Категория: Нормотворчество и оценки на въздействието

Извънредно положение, Нормотворчество и оценки на въздействието

Мерките след извънредното положение – теория на безпорядъка. Част втора

адв. Силвия Петкова

Законът за изменение и допълнение на Закона за здравето, обнародван в извънредния бр. 44 на „Държавен вестник“, публикуван на 13.05.2020 г. уреди не само правомощията на държавните органи във връзка с обявяването на извънредна епидемична ситуация, но и мерките след извънредното положение, които да се прилагат чрез Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците. 

Темата за мерките след извънредното положение, предвидени в самия Закон за здравето коментирахме в статията „Мерки след извънредното положение – теория на безпорядъка. Част първа“. 

Както бяхме обещали в нея, днес ще коментираме мерките след извънредното положение в част втора на нашата теория на безпорядъка. Фокусът ще бъде насочен към Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците и към измененията, осъществени с него. 

Още в началото трябва да се отбележи, че проблемите, свързани с мерките след извънредното положение, отразени в този закон съвпадат напълно с някои проблеми, коментирани в част първа от темата. Това е така, тъй като и тук се разкрива онази притеснителна тенденция, според която проектите на законодателни актове не се подлагат на обществено обсъждане. Измененията в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение също като тези в Закона за здравето са внесени с един и същ проект, чийто съставител е Министерският съвет. 

Законовият път за предложение от страна на върховния орган на изпълнителната власт до Народното събрание за приемане на законодателни изменения е чрез решение, придружено с мотиви, предварителна оценка на тяхното въздействие на обществените отношения и обществения живот, обществено обсъждане в Портала за обществени консултации, проведено за срок най – малко 14 дни, таблица за постъпилите и приети становища от граждани и юридически лица, както и с мотиви за неприемането на такива становища. Нищо от това не се е случило, но не съществува процедура за оспорване на закон, поради неспазване на процедурата по приемането му. Такава възможност съществува единствено за подзаконовите нормативни актове. 

От друга страна, макар и самият закон, уреждащ мерките след извънредното положение да има някои положителни страни, по – сериозният проблем е, че разкрива няколко съществени недостатъци. Именно тях ще разгледаме в днешната тема. 

 

Мерките след извънредното положение, свързани с неизпълнение на парични задължения

Безспорно позитивен е подходът, в който се търси защита на длъжниците по време на здравната криза с цел да се осигури тяхното оцеляване. 

Ето защо сред мерките след извънредното положение беше уредено удължаване на срока, в който следва да бъдат спрени публичните продани и въводите във владение срещу физически лица (граждани) с два месеца след неговата отмяна.

По същия начин беше уредена и забраната за налагане на запори на банкови сметки на физически лица и на лечебни заведения, запори върху трудови възнаграждения и пенсии, обезпечителни мерки върху медицинска апаратура и оборудване, както и извършването на описи на движими вещи и недвижими имоти, собственост на физически лица. Изключение от забраната представляват задълженията за издръжка, за вреди от непозволено увреждане и за вземания за трудови възнаграждения. 

Казано по – просто, за гражданите, които имат дължими  и неизплатени парични задължения, това означава, че техните кредитори (напр. банки и колекторски фирми), няма да могат да търсят принудително изпълнение чрез налагане на запори на банкови сметки и заплати за срок от два месеца след отмяната на извънредното положение. 

В рамките на същия този двумесечен срок, няма да се прилагат последиците при забава за плащане на задължения по кредит. Тази разпоредба се отнася както до физическите, така и за юридическите лица. Изключения се допускат при задължения към дъщерните дружества на банките. Тук става въпрос за мерките след извънредното положение, според които няма да се начисляват лихви за забава и неустойки. Освен това, банките няма да могат да обявяват кредитите за предсрочно изискуеми при забава за плащане в двумесечния период след отмяната на извънредното положение, както и няма да могат да се развалят договори, поради неизпълнение. 

Казано по – просто, гражданите и юридическите лица, които имат задължения по договори за кредит с банкови и финансови институции, които не са дъщерни дружества на банките, няма да дължат лихви и неустойки за забава на плащанията си в срока по – горе, т.е. за периода 14 май – 14 юли 2020 г., макар и да са забавили плащанията си, ще дължат единствено съответната месечна вноска за главница и възнаградителна лихва. 

От друга страна, в нормална обстановка, при забавяне на плащанията по договори за кредит, банките имат право да го обявят за предсрочно изискуем, което води до моментално образуване на изпълнително дело пред ЧСИ срещу длъжника. Обявяването на предсрочна изискуемост, обаче, в двумесечен срок от отмяната на извънредното положение, не е възможно. 

Изложеното до тук звучи добре, тъй като на пръв поглед изглежда, че длъжниците са достатъчно защитени. Това, обаче не е точно така.

На първо място, мерките след извънредното положение, свързани с последиците от неизпълнение на парични задължения, в съществената си част се отнасят до физическите лица (граждани) и лечебните заведения. Не се оспорва факта, че необходимост от финансова защита на тези субекти, действително има. 

Същественият проблем е, че не се предвижда възможност за неналагане на запори на банкови сметки на юридически лица (фирми), както и че липсва уредба, уреждаща забрана за извършване на описи на движими вещи и недвижими имоти, собственост на такива лица. Всъщност, множеството ограничителни и противоепидемични мерки по време на извънредното положение, доведоха до сериозен икономически спад в оборота на фирмите, а работата на някои от тях беше напълно преустановена за период от два месеца. 

Търговските дружества, обаче, заемат по – големия дял сред длъжниците по кредити, поради факта, че повечето бизнеси са започнати с корпоративни заеми от банки. Така се получава един омагьосан кръг, в който предприетите до момента противоепидемични мерки са поставили някои от тези дружества в ситуация да не могат изобщо да реализират оборот или той да бъде съществено намален. Едновременно с това мерките след извънредното положение не им осигуряват защита срещу запориране на сметките и описване на имуществото, в случай на неплащане на задълженията по кредитите. 

Законодателят не е помислил върху факта, че тези сметки са необходими, за да могат да се използват натрупаните в тях парични средства за снабдяване със стоки, за заплащане на наеми на помещения, за комунални плащания, за задължения по трудови възнаграждения на работниците и др. под.  

Така, макар и както видяхме по – горе, физическите лица да са формално защитени от изпълнителни производства с цел да им се подсигурят средства за оцеляване, когато не е уредена защита на техните работодатели, така че да могат да реално да продължат плащанията за заплати, тази защита в много случаи става обективно невъзможна. Респективно, когато работодателите не могат да плащат заплати, защото сметките им са запорирани, заради невъзможност за обслужване на кредити, поради намаляване обема на работата или нейното преустановяване, не са защитени и работниците, тъй като на практика те не получават възнагражденията и е без никакво значение дали ще може или не да се запорира нещо, което го няма. 

Да, факт е, че е предвидено държавно подпомагане за юридически лица по т. нар. схема „60:40“, но тази мярка не е достатъчна, за да осигури адекватна защита срещу почти сигурен фалит, тъй като първо, малко работодатели отговарят на условията на схемата и второ, при запор на сметки 40% също няма как да бъдат изплатени.   

Мерките след извънредното положение, свързани с предотвратяване разпространението на заразни болести

Недостатъкът на закона във връзка с мерките след извънредното положение, свързани с предотвратяване разпространението на заразни болести се състои в тяхната пълна липса. Нито Министерският съвет, нито Народното събрание предложиха вариант, в който поне част от противоепидемичните мерки, взети до момента със стотиците заповеди на министъра на здравеопазването, да бъдат уредени в закона. 

А това е необходимо най – малко за тези от тях, които предвиждат ограничение на основните неабсолютни човешки права, като например правото на свободно придвижване, свободата на събранията и сдружаването, правото на личната свобода и неприкосновеност и др. Това е необходимо и за тези мерки, спазването на които поначало е забранено със закон, какъвто е случаят със задължението за носене на маскa. 

Нека разгледаме накратко кои са тези мерки.

Мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване на правото на свободно придвижване

Още в самото начало следва да се отбележи, че всички мерки, включително и мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване правото на свободно придвижване следва да бъдат законово определени, необходими и пропорционални на преследваната цел, която в случая се състои в защита на общественото здраве. И за да бъде една такава мярка правилна и законосъобразна, то следва и трите изброени критерии да са налице. 

Конкретно предприетите към момента, а и преди това, мерки в това отношение, не са законово определени, което е достатъчно основание да се обоснове тяхната нищожност. От друга страна, макар и те да са безспорно необходими, в никакъв случай не може да се каже, че са пропорционални.

Сред мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване на правото на свободно придвижване е, например, забраната за посещение на хранителни магазини и аптеки от лица на видима възраст под 60 (шестдесет) години в интервала между 8:30 до 10:30 ч. 

Първата неяснота е свързана с факта, че забраната се отнася до лица, които са на видима възраст под 60 години, която принципно обезсмисля приложението на тази мярка. Това е така, като за начало, поради факта, че е установен субективен критерий за преценка на кръга от хората, които се обхващат от тази забрана. Видимата възраст на човек над 60 години може да бъде под този праг, поради чисто физиологични характеристики, т.е. той/тя може да изглежда субективно по – млад. Освен това, видимата възраст зависи и от преценката на преценяващия. 

Всъщност, целта на тази мярка е да осигури възможност за ограничаване контакта на възрастните хора, които са по – уязвими здравословно, с други лица, които може да са преносители на заразна болест. При установяване, обаче, на субективни критерии за нейното приложение, тази цел обективно и реално не може да бъде изпълнена. 

Вторият проблем, който възниква във връзка с тази част от мерките след извънредното положение е, че избраният времеви интервал необосновано ограничава и затруднява останалите граждани на възраст под 60 години. Обичайно именно това са хората, които работят всеки делничен ден, като работното им време започва между 9:00 и 10:00 ч. 

