Права на човека

Заявление за гласуване с подвижна избирателна кутия

Приложение № 1

към Решение № 2159-НС

от 2 март 2021 г.

 

ДО

КМЕТА НА ОБЩИНА/РАЙОН/КМЕТСТВО

ИЛИ КМЕТСКИЯ НАМЕСТНИК

………………………………………………

ОБЛАСТ ………………………………….

 

                                      ЗАЯВЛЕНИЕ

                за гласуване с подвижна избирателна кутия в

изборите за народни представители на 4 април 2021 г. в секция за гласуване на избиратели, поставени под задължителна карантина или изолация, съгласно Закона за здравето

(по чл. 37, ал. 1 и 2 от Изборния кодекс и чл. 28, ал. 3 от Закона за мерките и

действията по време на извънредното положение, обявено с решение на

Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците)

 

………………………..……….………………………………………………………………………..,

(собствено, бащино и фамилно име)

ЕГН …………………., документ за самоличност вид ……………… № …………., издаден на ……………. от …………..

постоянен адрес: гр./с. ……………………, община …………………, район …………………., област …………………., ж.к./ул. ……………………………, бл. № ……., вх. …, ет. ….., ап….,

настоящ адрес: гр./с. ……………………, община …………………, адм. район …………….., област ……………………, ж.к./ул. …………………………, бл. № ……., вх. ….., ет. ….., ап….

(данни за настоящия адрес се попълват само когато избирателят предварително е подал заявление за вписване в избирателния списък по настоящ адрес)

телефон …………………., email ……………………….. (с оглед уведомяване на избирателя за включването му в избирателен списък за гласуване с подвижна избирателна кутия)

Желая да упражня правото си на глас в изборите за народни представители на 4 април 2021 г. с подвижна избирателна кутия на адрес: …………………………………………., където изтърпявам задължителна карантина/изолация.

Съгласен/а съм личните ми данни да бъдат обработвани във връзка с изборите за народни представители на 4 април 2021 г.

 

Дата: ….………………….. г.

Подпис: 

Заявлението се подава не по-късно от 3 дни преди изборния ден – 31.03.2021 г., от избиратели, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация съгласно Закона за здравето.

Заявлението трябва да е саморъчно подписано и може да бъде подадено от упълномощено лице или изпратено по пощата, факс или електронно заявление със същото съдържание през интернет страницата на органите по чл. 23, ал. 1 ИК по постоянния адрес или по настоящия адрес, когато е направено искане по чл. 36 ИК и лицето е вписано в избирателния списък по настоящия му адрес.

В заявлението се посочват имената на избирателя, ЕГН (личен номер), постоянният адрес или настоящият адрес, когато е направено искане по чл. 36 ИК.

Към заявлението не се прилагат документи, освен пълномощно в свободен текст в случаите, в които се подава чрез пълномощник.

 

На територията на всяка община (район – в градовете с районно деление) се назначава най-малко една подвижна СИК при наличие на не по-малко от 10 избиратели, поставени под задължителна карантина и задължителна изолация съгласно Закона за здравето, и заявили желание да гласуват с подвижна избирателна кутия.

Оригиналът на заявлението можете да намерите на сайта на Централната избирателна комисия тук и сами да направите дописване в абзаца:
„Желая да упражня правото си на глас в изборите за народни представители на 4 април 2021 г. с подвижна избирателна кутия“, като допишете думите „на адрес …………………………………….., където изтърпявам задължителна карантина/изолация“. 

Ако получите отказ за вписване в списъците или поради законови ограничения в срока за подаване на заявленията, не успеете да го подадете, попълнете формуляра за предоставяне на информация за лишени от активно избирателно право български граждани в парламентарни избори 2021, който е достъпен тук

___________________________________________________________________

Адв. Силвия Петкова е специалист по наказателно право и права на човека и председател на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“. 

Извънредно положение, Права на човека

Отворено писмо до Омбудсмана, Президента, Председателя на ВКС и Председателя на ВАС

Отворено писмо до Омбудсмана на Република България, Президента на Република България и Председателите на ВКС и ВАС.

Народното събрание прие изменения в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците, като разпореди, че поставените под задължителна карантина и задължителна изолация граждани, могат да гласуват на предстоящите парламентарни избори 2021 г. с подвижна избирателна кутия, ако подадат заявление за това не по – късно от три дни преди изборния ден.

По този начин, обаче, законодателят практически изключи възможността за гласуване на избирателите, които са поставени под задължителна карантина и задължителна изолация в периода 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. 

