице……при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок“, тоест става въпрос само за обвиняемия, съответно подсъдимия. ЕСПЧ въобще не разглежда оплаквания на пострадалия по чл. 6, § 1 от конвенцията по отношение на досъдебни производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение“.

Потенциални проблеми в проекта

Действително, ЕСПЧ приема, че намаляването на наказанието представлява адекватна компенсация за нарушаването на забраната за бавно правосъдие. Така мотивирано, обаче, предложението разкрива един пропуск. Този пропуск се извежда от становището на ЕСПЧ по делото Димитров и Хамънов срещу България. Съобразно него,

По някои дела, българските съдилища намаляват присъдите въз основа на общите разпоредби на Наказателния кодекс, които уреждат индивидуализацията на наказанието. Тази практика обаче, често е резултат от виждането на съдилищата, че след като е изтекъл дълъг период от време от извършването на престъплението, целите на наказанието и общественият интерес не изискват строги присъди.

По този начин, макар в някои случаи съдилищата ясно да се произнасят, че намаляването е с цел обезщетение за нарушаването на правото на гледане на делото в разумен срок, в други, както е при делото на Хамънов, те не правят това. Тъй като тази практика не е основана на изрични законови текстове или на утвърдена съдебна практика, по правило не изяснява въпроса дали присъдата е намалена по изричен и измерим начин, така че да бъдат отчетени ненужни забавяния и, най-важното, не представлява правна възможност за засегнатите лица, не може за момента да се счита за ефективно правно средство за защита.

Така, в случаите, в които е постановена осъдителна присъда, за да се счете, че е налице „изрично и измеримо“ намаляване на наказанието, поради бавно правосъдие, то ще трябва съдът изрично да включва в присъдата формулировка от типа, например „налага наказание лишаване от свобода в размер на 5 г. Намалява същото с 1 г., вследствие на нарушаване на задължението за разглеждане и решаване на делото в разумен срок“.

Парадоксът

Действително, подобно предложение е разумно, тъй като изричното и измеримо намаляване на наказанието и изплащането на обезщетение в пари би означавало двойно облагодетелстване на подсъдимия за едно и също нещо. Съдът, обаче, не разполага със законова възможност за намаляване на наказанието на това основание. Поради това, подобна формулировка като горецитираната, би направила намаляването на наказанието незаконосъобразно.

Съответно, присъдата в тази част ще подлежи на отмяна при протест на прокуратурата. Ето защо, de lege ferenda, e необходимо намаляването на наказанието, поради бавно правосъдие да се заложи като основание в разпоредбите на чл. 54 и сл. от Наказателния кодекс. Тази празнота за момента може да бъде преодоляна, ако в присъдата съдът мотивира бавното правосъдие като смекчаващо вината обстоятелство.

Основание за отказ на обезщетение по реда на ЗСВ при неразкрит извършител/неповдигнато обвинение

Предложението за това основание за отказ също разкрива известни проблеми. Съгласно мотивите по законопроекта „ЕСПЧ въобще не разглежда оплаквания на пострадалия по чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС по отношение на досъдебни производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение“. Известно е, обаче, че практиката на ЕСПЧ еволюира. От друга страна, цитиранат разпоредба постановява, че правото на гледане на делото в разумен срок се отнася и по отношение на правните спорове относно граждански права. Макар и буквалното тълкуване на тази разпоредба да навежда на извода, че тя се отнася до гражданскоправни спорове, то възможно е и друго разбиране.

На първо място, правото на пострадалия да получи възмездие за извършеното по отношение на него престъпление влиза в обхвата на неговите граждански права. Неразкриването на извършителя, обаче, препятства реализирането на това право. Препятства се и правото на обезщетяване на вредите от престъплението, тъй като няма срещу кого да бъде предявена съответната претенция.