Също обичайно, в този интервал и преди започване на работа, се налага тези хора да минават през хранителни магазини, за да си осигурят хранителни продукти за работа или лекарства, които са им необходими. Така например, един работещ човек, събудил се с главоболие няма да може да се снабди със съответното обезболяващо преди да отиде на работа или ще се надява, че работодателят ще му позволи да излезе през работно време, за да отиде до аптека. 

Сред мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване на свободното движение е и забраната да се посещават спортни и детски площадки и съоръжения на закрити обществени места. Тази забрана също нито е законово определена, нито е необходима, нито е пропорционална. 

На първо място, няма никаква яснота какво се има предвид под „съоръжение“. Предвид липсата на законова дефиниция на това понятие, гражданите няма как да разберат какво им е забранено и логично, не е възможно да го спазват. В тези случаи, ако бъде наложено наказание за неспазването на тази мярка и в съответния акт за установяването на нарушението се запише просто „посетил съоръжение на закрито обществено място“, съдът ще отмени това наказание, поради нарушаване на правото на защита. 

На второ място, дори и да се приеме, че е възможно мярката да е необходима, поради факта, че заразни болести могат да се предават и чрез повърхности, то дали ще се ползват съоръжения на открити обществени места, но няма да се ползват такива на закрити обществени места е без никакво значение, което обезсмисля мярката, поради липса на логика в приложението ѝ. 

Мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване свободата на събранията и сдружаването

Сред мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване на свободата на събранията и сдружаването е забрана за провеждане на всякакви организирани събирания на групи над 10 (десет) лица. Именно по отношение на тази мярка възникват някои сериозни проблеми, които са следствие от останалите пропуски както в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците, така и в Закона за здравето и в Наказателния кодекс. 

Добре е още в началото да уточним, че упражняването на свободата на събранията и сдружаването може да бъде ограничено, освен в случаи предвидени в закон и необходими в едно демократично общество:
1. в интерес на националната или обществената сигурност;
2. за предотвратяване на безредици или престъпления;
3. за защита на здравето и морала
4. за защита на правата и свободите на другите. 

Изброените по – горе четири възможности, първо, са изчерпателно изброени и ограничаването на тази свобода, извън техния обхват, е недопустимо и второ, за да е възможно такива ограничения да бъдат приложени е необходимо те да са предвидени в закон и да са необходими в условията на едно демократично общество за защита на четирите изброени по – горе ценности. 

В обхвата на забраната за провеждане на организирани събирания на групи над 10 души влиза и провеждането на протести, организирани по каквито и да било причини и/или срещу когото и да било, тъй като логично, на тях ще присъстват повече от 10 лица. И това, че тази забрана не е предвидена в закон, а в заповед на министъра на здравеопазването, е най – малкият проблем. 

Всъщност, същественото тук е, че неспазването на тази забрана може да доведе до ангажиране на отговорност, като в законодателството за нарушаване на противоепидемични мерки тя може да бъде както наказателна, така и административнонаказателна. Тази отговорност, обаче, както от Адвокатска кантора „Петкова“ многократно сме отбелязвали, не е диференцирана. Това означава, че за неспазване на една и съща противоепидемична мярка на един човек може да му бъде наложена глоба, а по отношение на друг да бъде наложено наказание лишаване от свобода. 

В светлината на забраната за провеждане на организирани събития на групи над 10 души, може да се даде следния пример:

Вариант 1: 15 души се организират за рождения ден на свой приятел и провеждат празненството в парка. Предвид, че нарушават забрана в този смисъл, въведена със заповед на министъра на здравеопазването, биват санкционирани от компететните органи, като им се налага глоба в размер на 300 лв. Това ще бъде законосъобразно наложена глоба, тъй като тя е предвидена в Закона за здравето. 

Вариант 2: В същото време, докато 15-те приятели от горния пример провеждат своето организирано събиране в парка, в центъра на града се провежда протест с численост 1000 души. На място са изпратени полицейски служители, които арестуват организаторите на простеста, тъй като са нарушили мерките след извънредното положение, предвидени със заповед на министъра на здравеопазването и срещу тях съответната прокуратура образува досъдебно производство за ангажиране на наказателна отговорност. Това действие също ще бъде формално законосъобразно, тъй като е предвидено в Наказателния кодекс. 

Тази липса на диференциация на видовете отговорност, предвидена за нарушаване на противоепидемични мерки, води до създаване на възможности за произвол, тъй като видът отговорност, който ще се прилага за всеки конкретен случай зависи от органа, установил нарушението.  

Мерките след извънредното положение, свързани с ограничаване на правото на свобода и сигурност

Кантората многократно е обръщала внимание, че задължителната изолация и карантина е форма на лишаване от свобода, която трябва да отговаря на международните стандарти за законност, необходимост и пропорционалност. Към настоящия момент в закона тези форми на ограничаване на правото на свобода и сигурност са предвидени бланкетно и абстрактно в закона, но условията и редът за тяхното приложение е уреден в заповед на министъра на здравеопазването, което ги прави незаконосъобразни. 

Проблемите и опасностите в тази връзка сме разгледали в темата „Поставяне под карантина и последици от нарушаването ѝ“ и няма да се спираме подробно на въпроса, тъй като не бяха осъществени промени в тази сфера. 

В заключение

Възникването на извънредна епидемична ситуация, особено на настоящата, свързана с разпространението на нов за медицината вирус, за който науката не знае много, изисква своевременни и адекватни законодателни решения. 

Няма никакъв спор, че спазването на конкретни мерки и ограничения е важно, но хаотичното и необмислено приемане на такива, които нито са законосъобразни, нито са необходими, нито са пропорционални, излиза от обхвата на законната цел, свързана с опазване на общественото здраве. Тук не говорим за формалното непостигане на тази цел, а за реалното такова. 

Ето защо всяко законодателно изменение следва да се случва след провеждане на обществени консултации, с участието на специалисти в сферата на законотворчеството и на медицински специалисти – практици в областта на инфекциозните заболявания и най – вече без наличието на паника от страна на отговорните органи.

______________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита за нарушаването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“. 

Още интересни теми, свързани със законодателната дейност и участието на обществото в нея, можете да намерите в секцията „Нормотворчество и оценки на въздействието“. 

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в предоставянето на правна помощ и защита при незаконосъобразно ангажиране на наказателна отговорност.  

 

Извънредно положение, Нормотворчество и оценки на въздействието

Мерки след извънредното положение – теория на безпорядъка. Част първа

адв. Силвия Петкова

Краят на обявеното на територията на Република България извънредно положение настъпи на 13 май 2020 г., когато законодателният орган прие набързо и без особен дебат промени в редица закони, за да уреди мерки след извънредното положение, като най – сериозни изменения се появиха в Закона за здравето и в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (и за преодоляване на последиците). Законът за изменение и допълнение на Закона за здравето беше обнародван в „Държавен вестник“, бр. 44 на 13 май 2020 г. 

Предвид множеството недостатъци на предприетите мерки след извънредното положение, техният анализ ще бъде разделен на две части. Обект на коментар в днешната първа част ще бъдат промените в Закона за здравето, а във втората част с отделна статия ще бъдат подробно анализирани измененията в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (и за преодоляване на последиците).  

Още в самото начало следва да се отбележи притеснителната тенденция за неспазването на законите от страна на самите държавни органи. Според единствения закон, уреждащ законотворческата дейност, а именно Законът за нормативните актове, при изработването на проект на нормативен акт се извършва предварителна оценка на въздействието и се провеждат обществени консултации с гражданите и юридическите лица. Този принцип е необходимо да се прилага стриктно в една демократична и правова държава, тъй като именно законите са тези, които засягат права и законни интереси на гражданите, както и им възлагат задължения. Съответно, тяхното участие в законодателната дейност е задължително. 

На второ място, когато един проект на нормативен акт е съставен от орган на изпълнителната власт, както е в случая със Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, уреждащ мерки след извънредното положение, той следва да бъде публикуван на интернет страницата на Портала за обществени консултации за срок от най – малко 14 дни, когато става дума за неотложни случаи. Законът за нормативните актове разпорежда, че след приключването на обществената консултация и преди приемането на съответния нормативен акт, съставителят публикува на интернет страницата на съответната институция справка за постъпилите предложения, заедно с обосновка за неприетите от тях.

Нищо от горното, обаче, не се случи преди приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, уреждащ мерки след извънредното положение, тъй като неговият съставител – Министерски съвет, пропусна да спази тази процедура и директно внесе закона в Народното събрание. Самото Народно събрание е органът, който е длъжен да следи за спазването на тази процедура и да упражнява контрол в това отношение. В последните години, обаче, се наблюдава тенденция за контрол над Народното събрание от страна на изпълнителната власт, но не и обратното. 

От друга страна, самото Народно събрание също не спази процедурата за приемане на коментирания закон и въпреки постъпилите 14 становища от граждани и юридически лица, включително и от кантората, те не бяха нито обсъдени, нито беше мотивирано неприемането им. 

На следващо място, влизането на законите в сила трябва да става след изтичане на т. нар. vacatio legis. Това е срокът, в който законът е обнародван, но не е влязъл в сила и неговата цел е засегнатите граждани и юридически лица да имат възможност да се запознаят със съдържанието му и да се подготвят за неговото изпълнение. По правило този срок е тридневен, като в изключителни случаи може да се предвиди законът да влезе в сила в по – кратък срок. 

Що се отнася до Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, с който се уреждат мерки след извънредното положение, фактът, че тяхното предвиждане е станало „спешно“, поради бездействие на законодателния орган и на изпълнителната власт, не може да послужи като оправдание за скъсяване на този срок. Задължение именно на тези органи е да изработват законодателните актове своевременно. 