Предвид факта, че избирателното право е едно от основните политически права на гражданите и е уредено като такова в Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека, така предвиденото ограничение представлява лишаване от граждански права и на тази основа е противоконституционно. 

Съгласно българското право, компетентен да прогласи противоконституционност на законова разпоредба е Конституционният съд на Република България. Той, обаче, не може да бъде сезиран от граждани или граждански организации. Инициативата за разглеждане на искане за обявяване на противоконституционност на законова разпоредба имат най – малко една пета от народните представители, президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, омбудсманът и Висшия адвокатски съвет. 

Поради това, председателят на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“ и специалист по наказателно право и права на човека адв. Силвия Петкова, изготви отворено писмо до Омбудсмана на Република България г-жа Диана Ковачева, Президента на Република България г-н Румен Радев, Председателя на Върховния касационен съд г-н Лозан Панов и Председателя на Върховния административен съд г-н Георги Чолаков. 

В изготвеното отворено писмо, адв. Силвия Петкова представя подробни правни аргументи по отношение на противоконституционността на практическото ограничение за гласуване на поставените под задължителна карантина и задължителна изолация граждани и моли омбудсмана, президента и председателите на ВКС и ВАС да упражнят конституционно определените си правомощия да сезират Конституционния съд. 

Текстът на изготвеното отворено писмо ще намерите по – долу. 

Отворено писмо до Омбудсмана на Република България г-жа Диана Ковачева, Президента на Република България г-н Румен Радев, Председателя на Върховния касационен съд г-н Лозан Панов и Председателя на Върховния административен съд г-н Георги Чолаков

Уважаема г-жо Ковачева,
Уважаеми г-н Радев,
Уважаеми г-н Панов,
Уважаеми г-н Чолаков,

Моля да упражните конституционно определените си правомощия, съгласно чл. 150, ал. 1 и 3 от Конституцията на Република България, като сезирате Конституционния съд с искане за обявяване на противоконституционност на чл. 28, ал. 3, изр. второ от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците (ЗМДВИППП).

Съображенията ми са следните:

Съгласно чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДВИППП, избирателите, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация съгласно Закона за здравето, гласуват с подвижни избирателни кутии при спазване на всички противоепидемични мерки, като срокът за подаване на заявленията за гласуване с подвижна избирателна кутия е не по – късно от три дни преди изборния ден. 

На Централната избирателна комисия (ЦИК), с разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗМДВИППП, е възложено с решение да определи организацията на изборите и гласуването на избирателите, вкл. и на тези, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация.

От своя страна, ЦИК, със свое решение № 2159-НС от 2 март 2021 г. е определила, че заявленията за гласуване следва да бъдат подадени в периода от 24 март 2021 г. до 31 март 2021 г.

По този начин се оказва, че гражданите, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация в периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г., ще бъдат лишени напълно от възможността да гласуват.

По данни за броя на заразените с COVID – 19, за периода 01.03. – 10.03.2021 г., средно те са 2 254 души. Посочената категория граждани, които са установени случаи на COVID – 19, задължително се поставят под домашна или болнична изолация съгласно чл. 61, ал. 1 от Закона за здравето.

Съгласно т. 2 от Заповед № РД-01-610 от 22.10.2020 г. на министъра на здравеопазването задължителната изолация и лечение на потвърден случай на COVID – 19 в домашни условия е за срок от 14 дни.

Съгласно т. 5 от същата заповед, настанените за лечение в болнично заведение потвърдени случаи на COVID – 19 се изписват след преценка на лекуващия лекар на състоянието на пациента.

Съгласно т. 13 от същата заповед на задължителна карантина в домашни условия за срок от 10 дни подлежат всички близки контактни на потвърден случай на COVID – 19.

От друга страна, съгласно раздел I, т. 8 от Заповед № РД-01-105 от 16.02.2021 г. на министъра на здравеопазването, българските граждани и техните семейства, които пристигат на територията на Република България от друга държава и които не представят отрицателен резултат от PCR тест, проведен до 72 часа преди влизането в страната, се поставят под карантина за срок от 10 дни. 

Следва да се отбележи, че официална статистика се води единствено за гражданите, които са дали положителен тест за COVID – 19. Такава статистика, обаче не се води по отношение на гражданите, които са близки контактни на потвърден случай на COVID – 19, както и по отношение на гражданите, влезли на територията на страната без да са представили отрицателен резултат от PCR тест, проведен до 72 часа преди влизането в страната.