Второ, формулировката „когато въпреки проведените действия по издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал неразкрит или не е повдигнато обвинение“ разкрива следната слабост. Както вече споменахме, един от критериите за определяне дали е спазена забраната за бавно правосъдие е поведението на компетентните органи. Ако се счете, че това поведение е било ефективно и адекватно, то не е възможно извършителят да остане неразкрит. По този начин може да се стигне до извод, че поради недостатъчно активното поведение на компетентните органи, пострадалият би останал необезщетен както за вредите от престъплението, така и за вредите от бавно правосъдие.

Разбира се, това основание за отказ при прилагане на диференцираната процедура по ЗСВ, не дерогира възможността за прилагане на ЗОДОВ. Но именно тази процедура улеснява гражданите при реализиране на правото им на обезщетение при бавно правосъдие. А чрез предложеното основание за отказ се нарушава именно то.

В заключение

Както видяхме, темата за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е от изключително важно значение. Това е така, тъй като по този начин се осигурява спазването на много от защитените с ЕКЗПЧОС права. От друга страна, воденето на дела и подаването на заявления за обезщетение, действа дисциплиниращо на съдебната власт. Освен това допринася и за по – доброто законодателно уреждане на въпроса за бавното правосъдие и до неговото ограничаване.

________________________________________________________________

Още интересни теми, свързани със защита от нарушения на основните човешки права, можете да намерите в секцията „Права на човека“.

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в оказването на правна защита по наказателни дела и по дела за защита правата на човека.

За контакт:
работно време: от понеделник до петък от 10:00 до 18:00 ч.
адрес: гр. София, ул. “Три уши” № 2, ет. 3
тел. 0885 47 77 57
email: office@petkovalegal.com

Административно право

Електрически скутери и правната им регламентация

05.09.201930.08.2021 адв. Силвия Петкова

С актуалните законови правила, касаещи електрическите тротинетки, можете да се запознаете в статията „Новите правила за електрическите тротинетки“.

Липсата на изрична правна регламентация на електрическите тротинетки (електрически скутери) хвана неподготвени, както техните водачи, така и администрацията. Появиха се глоби на водачи на електрически скутери за неправилно пресичане (?!) в качеството им на пешеходци. Появиха се и медийни изказвания на отговорни органи за „незаконност“ (?!) на новите превозни средства и заплахи за санкции. Най – малкото, несериозно е да се наричат нерегламентираните превозни средства „незаконни“. Това е така, тъй като всеизвестен и основен принцип на правото е, че гражданите могат да правят всичко, което не им е изрично забранено. Това не се отнася до държавните органи. Те могат да правят само това, което изрично им е позволено от закона. Тоест, при липсата на законова рамка, уреждаща конкретни права и задължения на гражданин, не означава, че неговото поведение е незаконно. Означава, че просто въпросът не е регламентиран.

А при реализацията на пътни инциденти, служителите на сектор „Пътна полиция“ са объркани дали си имат работа с пътно или моторно превозно средство, или с пешеходец.

Всъщност, отговори на всички тези въпроси дава Законът за движението по пътищата. Ето защо, в днешната статия ще разгледаме именно тези отговори, както и възможните „вратички“ в тълкуването на закона в настоящия му вид.

Електрически скутери и Закон за движението по пътищата

Както вече споменахме, липсва изрична правна регламентация на т.нар. електрически скутери. Въпреки това, обаче, те не са „незаконни“. Не следва да се допуска празнотата в законодателството да доведе до липса на определение на правата и задълженията на водачите им, като участници в пътното движение. Тази празнота следва да се запълни чрез тълкуване на съществуващите законови разпоредби.

Електрически скутери = моторни превозни средства = мотопед/мотоциклет

Законът за движението по пътищата дава няколко законови определения, съобразно които се определя категорията, в която дадено превозно средство попада. Съгласно § 6, т. 10 от закона,

Пътно превозно средство е съоръжение, придвижвано по пътя на колела и използвано за превозване на хора и/или товари.

Съгласно т. 11,

Моторно превозно средство е пътно превозно средство, снабдено с двигател за придвижване.