От своя страна, Законът за изменение и допълнение на Закона за здравето, както и предприетите в него мерки след извънредното положение, разкриват изключително много недостатъци, които е нормално да се проявят при „спешно“ и необмислено приемане на законодателни изменения.

Мерки след извънредното положение, свързани със задължителна изолация

При предвиждането на мерки след извънредното положение, в Закона за здравето остана разпоредбата, според която на „задължителна карантина“ подлежат контактни лица на лица, болни от определените в него заразни болести, вкл. COVID – 19. Следва да се отбележи позитивният подход за включване на законова дефиниция на понятията „задължителна карантина“ и „задължителна изолация“, но за съжаление позитивите в това отношение приключват до тук.

На първо място, според законодателя, карантината и изолацията са напълно идентични понятия и представляват действия по отделяне на лица, болни от заразна болест, на заразоносители, контактни лица на болни от заразна болест и на лица, влезли на територията на страната от други държави, с цел предотвратяване разпространението на заразна болест. Пълната идентичност на понятията води до извода, че едновременното им използване е напълно излишно.

От друга страна, задължителната изолация (карантина), като действие, представляващо по същество принудително лишаване от свобода трябваше да бъде подробно законодателно уредено, както от гледна точка на нейната дефиниция, така и от гледна точка на условията, реда и сроковете за нейното прилагане. Вместо това Народното събрание делегира своите правомощия за това на изпълнителната власт и по – точно на министъра на здравеопазването, който ще приема тези условия с наредба. Този подход, обаче, е правно недопустим. 

Това е така, най – малко, поради факта, че основанията за лишаване от свобода, включително и с цел предотвратяване разпространението на заразни болести, в условията на приложение на мерки след извънредното положение, са уредени изчерпателно в Европейската конвенция за защита правата на човека, съгласно която редът за лишаване от свобода следва да бъде предвиден в закон. 

Това разрешение е логично, тъй като се приема, че законодателният орган на съответната държава е независим останалите власти и най – вече от изпълнителната власт и именно той следва да упражнява правомощията, водещи до предприемане на мерки за предотвратяване на произвол. Лишаването от свобода е сред действията, за чието извършване държавата е упълномощена, но практиката на Европейския съд по правата на човека показва, че именно тя е обект на най – сериозен произвол. 

Така стигаме до следващия сериозен недостатък, който може да доведе до множество осъдителни решения срещу България от Съда в Страсбург, съответно до заплащане на големи обезщетения на пострадалите лица. Той е свързан със задължителната карантина на контактни лица на заразноболни. 

Поначало, не може да се поставят под карантина лица, които не са установени зараносители или заразно болни, тъй като при тях не съществува законната цел – да се предотврати разпространението на инфекциозни болести. Ето защо, разпореждането за задължително карантиниране на контактни лица и на лица, влизащи на територията на страната, противоречи на международните ангажименти на страната. 

Предвид факта, обаче, че COVID – 19 е очевидно сериозно и смъртоносно заболяване, този законодателен недостатък може да се преодолее като се предвиди задължително тестване на тези лица, какъвто подход беше предприет по отношение на близките на загиналия наскоро в катастрофа известен български журналист, влезли в страната, на които според медиите им е бил направен тест за COVID – 19 и след получаване на отрицателни резултати, карантината им е била прекратена. 

Този подход следва да се приложи по отношение на всички контактни лица, както и на всички граждани, влезли на територията на страната не само, заради необходимостта от спазването на принципа за равенство на гражданите пред закона, но и с цел едновременно изпълнение на международните ангажименти на страната, предпазване на общественото здраве и защита на лицата от произвол. 

Впрочем, следва да се отбележи, че сред приетите мерки след извънредното положение, се предвижда лицата, влизащи на територията на страната да „може“ да се поставят под задължителна карантина. Условията и редът, приложими в тези случаи също не е уреден, като по този начин се отваря врата за разпореждане на задължителна карантина с цел защита на конкретно определени частни интереси (например, определяне на задължителна карантина на лица, влизащи от Гърция и Турция с цел да се мотивират българските граждани да „спасят“ големите хотели, комплекси и концесионери по българското черноморие). 

На следващо място, законът предвижда възможност за задължителна изолация на заразно болни, заразоносители и контактните им лица в домашни условия. В случаите на леки симптоматични прояви на болните, този подход е логичен и правилен, тъй като лечебните заведения не могат, а и не би трябвало да приемат всички болни, особено в случаите, когато те нямат необходимост от постоянно лекарско наблюдение. Проблем възниква в случаите на задължителна изолация в домашни условия на контактните лица на този заразно болен. 

Това обичайно са лицата, които споделят общо домакинство с болния и обичайно се изолират заедно с него за определен период от време. Това, обаче, е неправилно и се отдалечава от целта на закона, която е свързана със запазване на общественото здраве. Контактните лица на заразноболните, в зависимост от особеностите на своя имунитет, могат да се заразят от същата болест, но могат и да останат здрави. Изолирането им заедно с болния създава сериозен риск за тяхното здраве. Този проблем може да се преодолее по споменатия вече начин чрез тяхното задължително тестване и поставянето им под карантина само след получаване на положителен резултат. 

Като позитивна страна на уредбата в Закона за здравето следва да се приеме факта, че се предвижда срокът на задължителната изолация да се определя с нарочен акт. За съжаление и тук, позитивите приключват до тук. 

Както вече споменахме, задължителната изолация по същество представлява лишаване от свобода и нейният срок следва да бъде в законодателно определени граници, съобразени с това дали се изолира заразно болен, контактно лице или лице, влизащо на територията на страната. Съответно недопустимо е той да се предвижда в акт, издаден от орган на изпълнителната власт, какъвто е министърът на здравеопазването. Този недостатък би бил преодолян чрез предвиждането на обоснован срок за изолация на заразноболните, който да започва с тяхното лечение и да приключва след окончателното им оздравяване. Що се отнася до контактните лица и лицата, влизащи на територията на страната, за тях е логично да бъдат определени срокове за задължителна изолация до получаване на резултати от задължително тестване и при наличие на положителен резултат. 

Логично, предвидена е и възможност за обжалване на задължителната изолация пред съд по реда на административния процес, който не предвижда незабавност на производствата. Константната съдебна практика на Европейския съд по правата на човека, обаче, разпорежда, че законосъобразността на задържането и обосноваността на неговия срок следва да бъдат оценени от независим съд, докато лишаването от свобода (изолацията) трае. За нарушения на този принцип има десетки осъдителни решения срещу България (М.М. срещу България, Харизанов срещу България и много др.). Ето защо трябваше да се предвиди незабавен съдебен контрол на задължителната изолация и карантина по аналогия с незабавния контрол на полицейското и прокурорското задържане. 

Мерки след извънредното положение, свързани с извънредна епидемична обстановка

Изключително сериозни проблеми и въпроси, свързани с устоите на правовия ред в страната и на нейните демократични и конституционни основи повдигат предвидените мерки след извънредното положение, свързани с извънредна епидемична обстановка. 

Няма как да не се отбележи като положителна страна на закона, че все пак бяха предвидени определени условия, въз основа на които да се направи обективна преценка за наличието на непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите, която да послужи за обявяване на извънредна епидемична обстановка. 

Оттук започват и множеството проблеми. 

Законът предвижда, че извънредна епидемична обстановка ще се обявява с решение на Министерския съвет и в нейните рамки министърът на здравеопазването ще може да въвежда със заповед временни противоепидемични мерки. 

На първия проблем, свързан с въвеждането на временни противоепидемични мерки със заповеди на министъра на здравеопазването, обществото стана свидетел по време на действието на извънредното положение. В рамките на два месеца, министърът издаде стотици заповеди. Едни от тях бяха изменяни многократно, други бяха отменяни няколко часа след издаването им, което доведе до масова паника, сериозно объркване и пълен колапс на администрацията.

Вторият проблем е свързан с това, че противоепидемичните мерки по своето естество водят до ограничаване на някои основни права на гражданите, които пък според Конституцията са неотменими, освен когато ограниченията са предвидени със закон. По отношение на някои от тези права се разпорежда ограниченията да стават само в рамките на война, военно или друго извънредно положение. Така се стига до извода, че делегацията на правомощия, които поначало принадлежат на Народното събрание, към орган на изпълнителната власт, е противоконституционно. 

Третият проблем произтича от факта, че именно извънредната епидемична обстановка е предпоставка за активиране на възможността за ограничаване на основни човешки права. Поради това нейно качество, абсолютно недопустимо е нейното обявяване бъде предоставено на Министерския съвет, тъй като това, първо, противоречи на Конституцията и второ, предоставя сериозни възможности за произвол и авторитаризъм, поради факта, че за правото остава неясно ще подлежи ли това решение на съдебен контрол или не. Така се стига до ситуацията, в която на изпълнителната власт се предоставят правомощия да обявява извънредна епидемична обстановка, в чийто рамки да се ограничават основни права на гражданите за привидно определен период от време, без да е налице сигурен съдебен или обществен контрол чрез Народното събрание. 

Неотстранените проблеми в Наказателния кодекс

Със Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето не бяха направени промени в Наказателния кодекс по отношение на престъплението, свързано с нарушаване на наредба, правила и мерки, приети с цел предотвратяване разпространението на заразна болест, в която продължава да се предвижда лишаване от свобода за всички лица, които не спазят задължителна изолация. Кантората многократно е обръщала внимание на този проблем, включително и със становищата си до Народното събрание, който произлиза от факта, че липсва диференциране на наказателната от административнонаказателната отговорност и остава неясно за кои лица кой вид отговорност ще се прилага. 