Във връзка с гореизложеното и ако се приеме, че до изборния ден ще се запази тенденцията за разпространение на COVID – 19 у нас, за периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. ще бъдат около 9 016 души. Предвид данните относно по – малкия брой заболели деца, голяма част от посочения брой граждани ще бъдат носители на активно избирателно право, от чието упражняване ще бъдат лишени въз основа на разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДВИППП. 

Предвид липсата на съответна статистика не може да се прогнозира броя на поставените под карантина граждани, които са близки контактни на потвърден случай на COVID – 19 или които са пристигнали на територията на страната без да представят отрицателен резултат от PCR тест. Следва да се има предвид, че въз основа на разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДВИППП, последните две категории избиратели, поставени под карантина за периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. също ще бъдат напълно лишени от възможността да упражнят своето активно избирателно право.

Правото на свободни избори е предмет на уредба на чл. 10 и чл. 42 от Конституцията на Република България и чл. 3 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ).

В своята практика Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че правото на свободни избори може да бъде предмет на някои ограничения, но тези ограничения не могат да водят до забрана определени групи граждани да участват в политическия живот на страната си, особено когато това участие се изразява в избор на нейния законодателен орган. В този смисъл са, например, решенията на ЕСПЧ по делата Азиз срещу Кипър, 2004, § 28 и Танасе срещу Молдова [ГК], 2010, § 158. 

Също така, разглеждайки случаи на пълно лишаване от активно избирателно право, ЕСПЧ последователно е отбелязвал, че за да бъде подобен подход съвместим с принципите на ЕКЗПЧ, той трябва не само да преследва законна цел, но също така трябва да бъде подложен на строга преценка за пропорционалност. Това е така, тъй като лишаването от активно избирателно право се разглежда от ЕСПЧ като форма на загуба на граждански права.

Тук е моментът да се отбележи, че гражданите, които са поставени под задължителна карантина или задължителна изолация, за целите на избирателното право следва да бъдат третирани като граждани, лишени от свободата си по смисъла на чл. 5, пар. 1, б. „е“ от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ) [лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести].

Изключително богата е практиката на ЕСПЧ по отношение на лишаването от активно избирателно право на осъдени лица в рамките на наказателен процес. В тази връзка, при преценката относно предвиждането на възможност за ефективно упражняване на активното избирателно право на посочената категория граждани, по аналогия би могла се приложи практиката на ЕСПЧ по дела, свързани със спазване на правото на свободни избори на лишени от свобода, като се съобрази, че лишаването от свобода при поставяне под задължителна карантина или задължителна изолация не е свързано с изпълнение на наложено наказание или принудителна административна мярка.

В тази връзка следва да се спомене решението по делото Кулински и Събев срещу България (жалба № 63849/06), в което ЕСПЧ приема, че е налице нарушение на правото на свободни избори, поради това съществуващата обща забрана за гласуване на осъдени лица. В същото решение за пореден път, ЕСПЧ потвърждава общите положения, които да бъдат изследвани при преценката за съвместимостта на лишаването от активно избирателно право с принципите на ЕКЗПЧ.

Съобразно първото, установено от ЕСПЧ условие, следва да се прецени дали невъзможността за упражняване на активното избирателно право представлява намеса в правата на засегнатите граждани. В настоящия случай, определена група граждани, а именно поставените под задължителна карантина или задължителна изолация с начална дата в периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г., фактически са лишени от възможността да упражнят активното си избирателно право по силата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП и решение решение № 2159-НС от 2 март 2021 г. на ЦИК. Следователно, лишаването представлява намеса в правото им на глас, залегнало в чл. 3 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ.

Второто общо условие изисква преценка за оправдаването на лишаването от легитимна цел. В конкретния случай, лишаването от възможност за гласуване на граждани, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация за периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г., не разкрива никаква легитимна цел.

Последното общо условие при преценката за съвместимостта на лишаването от активно избирателно право с принципите на ЕКЗПЧ е пропорционалността с преследваните цели. Това условие, обаче, не може да бъде коментирано, предвид констатацията, че не са налице легитимни цели, които да се преследват с въпросното ограничение.

С оглед гореизложеното се достига до извода, че разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП противоречи на чл. 3 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ, поради което на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България теоретично би следвало да се прилага ЕКЗПЧ. Това, практически, не е възможно, предвид липсата на съответна организация за провеждане на изборите, съобразена с международните стандарти.