Съгласно т. 13,

Мотоциклет е двуколесно ППС с кош или без кош, което има двигател с работен обем над 50 куб./см.

Съгласно т. 14,

Мотопед е дву- или триколесно ППС, което има двигател с работен обем до 50 куб./см и чиято конструктивна максимална скорост не надвишава 45 км/ч.

С оглед техническата спецификация на превозните средства – електрически скутери, се налага извода, че те представляват МПС по смисъла на закона. Това е така, тъй като те са снабдени с електрически двигатели за придвижване. Някои електрически скутери следва да се приравнят на мотопедите, а други – на мотоциклетите.

В качеството си на моторни превозни средства, тези електрически скутери трябва да отговарят на определени изисквания. Същото се отнася и за техните водачи. Кои са те?

Изисквания, прилагани за електрически скутери и техните водачи

Изискванията по отношение на пътните превозни средства се определят съобразно тяхната категория. Масовите електрически скутери попадат под категория L1e-В (превозно средство – двуколесен мотопед). Общите критерии за тази категоризация са:

наличие на две колела;
конструктивна максимална скорост не по – голяма от 45 км/ч;
до 4 kW максимална постоянна номинална мощност на електрическия двигател.

Електрически скутер, който развива скорост по – висока от 45 км/ч попада в категория L3e (мотоциклет).

Така се оказва, че изискванията за мотопеди/мотоциклети и техните водачи се прилагат по аналогия за електрически скутери и техните водачи.

По отношение на масовите електрически скутери, попадащи в категория L1e (двуколесен мотопед) важат следните изисквания:

регистрация в КАТ;
сключена застраховка „Гражданска отговорност“ (която, съобразно чл. 489, ал. 4 от Кодекса за застраховането, може да бъде „сезонна“);
правоспособност за управление, категория АМ (освен в случаите на конструктивна максимална скорост по – малка или равна на 25 км/ч);
навършени 16 години (освен в случаите на конструктивна максимална скорост по – малка или равна на 25 км/ч);
задължение за носене на защитна каска;
регистрация в общината, тъй като се облагат с данък.

По отношение на по – мощните електрически скутери

Изискванията са почти същите като гореизброените. Единствената разлика е, че необходимата правоспособност е за категория А1/А2 в зависимост от мощността и съотношението тегло/мощност. За правоспособност за управление на категория А2 е необходимо водачът да е навършил 18 години.

Правила за движение

Правилата за движение на електрическите скутери съвпадат напълно с правилата за движение на всички други категории МПС, поради което няма да се спираме подробно на тях в настоящата статия. Те са уредени в Закона за движението по пътищата.

Има ли „вратичка“?

И така, дойде време и за отговора на най – важния въпрос. Предвид че, при липсата на изрична законова регламентация на електрическите тротинетки и необходимостта от тълкуване на закона и приравняването им към съществуващи категории МПС, логично е да си зададем въпроса „има ли вратичка“, благодарение на която можем евентуално да оспорим евентуално наказателно постановление, в случай че по отношение на нас бъде констатирана на липса на някое от гореописаните изисквания.

Вариант 1

Отговорът на този въпрос отново се крие в Закона за движението по пътищата. По – конкретно, съобразно разпоредбата на чл. 143, ал. 5, т. 1,

Не се регистрират нови превозни средства, за които е влязло в сила изискването за одобряване на типа и той все още не е одобрен.

Следва да се има предвид, че компетентния орган за одобряване на типа на нови превозни средства е изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“. Условията и реда за одобряване на типа на нови пътни превозни средства, системи, компоненти и отделни технически възли, както и за индивидуално одобряване на нови превозни средства се определят с наредба на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията.

Предвид липсата на законова дефиниция на понятието „ново пътно превозно средство“, дали електрическите скутери са такова или не, също подлежи на тълкуване. Действително, винаги можем да се опитаме да спорим дали нашият електрически скутер конкретно следва да отговаря на изискванията на Закона за движението по пътищата. Друг е въпросът дали такова оспорване ще бъде уважено.