По този начин се създават условия за неспазване на принципа за равенство на гражданите пред закона и за развитие на корупционни практики, тъй като законът в този му вид позволява налагане на глоба по административен ред за нарушаване на задължителна карантина от контактно лице А и налагане на наказание лишаване от свобода за контактно лице Б. Този недостатък лесно би бил преодолян, ако наказателната отговорност остане само за неспазване на задължителна изолация от страна на заразно болните и заразоносителите. Това разрешение е логично, поради това, че именно тази категория лица, с неспазването на своята изолация, поставят в сериозна опасност здравето на другите и това прави прилагането на наказателната отговорност оправдано от правна гледна точка. 

Що се отнася до контактните лица и лицата, влизащи на територията на страната, те не са установени носители на заразна болест, поради което неспазването на карантина от тяхна страна не поставя в никаква опасност общественото здраве. Предвид, че поставянето на тези лица под карантина би било оправдано единствено до получаване на резултат от задължително проведен тест за заразоносителство, то неспазването на карантината през този период е оправдано да се наказва с глоба по административен ред.  

В заключение

Както видяхме по – горе, изменението дори и на само няколко разпоредби от даден закон, когато не е съобразено със законоустановените принципи за необходимост, обоснованост, предвидимост, откритост, съгласуваност, субсидиарност, пропорционалност и стабилност, може да доведе до сериозен законодателен безпорядък. 

От друга страна, простото спазване на горните принципи би имало като последица законосъобразност на предприетите мерки след извънредното положение, които, първо ще изпълнят своята цел за опазване на общественото здраве и второ, ще бъдат разсеяни обществените притеснения, свързани с установяването на произвол в държавното управление. 

______________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита за нарушаването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“. 

Още интересни теми, свързани със законодателната дейност и участието на обществото в нея, можете да намерите в секцията „Нормотворчество и оценки на въздействието“. 

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в предоставянето на правна помощ и защита при незаконосъобразно ангажиране на наказателна отговорност.  

Извънредно положение, Нормотворчество и оценки на въздействието

Предложение до НС относно отговорността за нарушаване на противоепидемичните мерки

адв. Силвия Петкова

Според действащото към момента законодателство за осъществяване на едно и също изпълнително деяние, свързано с неспазване на противоепидемичните мерки, се предвиждат два вида отговорност – наказателна и административнонаказателна. Така, според чл. 209а, ал. 1 и 2 от Закона за здравето (ЗЗ), „който наруши или не изпълни въведени с акт на министъра на здравопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 1 и 2, освен ако деянието съставлява престъпление, се наказва с глоба в размер на 5000 лв. Когато нарушението е извършено от едноличен търговец или юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер на 15 000 лв.“. 

От друга страна, съгласно чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) „който, по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, наруши наредба, правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората, се наказва с лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петнадесет хиляди лева“. 

Към настоящия момент, въпреки липсата на богата практика по цитираните текстове, приложението на чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК се наблюдава в случаите на нарушаване на задължителна карантина, която е част противоепидемичните мерки съгласно Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, за лица, влизащи от територията на страната, както и за лица, които са контактни на установен случай с COVID – 19. 

Към момента на съставяне на настоящото предложение не са налице данни за прилагане на наказателна отговорност по отношение на лица, нарушили противоепидемичните мерки, въведени със Заповед № РД-01-129 от 16.03.2020 г. на министъра на здравеопазването (изм. и доп. със Заповед № РД-01-165 от 27.03.2020 г.), а именно задължителна домашна изолация и задължителна изолация и хоспитализация за определени категории потвърдени случаи на COVID – 19. 

Oт друга страна, административнонаказателна отговорност се прилага по отношение на лица, нарушили всички останали противоепидемични мерки, въведени със заповеди на министъра на здравеопазването при изпълнение на правомощията му по чл. 63, ал. 1 и 2 от ЗЗ. Подобна логика на приложение на наказателната и административнонаказателната отговорност, свързани с нарушаването на противоепидемичните мерки, създава предпоставки за противоречива практика и превратно тълкуване на закона. 

Дерогацията на административнонаказателната отговорност чрез използване на формулировката „освен ако деянието съставлява престъпление“ е често срещана законодателна практика, която е походяща в случаите, в които е възможно да се направи обективна преценка по отношение на степента на засягане на обекта на съответното деяние, а оттам и правилно да се разграничи приложението на наказателната спрямо административно наказателната отговорност. 

Такъв пример са разпоредбите на чл. 32 от Закона за административните нарушения и наказания, чл. 40, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Закона за дейностите по предоставяне на услуги, чл. 62, ал. 1 от Закона за защита на животните, чл. 324 от Закона за електронните съобщения и др. 

При извършване на правен анализ на цитираните разпоредби е видно, че в съставите на нарушенията и в съставите на престъпленията се съдържат съществени различия в признаците от обективна страна и на субекта, които осигуряват възможността за извършване на правилна преценка от страна на правоприлагащия орган в които случаи да се приложи административнонаказателна и в кои наказателна отговорност. 

Така, например, съгласно чл. 62, ал. 1 от Закона за защита на животните, „който прояви жестокост към животно по смисъла на чл. 7, се наказва с глоба от 500 до 1000 лв., освен ако деянието не съставлява престъпление“. От друга страна, съгласно чл. 325б, ал. 1 от НК, „който, като прояви жестокост към гръбначно животно, му причини противозаконно смърт, тежко или трайно увреждане, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от хиляда до пет хиляди лева“. 

Тоест, в допълнение към обективната страна на нарушението, се добавя и осъществяването на определен общественоопасен резултат, който допълнително повишава и обществената опасност на самото деяние и служи като основание за ангажиране на наказателна отговорност. 

В коментирания случай, свързан с необходимостта от диференциация на наказателната и административнонаказателната отговорност по отношение на деянията, свързани с нарушаване на противоепидемичните мерки, горепосочената правна техника е неприложима.

Това е така, тъй като в съставите на нарушението по чл. 209а от ЗЗ и на престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК не се откриват разлики по отношение на никой от признаците на деянията, поради което се препятства възможността за осъществяване на обективна преценка кой от двата вида отговорност да се приложи. 

Считам за подходяща, обаче, техниката, използвана при диференциацията на двата вида отговорност по отношение на шофирането след употреба на алкохол съгласно чл. 174, ал. 1 от Закона за движението по пътищата и чл. 343б, ал. 1 от НК. В цитираните разпоредби, като критерий за определяне на приложимия вид отговорност, е използвана степента на обществена опасност, която възниква при наличие на различна концентрация на алкохол в кръвта. 

Така, при по – ниска концентрация се създават по – ограничени условия за засягане на обществените отношения, свързани с осигуряването и гарантирането на транспортната безопасност, което служи като основание за ангажиране на административнонаказателна отговорност под формата на глоба. Обратно, по – високата концентрация на алкохол в кръвта при шофиране създава изключително сериозни условия за засягане на същите обществени отношения, което оправдава използването на наказателна репресия под формата на лишаване от свобода при тези обстоятелства. 

По аналогичен начин и предвид факта, че престъпленията по чл. 343б и по чл. 355 от НК са общоопасни престъпления на просто извършване, съгласно глава единадесета от НК, по отношение на съставите на престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК и на нарушението по чл. 209а от ЗЗ, диференциацията относно приложимия вид отговорност, може да се направи чрез използване на критерия степен на обществена опасност от засягане на обществените отношения, свързани с опазване на общественото здраве. 

Ето защо считам, че ще бъде логично да се въведе задължително изследване не само на контактните лица, но и за категорията лица, подлежащи на задължителна изолация съгласно Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването. 

По този начин ще се изключи възможността за заразоносителство, без да е необходимо поставяне под задължителна карантина, което, при настоящата формулировка на относимите разпоредби на действащото законодателство, съставлява неоправдано засягане на основното човешко право на свобода и сигурност под формата на ограничаване на свободата на придвижване в пространството, защитено от Европейската конвенция за защита правата на човека. 

Според чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКЗПЧ, всеки има право на свобода и сигурност, като законосъобразно лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести е възможно само по ред, предвиден в закона. Следва да се има предвид, че налагането на задължителна изолация е форма на лишаване от свобода по смисъла на ЕКЗПЧ, тъй като на изолираните лица се забранява да напускат домовете си или местата за настаняване, в които са заявили, че ще пребивават до изтичане на срока за изолация. 

Макар че тази разпоредба предвижда възможност за лишаване от свобода с цел защита на обществения интерес, както и за осигуряване сигурността на задържаните лица, все пак тя съдържа в себе си и сериозни гаранции срещу такова произволно задържане. 

В решението Енхорн срещу Швеция, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) разкрива персоналния обхват на приложение на разпоредбата на чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКЗПЧ, като приема, че законосъобразно лишаване от свобода по този ред е възможно по отношение на лицата, разпространяващи инфекциозни болести. Или иначе казано, това са тези лица, които страдат от такива болести и по отношение на тях е необходимо да се предприеме лишаване от свобода с цел ограничаване възможностите за разпространението им. Със същото решение са установени и двата критерия за законосъобразно налагане на карантина, а именно:

1. разпространението на инфекциозната болест да представлява опасност за здравето и сигурността на населението;
2. задържането на лицето, болно от заразна болест да е единственият начин да се предотврати нейното разпространение, като по – малко суровите мерки биха били неефективни по отношение защитата на обществения интерес. 

За да бъде законосъобразно налагането на карантина в рамките на противоепидемичните мерки, е необходимо както едновременното наличие на горните две условия, така и стриктното спазване на предвидения национален ред за това.

В светлината на необходимостта от ограничаване разпространението на COVID – 19 на територията на Република България чрез противоепидемичните мерки, както и при прилагане на международните стандарти за законосъобразното ограничаване на свободата на придвижване в пространството, се стига до извода, че налагането на карантина е възможно единствено за лица с установено носителство на заболяването при извършване на обективна преценка, че това е единственият възможен начин за предотвратяване заразяването на други лица.