От друга страна, Конституционният съд на Република България е имал възможност да се произнесе по въпросите, свързани с лишаване от активно избирателно право с Решение № 3 от 23 февруари 2017 г. по конституционно дело № 11 от 2016 г. В посоченото решение Конституционният съд на Република България обръща внимание на следното:

„В чл. 42, ал. 1 от Конституцията изчерпателно са посочени условията за придобиване на избирателно право, а именно гражданинът да е навършил 18 години, да не е поставен под запрещение и да не изтърпява наказание лишаване от свобода. Други ограничения за придобиване на избирателното право Конституцията не предвижда и не допуска. За да гласува, пълнолетният и дееспособен гражданин трябва да бъде включен в избирателен списък. Включването в избирателния списък не поражда избирателното право, което съществува ex constitutione, но легитимира гражданина като избирател и се явява задължително условие, за да може да упражни правото си на глас. Без включване в избирателния списък гражданинът не може да упражни избирателното си право“.

С коментираната разпоредба на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП се предвижда времево ограничение за заявяване на вписване в избирателния списък за гласуване с подвижна избирателна кутия. Ако гражданинът, поставен под задължителна карантина или задължителна изолация не бъде включен в този списък, на практика за него остава невъзможно да упражни своето активно избирателно право, доколкото при поставяне под карантина или изолация, на лицето се забранява напускането на дома или мястото за настаняване под страх от наказателна отговорност, изразяваща се в лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петнадесет хиляди лева. 

Тази уредба представлява препятствие, което се оказва непреодолимо и води до фактическо лишаване от избирателни права на част от избирателното тяло. Посочените негативни последици са лишени от конституционно основание, поради което следва да се приеме, че оспорената разпоредба влиза в противоречие с чл. 42, ал. 1 от Конституцията.

Съгласно цитираното решение на Конституционния съд, „Конституционният законодател с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 е установил условията (позитивни и негативни правни предпоставки) за придобиване на избирателното право. С друга норма от същия порядък не е предвидил възможност със закон да бъдат уредени други предпоставки за придобиване или ограничаване на избирателното право.

Такова правомощие не може да се изведе и от разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от Конституцията, според която със закон може да се уреди само организацията и редът за произвеждане на избори и референдум – дейност, която представлява администриране и организация на изборния процес с цел да се осигури свободно и безпрепятствено във всяко отношение упражняване на избирателното право на всеки гражданин и не допуска създаване на ограничения (извън установените на конституционно ниво) за неговото упражняване“. Фактическата невъзможност за гласуване на гражданите, поставени под карантина или изолация в периода 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. представлява ограничение на всеобщото избирателно право.

Накрая, следва да се отбележи и факта, че разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП влиза в противоречие и с принципа на правовата държава, установен с чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

_______________________________________________________

Още интересни теми, свързани с нарушаване на правата на гражданите и защита срещу такива нарушения, можете да намерите в секциите „Извънредно положение“ и „Права на човека“

Извънредно положение, Права на човека

Ваксинационна дискриминация при пътуване. Възможно ли е?

Ограничения за неваксинираните или привилегии за ваксинираните? Задава ли се ера на ваксинационна дискриминация при пътуване? Това е основният въпрос, който вълнува обществото, откакто се заговори за възможността да бъдат въведени „паспорти за ваксинация“, ограничаващи възможностите за пътуване на неваксинираните срещу COVID – 19 граждани.

Въпросът за това представляват ли задължителните ваксини неоправдано засягане на личния и семеен живот под формата на нарушение на неприкосновеността на физическия интегритет на индивида, както и осъществява ли се ваксинационна дискриминация при въвеждане на ограничения за хора, на които не са поставени задължителни ваксини, е бил предмет както на практиката на Европейския съд по правата на човека, така и на Върховния административен съд.

Когато се говори за опасни инфекциозни заболявания принципното мнение на съдебната практика е, че нито е налице непропорционално засягане на физическия интегритет на индивида, нито е налице дискриминация при въвеждане на определени ограничения за неваксинирани лица (напр. ограниченията за посещение на детска градина от деца, на които не са поставени задължителни ваксини). Що се отнася до утвърдените задължителни ваксини, приложими на територията на страната към момента, тази практика е безспорно правилна и обоснована.

Представлява ли идеята за въвеждане на европейски имунизационен паспорт привилегия или ограничение, изразяващо се във ваксинационна дискриминация?