Вариант 2

Този вариант е значително по – труден за обосноваване. Това е така, тъй като тълкувателният процес минава през множество връзки между различни разпоредби, всяка една от които не съдържа пряка регламентация на обсъждания проблем.

Както вече споменахме, водачът на моторно превозно средство е длъжен да притежава правоспособност за съответната категория. По отношение на МПС, чиято конструктивна максимална скорост е по – малка или равна на 25 км/ч законът не изисква правоспособност. От друга страна, може да се приеме, че масовите електрически скутери не попадат в обхвата на Регламент (ЕС) № 168/2013, тъй като от неговия обхват са изключени превозните средства, които не са оборудвани с най – малко едно място за сядане.

Така, би могло да се обоснове, че масово използваните електрически скутери не попадат в категория L1e по смисъла на закона и регламента. Всъщност, би могло да се обоснове, че те не попадат под никоя категория, поради което да се счете, че регламентацията им не попада в обхвата на Закона за движението по пътищата изобщо.

От друга страна, разпоредбата на чл. 150а, ал. 2, т. 1 от ЗДвП е формулирана така, че при по – задълбочен поглед изглежда като самата тя да изключва МПС с конструктивна максимална скорост по – малка или равна на 25 км/ч от категорията L1e.

Дори и обаче, все пак да се приеме, че подобна линия на аргументация с неприложимостта на закона и регламента, е твърде абстрактна, остава да се зададе още един логичен въпрос, който ще илюстрираме с казус.

Казусът

Лицето Х е спряно, съобразно законоворегламентираните правила, от служител на сектор „Пътна полиция“. При проверката е установено, че управляваното от него МПС е от категорията „електрически скутер“, чиято максимална конструктивна скорост е равна на 25 км/ч. Установява се още, че въпросното МПС не е регистрирано по надлежния ред. Поради това служителят на сектор „Пътна полиция“ издава акт за установяване на административно нарушение на основание чл. 140, ал. 1 от ЗДвП – липса на регистрация. Наказанието за това нарушение е предвидено в чл. 175, ал. 3 от ЗДвП, което се състои в лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 до 12 месеца и с глоба 200 до 500 лв. Как ще се накаже виновния водач?

Проблеми, които възникват при решаването на описания казус

Нека за целите на казуса приемем, че електрическият скутер от нашия казус е приравнен на мотопед и следва да бъде регистриран. При наличието на конструктивна максимална скорост равна на 25 км/ч, законът не поставя изисквания за правоспособност, нито за определена минимална възраст. Това означава, че водачът, освен че може да бъде неправоспособен, той може да бъде и малолетен или непълнолетен. Възникват и два много важни въпроса, които остават без отговор. И те са:

Как ще бъде практически изпълнено наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ за определен срок, предвид, че за управлението на конкретното превозно средство правоспособност не се изисква, т.е. няма от какво право да бъде лишен водачът? (Важно: не може да се наложи само глоба, тъй като разпоредбата предвижда кумулативно (едновременно), а не алтернативно (поотделно и по преценка) налагане и на двете предвидени наказания).
Ако „виновният“ водач все пак е пълнолетен и притежава свидетелство за управление на МПС от определена категория, на какво основание ще бъде лишен от него, при положение, че извършеното нарушение не е по СУМПС?

В тази връзка е добре да се отбележи, че „кухото“ задължение, което не е скрепено с практическа санкция, няма правна стойност.

„Алтернативното“ тълкуване

Разразилият се след медийните изявления за наказания на водачите на електрически тротинетки спор относно тяхната правна същност, повдигна въпроса и за още едно възможно тълкуване – дали тротинетките не могат да се приравнят на велосипеди с допълнително монтиран (прикачен) двигател?

Според т. 19 на § 6 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП,

„Велосипед“ е пътно превозно средство най – малко с две колела, което се привежда в движение с мускулната сила на лицето, което го управлява.