Това, от своя страна, означава, че във всички случаи на налагане на карантина на лицата по Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, противоречи на международните стандарти, поради което е незаконосъобразно. Това са:
1. всички лица, които влизат на територията на Република България;
2. всички близки контактни на потвърден случаи на COVID – 19. 

Разбира се, няма пречка тези лица доброволно да спазват препоръчителна карантина, но не могат да бъдат законосъобразно задължени „да не напускат домовете си или мястото за настаняване, в което са посочили, че ще пребивават“. В случай на наложена санкция за неспазването на така определеното в цитираната заповед, същата ще подлежи на отмяна, а наказаното лице ще има право на обезщетение за вредите, причинени от незаконосъобразното поставяне под карантина по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани. 

Предвид факта, че цитираната заповед е издадена в рамките на правомощията на министъра на здравеопазването по отношение на противоепидемичните мерки, при спазване на законодателно предвиден кръг от подлежащи на карантина лица, то този недостатък следва да бъде отстранен именно от закона. 

При настоящото извънредно положение, епидемичната обстановка и противоепидемичните мерки, е налице необходимост от своевременно установяване на заразоносители и поставянето им под карантина с оглед ограничаване възможността за разпространение на заболяването COVID – 19. Ето защо е необходимо преодоляването на изложените недостатъци. 

Такова преодоляване е възможно единствено при законодателно въвеждане на задължително изследване на горните лица и поставянето им под карантина само след установяване на заболяване или заразоносителство. По този начин се създават гаранции за стриктно спазване на основните човешки права без налагането на производлни мерки, така и за ефективното ограничаване разпространението на COVID – 19 у нас. Поради това се обезсмислят и текстовете в Закона за здравето, с които се предвижда административнонаказателна отговорност за контактните лица и лицата, влизащи на територията на страната.

От друга страна, подобно предложение кореспондира с разпоредбите на Конвенцията за правата на човека и биомедицината и по – точно с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 5, съгласно който за защита здравето на другите се допуска ограничаване правото на свободно и съзнателно изразяване на съгласие на заинтересованото лице за извършване на интервенции, свързани със здравето.  

Предложението произтича и от обстоятелството, че при извършване на задължително изследване и при установен отрицателен резултат, необходимостта от поставянето под задължителна изолация на конкретно лице ще отпадне, а оттам ще отпадне и възможността за ангажиране на наказателна отговорност.

Това е така, тъй като поведението на субекта, свързано с нарушаване на противоепидемичните мерки няма нито да създава условия за засягане на обществените отношения, свързани с опазването на общественото здраве, нито ще ги поставя в опасност, нито обективно ще ги уврежда. Това, от своя страна, води до липсата на един от задължителните елементи на престъплението, а именно неговата обществена опасност по смисъла на чл. 10 от НК. 

При тези обстоятелства, логично, ще отпадне и възможността за носене на отговорност за нарушаване на противоепидемичните мерки, а задължителната изолация и хоспитализация ще остане само за потвърдените случаи съгласно Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването.

Всъщност, по отношение единствено на тях е оправдано използването на наказателна репресия, тъй като нарушаването на противоепидемичните мерки под формата на задължителна изолация, хоспитализация и лечение от тяхна страна, създава реални и обективни условия за отрицателно засягане на обществените отношения, свързани с опазване на общественото здраве, които са и обект на престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК. 

Респективно, за отразяване именно на това засягане е необходимо въвеждането в цитираната разпоредба на особен субект на престъплението, а именно „болен от заразна болест“ и „контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест“. 

Подобно решение кореспондира и с медицинската логика.

Това е така, тъй като често пъти контактните лица – близки и роднини на заболелия от COVID – 19, се поставят под карантина в едно и също място на пребиваване със самия заразен, ако той не подлежи на задължителна хоспитализация. При тази ситуация, поставянето на контактното лице под карантина само на основание, че е имало досег със заразен, но е дало отрицателен резултат за COVID – 19, не е оправдано, тъй като се създават предпоставки и за неговото заразяване. 

Поради изложеното, считам че е логично наказателната отговорност да се прилага единствено по отношение на поведение, свързано с нарушаване на противоепидемичните мерки, касаещи потвърдени случаи на COVID – 19, като това твърдение произтича както от необходимостта за осигуряване на правилно правоприлагане и спазване на основните човешки права, така и от необходимостта от постигане на най – важната от целите на наказанието, а именно поправянето на дееца, поради извършването от него на общественоопасно поведение. 

По отношение на приложението на административнонаказателна отговорност по смисъла на ЗЗ, то такава следва да се ангажира в случаите на неспазване на противоепидемичните мерки по смисъла на чл. 63 от ЗЗ, които не са свързани със задължителна изолация, хоспитализация и лечение на болен от заразна болест или контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест. Сред тях са забраната за посещение на паркове, градски градини, спортни и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места, увеселителни и игрални зали, дискотеки, барове, ресторанти и т.н.  

По отношение на предвидените наказания,

считам че същите са неоправдано високи, поради което, макар и да могат да бъдат наложени, не могат да бъдат обективно изпълнени, а оттам се препятства възможността за ефективно осъществяване на целите на наказанията по смисъла на чл. 12 от Закона за административните нарушения и наказания по отношение на ангажирането на административнонаказателна отговорност и на чл. 36 от НК по отношение на ангажирането на наказателна отговорност. 

Така, силно завишените санкции в редки случаи ще подлежат на доброволно изпълнение, поради липсата на обективна възможност на по – голямата част от българските граждани да платят накуп наложена глоба в размер на 5000 лв. и повече, а възможностите за отсрочване и разсрочване зависят от волята на съответния наказващ държавен орган. Това обстоятелство, от своя страна, би могло да доведе до необходимост от принудително изпълнение. 

Макар според официалните статистически данни средната работна заплата към последното тримесечие на 2019 г. да е 1313 лв., то тази средна стойност е образувана в рамките на големи амплитуди, като немалка част от българските граждани получават трудово възнаграждение в размер равен или малко по – голям от минималната работна заплата за страната за съответната година. 

Това означава, че в много случаи, дори и да бъде наложена парична санкция, тя ще бъде обективно несъбираема, а в случаите, в които глобеното лице все пак има някакъв секвестируем доход, съответната санкция ще бъде събирана дълго във времето. Това, от своя страна, ще доведе до неоправдано нарастване размера на задължението. 

Що се отнася до размера на наказателната отговорност за коментираните престъпления, считам че тя също е неоправдано завишена. Това е така, на първо място, предвид факта, че специален максимум в размер на пет години действащото законодателство предвижда за резултатни увреждащи престъпления като убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана, убийство по непредпазливост, причиняване на лека телесна повреда на определена категория лица, причиняване на тежка телесна повреда по непредпазливост, умишлено заразяване с венерическа болест на лица до 16 – годишна възраст или на повече от две лица, престъпно съвкупление с непълнолетно лице чрез използване на положение на зависимост и надзор, както и с лице, което не разбира свойството и значението на извършеното и т. н.

Тоест, предвиждането на сравнително висок специален максимум на наказанието е опрадвано при такива деяния, които обективно увреждат обекта на престъплението или го поставят в опасност от увреждане. Когато се касае за формално престъпление, каквото е престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК, което единствено създава условия за евентуално увреждане на своя обект, предвижването на специален максимум на наказанието, намиращ се на границата на дефиницията за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, представлява неоправдано използване на наказателна репресия. 

На второ място, специалният максимум в размер на до пет години, създава предпоставки за изключване приложението на институтите на условното осъждане за всеки конкретен случай и препятства приложението на института на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за всички случаи. Това, при определени казуси ще доведе до необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода за определения от съда срок. 

За сравнение, двата института ще могат да се прилагат в случаите на проповядване на фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения с Конституцията на Република България обществен и държавен строй, за убийство, извършено от майка върху рожба във време на раждане или веднага след него, за причиняване на тежка телесна повреда при физиологичен афект, злепоставяне, закана с престъпление, престъпно съвкупление чрез използване на служебна или материална зависимост и т. н. 

На трето място, по отношение на предвидения размер на глобата, препращам към съображенията, изложени във връзка с размера на административнонаказателната отговорност по – горе. 

Конкретни предложения за въвеждане на изменения в приложимото българско законодателство във връзка с ограничаване разпространението на COVID - 19 на територията на Република България.

1. В закона за здравето:
а. В чл. 61:
аа) ал. 2 да се измени така:
„(2) Когато съществува заплаха за здравето на гражданите, министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация и лечение на болни и заразоносители на болести, извън посочените по ал. 1.“;
аб) да се създадат нови ал. 4 и 5:
„(4) Контактните на лицата по ал. 1 и 2, както и лицата, които са влезли на територията на страната от други държави, определени със заповед на министъра на здравеопазването, подлежат на задължително изследване за носителство на заразна болест по ал. 1 или 2“;
(5) Лицата по ал. 4, които откажат извършване на задължително изследване се поставят под задължителна изолация със заповед на директора на съответната регионална здравна инспекция“;

 

ав) досегашната ал. 4 да стане ал. 6 и в нея след думите „ал. 2“ да се добави „и 5“;
аг) досегашната ал. 5 да стане ал. 7 и в нея думата „заповедта“ да се замени със „заповедите“, а след думите „ал. 3“ да се добави „и 5“;
ад) досегашната ал. 6 да стане ал. 8 и в нея след думите „ал. 5“ да се заменят с „ал. 7“;
ае) досегашната ал. 7 да стане ал. 9.