Отговорът на този въпрос би бил изключително лесен, ако одобрените за употреба на този етап ваксини срещу COVID – 19 не се намираха практически в трета фаза на клинично изпитване и определено би бил в подкрепа на тезата, че въвеждането на ограничения за пътуване на неваксинирани лица се приближава в значителна степен до изискванията за необходимост и пропорционалност. И трите продукта, а именно „Комирнати“ (Пфайзер / Бионтех), Модерна и Оксфорд / Астра Зенека, са разрешени за употреба по схемата „разрешаване под условие“, като за всеки от тях се очакват допълнителни данни, а Европейската агенция по лекарствата ще извършва преглед на новата информация за тях поне веднъж годишно. 

Разгледани поотделно, трите ваксини към момента показват следните (неизчерпателно изброени) характеристики:

Употреба при тромбоцитопения и нарушения на кръвосъсирването:

Както при други интрамускулни инжекции ваксината трябва да се прилага внимателно при лица, получаващи антикоагулантна терапия или лица с тромбоцитопения или някакво нарушение на кръвосъсирването (като хемофилия), тъй като при тези лица могат да
възникнат кървене или образуване на синини след интрамускулно приложение.

Употреба при имунокомпрометирани лица

Ефикасността, безопасността и имуногенността на ваксината не са оценени при имунокомпрометирани лица, включително тези, получаващи имуносупресивна терапия. Ефикасността на Comirnaty може да е по-ниска при имуносупресирани лица.

Продължителност на защитата

Продължителността на защитата, предоставяна от ваксината, не е известна, тъй като тя все още се определя в текущи клинични проучвания. Както при всяка ваксина, ваксинацията с Comirnaty може да не защити всички ваксинирани. Лица може да не са напълно защитени до 7-мия ден след втората доза от ваксината за

Пфайзер, до 14-тия – за Модерна и до 15-тия -за Астра Зенека“ (вж. кратка характеристика на продуктите, всяка от които е достъпна на сайта на Министерството на здравеопазването).

По отношение на ваксината на Астра Зенека в публично достъпната кратка характеристика на продукта по отношение на ефективността е отбелязано, че ефикасността на ваксината е 62,6% при участници получили две препоръчителни дози с всякакъв интервал между приложените дози (вариращ от 3 до 23 седмици), а при участници с едно или повече съпътстващи заболявания ефикасността на ваксината е 58,3%, което е подобно на ефикасността на ваксината, наблюдавана в общата популация.

По отношение на проведените формални клинични проучвания, видно от публично достъпните листовки и кратки характеристики на трите одобрени за използване на територията на Европейския съюз ваксини:

– от проучването на Комирнати (Пфайзер / Бионтех) във втора и трета фаза са изключени участници, които са имунокомпрометирани, и участници с предишна клинична или микробиологична диагноза за COVID-19;

– от проучването на Модерна в трета фаза са изключени имунокомпрометирани лица или такива, получавали имуносупресори в рамките на последните 6 месеца, както и бременни или такива с известна анамнеза за инфекция със SARS-CoV-2;

– от проучването на Астра Зенека в трета фаза са изключени участници с тежко и/или неконтролирано сърдечносъдово, стомашно-чревно, чернодробно, бъбречно, ендокринно/метаболитно заболяване и неврологични заболявания, както и хора с тежка имуносупресия, бременни жени и участници с известна анамнеза за SARS-CoV-2 инфекция.

Възможна ли е ваксинационна дискриминация при нежелание за ваксиниране, при липса на достатъчно ваксини и при медицински противопоказания?

От публично достъпните кратки характеристики на одобрените за ползване на територията на Европейския съюз ваксини става ясно, че тяхното приложение може да доведе единствено до по –
лекото протичане
 на заболяването при заразяване, тъй като патогенът няма да бъде чужд за организма и той ще бъде „обучен“ да го разпознава и унищожава.

При наличието на горните данни и като се допълни факта, че към момента не са налице достатъчно дози от ваксините за всички европейски граждани, безусловното въвеждане на европейски имунизационен паспорт категорично ще представлява непропорционално ограничение на свободата на придвижване и ваксинационна дискриминация. 

Това е така, поради няколко причини. 

Първо, доколкото към момента е сигурна ефективността по отношение единствено на по – лекото протичане на заболяването, въвеждането на задължителна ваксинация при пътуване няма да бъде нито необходимо, нито пропорционално на преследваната цел за опазване на живота и здравето на другите.

Второ, предвид липсата на достатъчно данни за безопасното приложение на разрешените за употреба ваксини по отношение на хора, страдащи от тромбоцитопения и нарушения на кръвосъсирването, имунокомпротираните хора, бременните жени и жените, планиращи да станат майки, децата и младежите, както и възрастните хора, безусловните ограничения без да се вземат предвид изброените обективни признаци, също ще представлява непропорционално ограничение на свободата на придвижване и ваксинационна дискриминация.