От друга страна, по отношение на велосипедите с допълнително монтиран (прикачен) двигател, законът не поставя никакви изисквания. Включително и за регистрация.

Дали обаче електрическите тротинетки могат да бъдат приравнени на велосипеди с допълнително монтиран (прикачен) двигател?

Разбира се, няма никаква пречка да се следва именно тази защитна теза пред съда. И ще бъде от негова компетентност да прецени дали действително подобна теза е правдоподобна. Според мен, обаче, е малко вероятно тя да бъде приета по няколко причини.

Велосипедът, съгласно цитираното определение се задвижва с мускулната сила на лицето, което го управлява. Тоест, спецификацията на превозното средство е такава, че то по техническа характеристика се задвижда чрез използване на мускулна сила. „Прикачването“ (допълнителното монтиране на двигателя) е вид подобрение, което се извършва от собственика на превозното средство. Но това действие не променя съществено „фабричната“ характеристика на велосипеда като такъв.

От друга страна, електрическият скутер, действително изисква „побутване“, за да се включи двигателя. Това „побутване“, безспорно представлява използване на мускулна сила, чрез която се стартира работата на двигателя. Двигателят, обаче, се включва и при всякакъв друг вид инерция (напр. наклон на пътя). Тоест, електрическият скутер фабрично е създаден с двигател. Този двигател не е допълнително монтиран (прикачен), а е част от техническата спецификация на скутера, поради което не би следвало да се приравни на велосипед с такъв двигател.

Добрите новини

На фона на принципно разочароващата информация и правният хаос в прилагането на уредбата по отношение на електрическите скутери, има и добри новини. Тъй като, както видяхме, за момента някои от електрическите скутери следва да се приравнят на мотопеди/мотори, то при проверките, които КАТ извършват следва да спазват множеството стриктни изисквания, уредени в българското законодателство по отношение на проверяването на МПС. Твърде често, при извършване на проверки от страна на служителите на сектор „Пътна полиция“ тези изисквания не се спазват и само на това основание съдилищата отменят наказателните постановления*. Последните, от своя страна, се оспорват по реда на административния процес.

По отношение на други електрически скутери (тези с максимална конструктивна скорост до 25 км/ч) има логични възможности за оспорване на потенциално наложени наказания, като това трябва да стане пред компетентния съд. Именно при тези видове скутери има най – голям шанс за успешно оспорване на наказателни постановления*.

Съвсем отделен остава въпросът, че липсата на правна регламентация във връзка с изискванията за регистрация на електрически скутери, води до обективна невъзможност за такава регистрация. В този случай, това е достатъчно основание, наложено наказание за липса на регистрация да бъде отменено по съдебен ред.

В заключение

Както видяхме, ситуацията с правната регламентация на електрическите тротинетки е сложна и объркана. Самият факт, че по отношение на изискванията е необходимо тълкуване, създава предпоставки за разнопосочна практика. Такава практика, обаче, е изключително опасна, тъй като застрашава принципа за равнопоставеност на гражданите пред закона, може да доведе до различни решения при еднообразни ситуации и да създаде хаос в правоприлагането. Именно затова е необходима изрична законова регламентация, особено като се вземе предвид набиращата голяма скорост популярност на екологичните превозни средства.

За да се създаде адекватна правна уредба, обаче, е необходимо също и дейното участие на водачите на електрически тротинетки. И доколкото в момента се работи по законопроект, който да уреди правното положение на удобните за придвижване тротинетки, то следва да напомним, че гражданите могат да участват активно в законодателната дейност. Как може да стане това обсъдихме в статията „Законодателната дейност – как гражданите могат да участват активно в нея?„.

________________________________________________________________

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в правната защита и съдействие по дела за оспорване на наказателни постановления на сектор „Пътна полиция“ към дирекциите на МВР.

Контакти:
адрес: гр. София, ул. “Три уши” № 2, ет. 3
работно време: от понеделник до петък от 10:00 до 18:00 ч.
тел. +359 885 47 77 57
email: office@petkovalegal.com