б. В чл. 63, ал. 8 да се отмени;

 

в. В чл. 209а:
ва) в ал. 1 думите „освен ако деянието съставлява престъпление“ да се заличат, а думите „5000 лв.“ да се заменят с „1500 лв.“;
вб) в ал. 2 думите „15 000 лв.“ да се заменят с „4500 лв.“. 

г. Член 215 да се измени така:
„Чл. 215. (1) Лице по чл. 61, ал. 4, което откаже или не изпълнява задължителна изолация, се наказва с глоба в размер на 1500 лв.
(2) Лицата, отказали да се явят доброволно за изолация и лечение, както и лицата, които не изпълняват задължителна изолация, се довеждат принудително със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи по искане на органите на държавния здравен контрол, на ръководителя на лечебното заведение за болнична помощ или на лекаря, насочил лицето за хоспитализация“;

д. В чл. 215а, ал. 1 думите „чл. 63, ал. 8“ да се заменят с „чл. 61, ал. 4“.

2. В Наказателния кодекс в чл. 355:
а. алинея 1 да се измени така:
„(1) Болен от заразна болест, определена в закон, както и контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест, определена в закон, което наруши наредба, правила или мерки, издадени против нейното разпространение, се наказва с лишаване от свобода до една година и глоба от две хиляди до пет хиляди лева“;
б. в ал. 2 след думата „деянието“ да се добави „по ал. 1“, а думите „пет години и десет до петнадесет хиляди лева“ да се заменят с „три години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева“. 

В заключение

Ако се абстрахираме от правната техника, можем да обобщим направените предложения за изменение на действащото законодателство, приложимо по отношение на нарушения на противоепидемичните мерки по следния начин: предлага се:

1. задължителна изолация да се прилага единствено за болните от COVID – 19, контактните лица, които са установени носители на заболяването, както и тези, които отказват да им бъде направено изследване; 

2. ангажирането на наказателна отговорност да се отнася само за нарушаване на противоепидемичните мерки от страна на лица, болни от COVID – 19, както и за контактните лица, които са установени носители на заболяването;

3. за всички останали нарушения на противоепидемичните мерки, които не са свързани с неспазване на задължителна изолация, да се ангажира административнонаказателна отговорност;

4. с цел осигуряване на ефективното приложение на противоепидемичните мерки и за повишаване събираемостта на наложените глоби, последните да се намалят на 1500 лв. за физически лица и 4500 лв. за еднолични търговци и юридически лица;

5. с цел привеждане в съответствие на предвидените наказания по Наказателния кодекс за нарушаване на противоепидемичните мерки със степента на обществената опасност на деянието, наказанието по основния състав да се намали на до една година лишаване от свобода и две до пет хиляди лева глоба, а по квалифицирания – на до три години лишаване от свобода и пет хиляди до десет хиляди лева глоба. 

Гореописаното предложение за въвеждане на законодателни промени по отношение на приложимия вид отговорност за нарушаване на противоепидемичните мерки е изпратено до Народното събрание по електронен път на 02.04.2020 г. 

___________________________________________________________________

Всички теми, свързани с различните права, задължения и санкции за неспазването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“. 

Наказателно право, Нормотворчество и оценки на въздействието, Права на човека

Промени в НПК и НК. Съкратено съдебно следствие.

адв. Силвия Петкова

Бруталното убийство на 7 – годишното момиченце в Сливенското село Сотиря разбуни духовете и предизвика вълна от коментари и възмущение. Чуха се призиви за възстановяване на смъртното наказание. Държавната реакция на тежкото престъпление не закъсня. Месец след убийството, депутати внесоха предложения за промени в НПК и НК.

Съобразно тях няма да се допуска съкратено съдебно следствие при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда. Паралелно с предложените промени в НПК, в същия ден е представен и проект на закон за допълнение на Наказателния кодекс. С него пък се предлага, при провеждане на съкратено съдебно следствие при случаи на престъпления, с които е причинена смърт, тежка телесна повреда, както и при извършване на блудство или изнасилване, съдът да може да намали определеното наказание с една пета. От друга страна, отменя се задължението на съда да не налага наказание „доживотен затвор без замяна“ при определени случаи, както и се оставя в неговата власт да прецени дали да замени наказание „доживотен затвор“ с наказание „лишаване от свобода“ за определен срок.

До колко, обаче, засилването на наказателната репресия би дало реални резултати от гледна точка на превенцията на подобни жестоки престъпления? Дали няма да се нарушат международни ангажименти на Република България, които да доведат до допълнителна финансова тежест? Ще се засегнат ли основни човешки права и принципи на наказателното право с предложените промени в НПК? Какви са психологическите последствия от завишаването на наказателната репресия за осъдените? Очакват ли се промени при целите на наказанието според действащия НК? На тези и много други въпроси ще отговорят в днешната статия адвокат Силвия Петкова и психологът Ина Антонова.

Анализ на предложените промени в НПК

Днешният анализ ще започнем с предложението за промени в НПК, тъй като именно те повдигат множество въпроси и проблеми.

Съобразно тези предложения съкратено съдебно следствие няма да се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда.

Първият въпрос, на който трябва да отговорим е „какво представлява съкратеното съдебно следствие“?

Същност на съкратеното съдебно следствие

Съкратеното съдебно следствие е диференцирана процедура за разглеждане на наказателни дела. Най – просто казано, тази процедура се основава на самопризнанията на подсъдимия. Те трябва да се отнасят до фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това означава подсъдимият да признае, че на инкриминираната дата (и час) е извършил виновно инкриминираното деяние. Допълнително условие за провеждането на съкратено съдебно следствие е подсъдимият да се съгласи в съдебната фаза да се използват събраните в досъдебното производство доказателства. По съществото си тези действия от страна на подсъдимия се тълкуват като съдействие по отношение на държавните органи във връзка с разкриване на фактите около извършеното престъпление и за улесняване реализацията на наказателна отговорност по отношение на него. Именно по тази причина съкратеното съдебно следствие съдържа в себе си и поощрителен елемент. В замяна на съдействието на подсъдимия държавата предлага намаляване на наказанието, което съдът определи като най – подходящо, с една трета.

Всъщност, съдействието на обвиняемия/подсъдимия има огромно значение за наказателния процес. Поради това наказателното законодателство предлага множество стимули, за да получи такова съдействие. Освен при съкратеното съдебно следствие, съдействието може да има значение като смекчаващо вината обстоятелство. В тази връзка, при наличието и на други смекчаващи обстоятелства, то може да доведе до намаляване на наказанието по реда на чл. 55 от НК. Съдействието, в зависимост от своята степен, може да се цени и като едно единствено изключително смекчаващо вината обстоятелство. По този начин може да се стигне до налагане на наказание под най – ниския предвиден предел. Възможно е и да се стигне до замяна на наказанието „доживотен затвор“ със срочно лишаване от свобода. То може да се вземе предвид при определяне на мярката за неотклонение – подписка, гаранция, домашен арест, задържане под стража. Тоест, съдействието е изключително значимо и поради това законодателят го поощрява по множество начини.

Значение на съкратеното съдебно следствие за международните ангажименти на Република България

Една от важните функции на съкратеното съдебно следствие е да се създаде възможност за решаване на делото в разумен срок. При високите нива на престъпност и огромната натовареност на съдилищата в България, това твърде често е сериозно предизвикателство. От друга страна, невъзможността на съдебната система да отговори на това предизвикателство, многократно е ставала повод за осъждане на страната ни от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушения на чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. За последните две години (2018 – 2019), статистиката сочи, че основателните оплаквания за „бавно правосъдие„, тема, която сме разгледали в отделна статия, са 345. Съобразно практиката на ЕСПЧ за това нарушение се изплаща обезщетение в размер на до 10 000 лв. Това означава, че потенциалните разходи за българския данъкоплатец под формата на обезщетения могат да възлязат на 3 450 000 лв.

Значение на съкратеното съдебно следствие по отношение на разкриваемостта и наказуемостта на престъпленията

Диференцираната процедура на съкратеното съдебно следствие има много голямо значение и по отношение на разкриваемостта на престъпленията. Достатъчно често се случва дадено престъпление да остане ненаказано, поради липса на „достатъчно доказателства“. Тази липса може да произтича, на първо място, от изминаването на дълъг период от време от извършването на престъплението. На второ място, причина може да бъде и допускането на съществени процесуални нарушения при събирането на доказателствата. Това, от своя страна, ще доведе до изключването им от доказателствения материал по делото.

Както споменахме по – горе, обаче, съкратеното съдебно следствие се основава както на самопризнанието на подсъдимия, така и на съгласието му събраните в хода на досъдебното производство доказателства да бъдат използвани за постановяване на осъдителната присъда. В този случай не се държи сметка за спазване на процесуалните норми при събирането им. Това е така, тъй като желанието на подсъдимия определени доказателства да бъдат изключени от доказателствения материал води до невъзможност за прилагане на диференцираната процедура. Така излиза, че именно съкратеното съдебно следствие е процедурата, която помага за повишаване на ефективността при разкриване на престъпленията и наказването на техните извършители. Това е така, защото в (почти) всички случаи на провеждане на съкратено съдебно следствие, производството завършва с осъдителна присъда.

Тоест, престъпният деец ще понесе своето наказание за извършеното престъпление. И (почти) не съществува възможност осъществяването на неговата наказателна отговорност да бъде осуетено. Не така стоят нещата при разглеждане на делото по общия ред.

Значение на предложените промени в НПК във връзка с отпадане на съкратеното съдебно следствие по отношение на умишленото причиняване на смърт и телесна повреда

Предложените промени в НПК в този им общ вид са непрецизни.