Трето, оказва се, че ефективността на съществуващите ваксини спрямо новите щамове на COVID – 19 е под въпрос.

Четвърто, по отношение и на трите продукта съществува сравнително дълъг период за формиране на имунитет. Това ще означава, че при пътуване на ваксиниран с втора доза, когато се издава сертификат за ваксинация, три дни преди пътуване и неваксиниран, вероятността за заразяване и разпространение на заболяването изглежда близка, но възможностите за пътуване ще бъдат различни.

Така, ако ще се въвежда задължение за поставяне на ваксина срещу COVID – 19 с цел осигуряване на възможност за пътуване, което да е необходимо и пропорционално, ограничението следва да действа и за ваксинираните до изминаване на периода за формиране на защита, посочен в кратката характеристика на приложения продукт. 

Пето, следва да се зададе въпроса необходимо ли е и ако е, защо, да се поставя ваксина на преболедували COVID – 19, които имат антитела и повторното заразяване към момента е изключително рядко срещано.

Шесто, видно от публично достъпните кратки характеристики на всяка една от разрешените за употреба ваксини, продължителността на защитата е неизвестна. Това може да означава, че е необходимо последващо приложение през определен период от време по аналогия на грипната ваксина, която се поставя ежегодно. В този случай, ако първоначално ваксинираният е проявил някаква форма на нежелана лекарствена реакция, повторното приложение може да се окаже неподходящо, а едно потенциално ограничение – непропорционално и представляващо ваксинационна дискриминация.

Седмо, следва да се зададе въпроса дали при постигане на 70% имунизационно покритие ще бъде възможно отпадането на необходимостта от носене на маски, спазване на дистанция, периодична дезинфекция на ръце и повърхности и затваряне на определени категории бизнеси, както и по какъв начин ще се проследява поддържането на този процент при липса на данни за продължителността на придобитата чрез ваксина защита.

 

В заключение

Това са само някои от неизвестните по отношение на приложението на ваксините срещу COVID – 19, които поставят под съмнение въпроса за необходимостта и пропорционалността за въвеждането на ограничения за неваксинирани лица при пътуване и засилват усещането, че се допуска ваксинационна дискриминация.

В крайна сметка сред всички неизвестни едно е сигурно и това е, че ограничения действително са необходими. Всяко едно ограничение, обаче, особено, когато касае основни човешки права на гражданите като правото на свободно придвижване и неприкосновеността на физическия интегритет, както и опасността от въвеждане на ваксинационна дискриминация, следва да бъде достатъчно добре и подробно обмислено, като бъдат предвидени изключения при въвеждане на определени задължения, които засягат негативно тези права. 

Именно, поради тази причина, към настоящия момент липсва единодушие измежду европейските лидери следва ли да се въведе европейски имунизационен паспорт и при какви условия. Вероятно това решение и въпросите, възникващи покрай него, ще продължат да се обсъждат подробно в идните месеци. 

През това време остава отворен и въпросът защо светът продължава да се движи в коловоза на разработване на ваксина, а не на лекарство по аналогия на лекарството “Оселтамивир”, което беше създадено и широко използвано при епидемиите от птичи и свински грип през 2006 и 2009 г. 

__________________________________________________

Още интересни теми, свързани с правата на гражданите по време на пандемията от COVID – 19, можете да намерите в секциите „Права на човека“ и „Извънредно положение“

Адв. Силвия Петкова е специалист по наказателно право и права на човека, както и председател на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“. 

Текстът е изготвен по идея на правозащитната медия „Маргиналия“

Извънредно положение, Права на човека

Правото на свободни избори при поставяне под карантина

В Конституцията, както и в множество международни актове, по които Република България е страна, сред които са Европейската конвенция за защита правата на човека и Всеобщата декларация за правата на човекае уредено задължение на държавите да осигурят възможност за ефективно упражняване на едно от основните граждански права – право на свободни избори.

Пандемията от COVID – 19, обаче, постави националните законодателни органи пред сериозно изпитание по какъв начин да бъде гарантирано запазването на основите на демокрацията чрез обезпечаване упражняването на предвиденото право на свободни избори, като същевременно бъдат осигурени мерки за безопасността на живота и здравето на останалите участници във вота. 

Повечето държави, в които следваше да бъдат проведени избори през 2020 г. реагираха адекватно и своевременно, като предоставиха най – малко по една ефективна възможност за упражняване на това право от страна на поставените под карантина граждани. В САЩ, например, този въпрос започна да се обсъжда още в самото начало на световната пандемия. 

Още тогава стана ясно, че държавите, на които им предстои да проведат избори през 2021 г. имат достатъчно време и достатъчно чуждестранен опит, за да успеят своевременно да въведат необходимите законодателни изменения, с които да осигурят упражняването на изключително важното за демократичните системи право на свободни избори при условията на безпрецедентна за новата история на света здравна и политическа криза.   

Традиционно за обявената в Република България извънредна епидемична обстановка своевременна и адекватна реакция от страна на българските власти така и не настъпи. В последния момент бяха предвидени бланкетни изменения, които така и не намериха място в Изборния кодекс, а месец преди вота липсват ясни правила, по които се очаква да се осигури възможността за гласуване на поставените под карантина. По този начин осигуряването на възможността за ефективно упражняване на предвиденото право на свободни избори бе поставено под сериозно съмнение. 

Световният и европейски опит при осигуряването на право на свободни избори за поставени под карантина граждани

През 2020 г. бяха проведени избори на национално и местно ниво в множество държави, сред които Австралия, Индия, Черна гора, САЩ, Южна Корея, Испания (Баска автономна област и Галисия), Хърватия, Беларус, Чехия, Литва, Италия, Нова Зеландия, Северна Македония, Израел и др. 

При решаване на въпросите за осигуряване на възможност за ефективно упражняване на предвиденото право на свободни избори на поставените под карантина граждани се наблюдаваха най – общо пет различни подхода. 

Първият подход бе гласуването по пощата. Той беше възприет от Австралия, Индия, Черна гора, САЩ, Южна Корея и Испания (Баска автономна област и Галисия). Такава възможност за гласуване съществува далеч преди началото на пандемията от COVID – 19 в Германия, Швейцария, Австрия и Франция. Този подход, обаче, беше категорично отхвърлен от българските власти.  

Вторият подход беше използван в Хърватия и Испания (Баска автономна област и Галисия), като беше предвидена възможност за гласуване чрез пълномощник.  

Любопитен факт е, че Хърватия първоначално не планираше да осигури възможност за гласуване на заболелите от COVID – 19 под предтекст, че това би изложило на риск здравето на гражданите. В крайна сметка, това решение, освен че постави демокрацията в опасност, се оказа и противоконституционно. Именно, поради това, то беше отменено от Хърватския конституционен съд. Вследствие на тази отмяна, на гражданите, дали положителен резултат за заболяване от COVID – 19, беше предоставена възможност за гласуване чрез пълномощник.   

Третата възможност беше използвана на Бермудските острови чрез уредба на т.нар. „предварително гласуване“. 

В рамките на четвъртия подход беше предвидена възможност за гласуване от дома или от лечебното заведение, в което болният е настанен. Този начин на гласуване беше осигурен за карантинираните гласоподаватели в Беларус, Чехия, Литва, Италия, Нова Зеландия, Северна Македония, Суринам и Израел. 

В Северна Македония гласуването беше осигурено чрез използване на подвижни избирателни екипи, придружавани от лекар, оборудван с всички необходими лични предпазни средства. 

В Чехия пък, за изборите на 2 – 3 октомври 2020 г. беше осигурена възможност за машинно гласуване в специални избирателни секции без да е необходимо болният да излиза от автомобила си (по метода „drive-in“, използван от някои ресторанти за бързо хранене). Освен това, бяха създадени и специални избирателни секции, предназначени само за заразени с COVID – 19, както и бе осигурена възможност за гласуване от дома чрез посещение от подвижен избирателен екип.  

Последният подход, който бе възприет от Беларус, Чехия, Ямайка, Малайзия, Индия, Италия, Шри Ланка, Южна Корея и САЩ, беше свързан със създаване на специфична организация в определени избирателни секции, за да се осигури възможност за лично гласуване в определени часови интервали.  

По отношение на въпроса за личното гласуване в избирателна секция, Американският център за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ) намира, че е възможно то да бъде проведено безопасно, ако болният носи маска, поддържа дистанция около 2 м от останалите и мие или дезинфекцира ръцете си преди и след подаването на гласа си. За осигуряване на безопасността на членовете на избирателните комисии, ЦКПЗ препоръчва те да носят лични предпазни средства, включващи маска, шлем, предпазно облекло и ръкавици, както и да бъдат обучени как да ги използват правилно. 