Както споменахме, предвижда се съкратеното съдебно следствие да не се допуска във връзка с умишлено причиняване на смърт и на тежка телесна повреда. В почти всички случаи, тези умишлени престъпления са тежки по смисъла на Наказателния кодекс. Тоест, предвиденото за тях наказание е повече от пет години. Изключение съставляват само убийството при превишаване пределите на неизбежната отбрана, убийство, извършено от майка върху рожба във време на раждане или веднага след него, както и убийството на току – що родена рожба с чудовищен вид. Така, в обхвата на забраната за използване на поощрителната процедура няма да попаднат само квалифицираните състави на посочените престъпления. Тя ще обхване и привигилированите състави.

Казус

Лицето Х чува шум в двора на къщата си късно през нощта. Излиза, въоръжен със законно притежаван пистолет. В тъмнината вижда друго лице, което е разбило ключалката на вратата на паркирания в двора автомобил и краде CD player-a. Лицето Х застрелва крадеца в гърдите, с което умишлено причинява смъртта му. Ще бъде налице убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана. С предложените промени в НПК на лицето Х ще бъде отказано провеждането на съкратено съдебно следствие. Последиците от този отказ биха довели до няколко проблема:

  1. Дори и лицето Х да признае фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласи да не се събират доказателства за тях в съдебна фаза, съдебното следствие (това е фазата на събиране на доказателства) все пак ще продължи. Това, от своя страна, отнема изключително много време и ресурс, включително и финансов. Така ще се стигне ненужно процесуално разточителство. Последното би се изразило в, първо, ненужно натоварване на решаващия състав. Второ, ненужно разходване на финансов ресурс за съдебно – следствени действия. Трето, оставяне на лицето Х във висящо положение в продължение на дълги години. Четвърто, загуба на прекалено много време, което може да доведе до липса на възможност за разкриване на престъплението. Последното е така, осъдителната присъда не може да се основава единствено на самопризнанията на подсъдимия. Така, се създават предпоставки за нарушаване на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС във връзка с разглеждане на делото в разумен срок.
  2. Отнема се възможността на лицето Х да получи по – леко наказание, въпреки оказаното съдействие.
  3. Създава се опасност лицето Х да не понесе наказание, ако не се съберат достатъчно доказателства. Всъщност, именно тази последна точка е особено важна при типа престъпления, заради които са предлагат коментираните промени в НПК.

Същите проблеми биха възникнали при всеки един вид умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда.

N.B.

Тук е мястото да маркираме съвсем накратко уточнение какво, всъщност, представлява умисълът. Той е два вида – пряк и евентуален. При прекия умисъл деецът е предвиждал сигурното настъпване на конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, като е искал настъпването на точно тези последици. При евентуалния умисъл елементите са почти същите. Единствената разлика се състои в това, че деецът е предвиждал вероятното настъпване на общественоопасните последици, осъзнавал е техният общественоопасен характер, допускал е тяхното настъпване, но се е примирил с това. В нашия пример, лицето Х е допускало, че стрелбата в гърдите на крадеца е от естество да причини смъртта му. Не го е искал конкретно, но се е примирил с възможността това да се случи.

Впрочем, идеята за подобни промени в НПК, не е нова.

Всъщност, тя датира от 2016 г., когато се е търсило възстановяване на отменената разпоредба на чл. 369а от НПК. Тази разпоредба гласеше, че съкратено съдебно следствие не се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние.

Следващото предложение за възстановяването ѝ идва през 2018 г. като реакция на убийството на журналиста Виктория Маринова.

Както вече споменахме, настоящото предложение за промени в НПК идва във връзка с убийството на Кристин Георгиева.

Анализ на предложените промени в НК

С обсъждания проект се предлага изменение на разпоредбитв на чл. 58а, ал. 1 и 2 от Наказателния кодекс.

Съгласно действащия текст на ал. 1,

При постановяване на осъдителна присъда в рамките на съкратеното съдебно следствие, съдът намалява наказанието с една трета.

Така, в рамките на съкратеното съдебно следствие присъдата ще може да се намалява с 1/5, по отношение на определени престъпления. Те са умишлено причиняване на смърт, телесна повреда, блудство или изнасилване.

Съгласно действащия текст на ал. 2,

Когато в разпоредбата на особената част е предвидена
възможност за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече наказания и съдът определи като най – подходящо по вид наказанието доживотен затвор без замяна, не го налага, а наказанието доживотен затвор заменя с лишаване от свобода от двадесет до тридесет години.

История на разпоредбата на чл. 58а от НК

Преди 2010 г., когато е приета разпоредбата на чл. 58а от НК в сегашната си редакция, тя се е състояла от само една алинея. Съобразно нея, когато в производството по съкратено съдебно следствие съдът постанови осъдителна присъда, той не може да наложи най – тежкото по вид наказание при алтернативно предвидени различни наказания, а в останалите случаи определя наказанието като при наличие на изключителни или многобройни смекчаващи вината обстоятелства.

По този начин на съда е била предоставена дискрецията при алтернативно предвидени различни наказания да избере включително най – ниското. В другия случай пък се е стигало до налагане на наказания, определени като при мнобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства. При тази процедура може да се наложи наказание под най – ниския предел, когато такъв е предвиден. А при предвидено най – тежко наказание „доживотен затвор“, то следва да бъде заменено със срочно лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години.

Историята се повтаря …

Именно задължението за замяна на наказанията със значително по – леки е довело до обществено недоволство и в тази връзка – до засилване на наказателната репресия. В мотивите на тогавашния проект, неговите вносители отбелязват, че …

… твърде ниските наказания, налагани в днешно време от съдилищата в случаите на съкратено съдебно следствие и неяснотата относно отговорността на непълнолетните лица при подобно развитие на процеса предизвикаха негативни и дори гневни реакции на гражданите.

Всъщност, както виждаме, наказателната политика на държавата се определя съобразно степента на необходимост от защита на определен вид обществени отношения. Тази степен не е константна, а се изменя с времето по начина, по който се изменят и самите обществени отношения и моралните възприятия по отношение на тях. Точно поради това, исторически, някои деяния биват криминализирани, други – декриминализирани. За някои наказателната репресия се редуцира, а за други се увеличава.

.Наказателното право, обаче, е такъв клон на правото, който възлага най – сериозната форма на отговорност по отношение на престъпния деец. Това е така, на първо място, защото извършеното деяние представлява достатъчно висока степен на обществена опасност, за да бъде осъществяването му забранено под страх от реализиране на наказателна отговорност. Второ, чрез наказателното право се упражнява в най – тежка степен правомощието на държавата да реализира наказателната отговорност. Това правомощие се състои в засягане на основни човешки права, за чието стриктно спазване Република България е поела международни ангажименти. Точно поради тази причина засилването на наказателната репресия следва да се извършва много внимателно и по изключение. Защо това е така ще разберем както от гледна точка на правото, така и от гледна точка на психологията.

Гледната точка на правото

Основните моменти, на които следва да се обърне внимание са два: международноправен и вътрешноправен.

Международноправният елемент

Традиционно, наказателната политика на всяка държава е вътрешноправен въпрос и намесата на международните образувания в нея е сведена до минимум. Това е така, тъй като всяка една държава запазва суверенитета си по отношение на въпросите, касаещи нейната вътрешна сигурност. Такъв въпрос, именно, е наказателната политика. Въпреки това, обаче, има редица правила, които следва да се съблюдават при нейното определяне. Днес ще стане въпрос за едно от тях.

През 1992 г. със закон България ратифицира Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Много от уредените в нея права се засягат от наказателното право, но за целите на днешната статия ще разгледаме само едно от тях. Това е забраната за изтезанията. Съоразно чл. 3 от ЕКЗПЧОС,

Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

В контекста на тази разпоредба, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург е имал много възможности за произнасяне.

Едно от знаковите решения на Съда е Vinter and Others v. the United Kingdom.

Vinter and Others v. the United Kingdom

Делото е образувано по жалба на трима заявители, осъдени на доживотен затвор без замяна. Това означава, че те не биха могли да бъдат освободени, освен по личната преценка на правосъдния секретар (орган във Великобритания). Тази преценка може да се основава на „милосърдие“ (например, при наличие на смъртоносна болест или на прекалено голямо лишаване от права). Впрочем, в българското наказателно право, осъдените на доживотен затвор без замяна, могат да бъдат освободени при провеждането на подобна процедура. Това е т. нар. „помилване“, което се прави с указ на президента, а основанията за преценка се доближават до тези, дадени за пример в казуса. 

Тримата осъдени подават жалба за това, че техният доживотен затвор без замяна представлява нечовешко и унизително отношение, тъй като няма надежда да бъдат освободени.

Голямата камара на ЕСПЧ постановява решение, с което се произнася в полза на жалбоподателите, поради факта, че изискванията на чл. 3 не са спазени по отношение на когото и да било от тях. Съдът, по – конкретно, е обърнал внимание, че за да бъде наказанието „доживотен затвор“, наложено в съответствие с цитираната разпоредба, трябва да е налице възможност същото да бъде намалено. Или с други думи, необходимо е да е налице перспектива за освобождаване на затворника и за преразглеждане на наказанието. Съдът отбелязва още, че в европейската и международна практика голяма част от ратифициралите ЕКЗПЧОС държави изобщо не прилагат наказание „доживотен затвор“ или ако го прилагат, националното им право предвижда възможност за преразглеждане на наказанието след изтичането на определен срок (обикновено след изтърпяване на 25 години лишаване от свобода).

Вътрешноправният елемент

Най – важната част от вътрешноправният елемент се крие в уредените в НК цели на наказанието. В много случаи, както обществото, така и законодателят, при изготвяне на предложения за промени в НПК и НК се съсредоточава най – вече в „реваншистката“ функция на наказанието – престъпният деец да понесе последствията от извършеното престъпление. Тази функция, обаче, е обществена, а не законова.

Законовите функции на наказанието са три. Първо, да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави. Второ, да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления. Трето, да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

Първата функция

Тя е т. нар. превъзпитателната функция и е най – важна. Целта на изпълнение на наказанието е престъпният деец да понесе последствията от извършеното деяние, но след изтърпяването му да се върне в обществото като негов пълноправен (и полезен) член.

Логиката, която зад тази цел е както чисто човешка, така и икономическа. Средномесечната издръжка на един затворник е около 750 лв. Средномесечната работна заплата на надзирател в местата за лишаване от свобода също е около 750 лв. Така, ако един престъпен деец на 35 годишна възраст бъде осъден на доживотен затвор и живее до 70 г., неговата издръжка в затвора ще струва на данъкоплатеца около 315 000 лв. Тук не се включват разходите за затворнически персонал. Към 2012 г. статистиката сочи, че доживотните присъди в България са около 79. Оттогава са минали 7 години, а актуална статистика не е налична.

Дори и само да предположим, обаче, че става дума само за 79 доживотни присъди, каквато е статистиката за 2012 г., това означава, че сметката в тежест на данъкоплатеца за издръжката на тези затворници възлиза на около 24 885 000 лв. В тази сума отново не са включени разходите за затворнически персонал.

Поради тази причина от изключителна важност е добрата пенитенциарна работа с осъдените в полза на тяхното поправяне. От друга страна, намаляването на наказателната репресия, като тенденция в държавите – членки на Съвета на Европа е не само икономическа, но и се установява с цел съблюдаване на човешките права.

Втората функция

Това е предупредително – превантивната функция. С нея се цели престъпният деец да разбере, че за всяко престъпление следва да се изтърпи съответното наказание. По този начин държавата отговаря на деянието и предупреждава деецът да не върши повече престъпления. От друга страна, превантивната функция е най – силно изразена при наказанията, включващи лишаване от свобода, тъй като при тях деецът се изолира от обществото и се ограничава в много голяма степен възможността му да върши престъпления.

Третата функция

Това е т. нар. „генерална превенция“. Осъждането на престъплението и налагането на наказание следва да въздейства на обществото, като го възпрепятства да върши престъпления.

Именно реалното въздействие на последните две функции е предмет повече на психологията, отколкото на правото. Това е така, тъй като те са насочени да въздействат върху волевия момент на субективната страна – „искам ли да извърша престъпното деяние, когато има възможност да ме хванат и да понеса наказание в определен размер“.

Гледната точка на психологията

Страхът от наказанието може да повлияе на вземането на решението за извършване на престъпление само в случаите, когато индивидът е в добро психично здраве. В тези случаи лицето е водено от моралните и социалните норми и ясно съблюдава причинно – следствените връзки при вземането на  решения. За съжаление обаче, никога не може да има еднозначен отговор по нито един психологически въпрос. Това е така, тъй като при стрес, водещи са емоциите, когнитивните изкривявания и защитните механизми на човешката психика. Това обяснява феномена: емоционалният мозък ни диктува примитивни начини за реагиране, които сме наследили от нашите предци.

Заплахата има животинска природа. Настръхнали, оголени зъби, ръмжене или съскане – това е проява на природните заплахи. Примитивният човек не е мислил така, както ние. Той е действал съгласно животински инстинкт, за да удовлетвори дадена своя нужда, която може да е и делюзионна. Страхът от наказание и възмездие идва по – късно. И деятелят се стреми да го избегне. Преди извършването на деянието тази мисъл не го занимава. След извършването на престъпното деяние, субектът е скъсал с морала окончателно.

Строгостта на наказанието и връзката му с престъпното поведение

Често пъти си мислим, че ако наказанието е „достатъчно“ строго, това ще накара хората с криминогенно поведение да се „замислят“ дали желаят последиците от деянието си. Да, но реалността показва, че дори в крехка възраст децата лъжат, когато ги е страх от наказание. Съответно най – много лъжат децата на строгите родители. За съжаление възрастните не винаги осъзнават какви поражения нанася налагането на тяхната воля. А и не винаги се замислят…

Как тогава правораздавателните органи се очаква да задействат различен от описания механизъм, налагайки по – строги наказания?! И едва ли има човек с престъпни намерения, прелистващ НК в търсене на формата, под която деянието му да се обезцени законово. Тук идва ред да се даде светлина на темата за възпитанието, което е от съществено значение за изграждане на морални устои и социално приемливо поведение на подрастващите, които да опазят психиката им до толкова, че да не се стига до нуждата от това да биват подведени под наказателна отговорност.

Видовете страх

Още в Библията се споменава за два конкретни вида страх:

–          първият е полезен и трябва да бъде насърчаван;

–          вторият е вреден и трябва да бъде преодолян.

Първият вид е страх от висшестоящите – имащите право да порицават и наказват. Този вид страх не означава задължително да се страхуваме от нещо. По – скоро това е почтително отношение пред закона; почит към неговата власт и правота. Обаче това е също и уместния респект към неговата строгост и сила. С други думи, страхът от наказание е пълното признаване на всичко, което е криминализирано, което е следствие от нашето познаване както на правата ни, така и на задълженията ни.

Когато въпреки всичко, за съжаление, е налице престъпно деяние, за което се налага да бъде изтърпяно наказание лишаване от свобода, трябва да се вземат предвид няколко важни въпроса:

–          Възможно ли е поправяне на престъпните наклонности?

–          Значението на по – дългата изолация по отношение на поправянето или липсата на възможност за поправяне?

–          Психологически последствия от дългата изолация?

Принципното положение

Ако разгледаме общият случай, по – скоро наказанието цели реабилитация пред обществото, а не превъзпитание, което е видно от факта, че лишените от свобода са в среда, в която има същите по вид хора. Затворите се превръщат в лагери за обмяна на опит, а не в превъзпитателни институции, поради лошите условия на живот и „глада“ за кадри, които да отработят психичните механизми довели лицето до дадено престъпно поведение и деяние. Винаги има възможност да се помогне на всеки един човек, ако са налице специалисти, които могат да анализират психиката на извършителя и да го преведат през процеса на личностово израстване и моделиране.

Това от своя страна може да доведе до възможността субекта да промени когнитивно – поведенческите си механизми и модели на поведение, така че те да откликват на социалните, законовите и моралните норми. За да се подпомогне виновният е важно да се разбере общата нравствено – правна насоченост на личността му, настъпилите изменения в убежденията, ценностите, стремежите след извършването на престъплението, да се изясни наличието на криминогенните наклонности в бъдеще.

Частният случай

За жалост обаче, при лишаването от свобода е необходимо да се вземат предвид и последствията, като психологическото отчуждение на личността от обществото и неговите ценности. Една от важните страни на битието на човека, като обществено същество, е общуването. В общуването личността се формира, реализира се нейната активност и то е тясно свързано с дейността. Общуването е специфична форма на междуличностно взаимодействие.

Психологическото отчуждение означава позицията на индивида по отношение на другите, обусловено от неговите субективни свойства, в частност склонността му към бягство в своя вътрешен свят. Социалното отчуждение се поражда само или основно във външните обстоятелства, отношението на другите хора и групи към дадения субект и стремежа на последния за установяване или прекратяване на връзката със своето обкръжение и приобщаване към неговите ценности. Психологическото отчуждение, може да детерминира дълга социална изолация и определени отношения на другите към даденото лице. Социалното и психологическото
отчуждение са тясно свързани едно с друго, в това число като причина и следствие: социалната дистанция от обществото и най-напред от микросредата, може да предизвика психологическа , и обратното.

Когато са на лице отчуждение и дезадаптация и на съотношението на тези явления, дезадаптацията може да се определи като неприспособеност на индивида към социалната среда в резултат на несъответствие на целите и ценностните ориентации на групата и личността, като неспособност на човека в резултат на различни причини да усвои груповите норми и груповата култура, в ролята им на коректив на поведението му.

Последствията

Психическите последствия от отчуждението се изразяват в липсата на емоционални контакти с хората, в специфично възприемане на заобикалящия свят, като чужд и враждебен за личността, разкъсване между нейните очаквания, желания и действащи социални норми, в изолация и чувство за самота, които могат да доведат до извършването на правонарушение. Разбира се, недопустимо е психологизирането на отчуждението, игнорирането на социалните условия на живот на отделните хора, способстващи за такава психологическа изолация. Отчуждението в социално – психологически план е бягство на човека от такова взаимодействие, имащо съществени психологически и социални последствия, понякога необратими и имащи криминогенен характер.

От изложеното, считам, че изводът е лесен и логичен – средата и правилната реакция на обучените специалисти са средствата за подпомагане и превъзпитание, а не строгостта на наказанията и тежестта на законовата рамка – те са само пряка заплаха и не са механизъм за предотвратяването на рецидиви.

В заключение

Както видяхме в днешната статия, съкратеното съдебно следствие и възможностите за намаляване на наказанията, както и замяната на наказанието „доживотен затвор“, са процедури, които имат огромно значение за наказателния процес. Твърде често, емоционалната реакция на обществото срещу конкретни престъпления води и до емоционална, а понякога и популистка реакция на законодателя. Този подход, обаче, е неправилен и не е в интерес на правосъдието. Това е така, тъй като в повечето случаи се търси единствено реваншистката страна за наказване на престъплението.

Това е видно и от мотивите на проекта, с който са предложени промени в НПК. Съобразно тях, съкратеното съдебно следствие се оценява единствено като процедура, водеща до бързина на правосъдието. Не се държи сметка, обаче, че именно благодарение на тази процедура се повишава разкриваемостта и наказуемостта на престъпленията. И този факт е особено важен за тежки престъпления, като тези, за които се предлага изключването на съкратеното съдебно следствие. От друга страна, диференцираната процедура води и до намаляване на разходите в наказателния процес. Факт, който, макар и да не е от първостепенна важност, не е за подценяване.