Право на свободни избори на поставените под карантина в България

В България беше проведена кратка и явно незаинтересована дискусия по отношение осигуряването на възможност за ефективно упражняване на предвиденото в Конституцията и международните актове право на свободни избори за поставени под карантина граждани. В крайна сметка, бяха приети бланкетни изменения в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, чието систематично място поначало е в Изборния кодекс. 

Според тези изменения, въведени по – малко от два месеца преди изборната дата, поставените под карантина или задължителна изолация граждани, следва да заявят желанието си за гласуване най – малко три дни преди изборния ден. Само по този начин може да им бъде осигурена възможност за упражняване на правото им на вот чрез подвижна избирателна кутия. Организацията на изборите и гласуването на избирателите, поставени под карантина или задължителна изолация, се определя с решение на Централната избирателна комисия, като към днешна дата и около месец преди изборите, такава организация е приета единствено по отношение на хората с трайни увреждания. 

Това означава, че организацията ще бъде въведена в последния момент, което ще я направи вероятно неефективна и хаотична, каквито са и предприеманите до момента противоепидемични мерки, поради липса на адекватно планиране. Това, от своя страна, може да доведе до сериозно нарушаване на политическите права на гражданите. 

Ако до 4 април 2021 г. се запази интензитета на заболеваемост при средни нива от около 1 500 души на ден, най – малко по отношение на 21 000 заболели граждани ще липсва ефективна възможност за упражняване на право на свободни избори, поради организация в последния момент. 

По отношение на най – малко 4 500 заболели граждани, които са и по същество лишени от свободата си, ще бъде изключена възможността за упражняване на това право, поради невъзможността за гласуване чрез подвижна избирателна кутия, поради неподаване на заявление за това в определения в закона тридневен срок преди датата на изборите. Това е така, тъй като гражданите с положителни резултати от тестове от 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти април (момента на поставяне под карантина) няма да могат изобщо да упражнят правото си на глас, т.е. по отношение на тях ще действа пълна забрана за гласуване. 

В горната статистика не влизат гражданите, които са поставени под карантина като близки контактни на болен от COVID – 19, както и карантинираните граждани, пристигащи от други държави. 

Пълната, макар и мълчаливо наложена, забрана за гласуване, както и неосигуряването на възможност за ефективното упражняване на правото на глас, представлява нарушение на предвиденото право на свободни избори, което последователно е било разглеждано от Европейския съд по правата на човека като едно от най – тежките нарушения, водещи до подкопаване на демократичните основи в конкретните държави. Присъжданите обезщетения за тези нарушения са в размери, гравитиращи средно около 3 000 евро за всяко индивидуално нарушение. 

 

В заключение

При наличието на достатъчна политическа воля и добро планиране, ефективното осигуряване на предвиденото право на свободни избори по отношение на поставени под карантина или задължителна изолация граждани и едновременното осигуряване на здравето на останалите е напълно възможно, както показва опитът на други държави. 

От друга страна, лошите законодателни решения и последователната липса на своевременна и ефективна реакция по отношение на осигуряването правото на глас на болните от COVID – 19, техните близки контактни лица и хората, пристигащи от други държави, може да струва на българския данъкоплатец около 13 500 000 евро под формата на обезщетения, ако само онези средно 4 500 болни, по отношение на които ще действа пълна мълчалива забрана за гласуване, потърсят правата си.  

__________________________________________________________

Адв. Силвия Петкова е специалист по наказателно право и права на човека и председател на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“. 

Още интересни теми, свързани с нарушения на правата на гражданите в рамките на пандемията от COVID – 19, можете да намерите в секциите „Извънредно положение“ и „Права на човека“

Права на човека

Разпръскване на протести, придружени с насилие и права на човека

Свободата на мирните протести е гарантирана от Европейската конвенция за защита правата на човека. Твърде често, обаче, първоначално организирани като мирни събрания, протестите биват опетнявани с актове на насилие, осъществявани от малки групи провокатори. Особено често това се случва по време на политически протести, в рамките на които целенасочено се вливат нарушители на обществения ред. 

Внедряването на футболни агитки в мирни политически протести с цел компрометирането им, не е рядка практика в държавите по света. Подобни случаи има във Великобритания, Франция, САЩ, Германия и много др. Логично, при осъществяването на насилнически актове, полицията прибягва до разпръскване на целия протест. 

Именно това се случи и в София в сряда, 02.09.2020 г., когато действията на единични агресори предизвикаха брутално полицейско насилие, като стотици бяха задържани, повечето от тях на случаен принцип, протестът беше разпръснат, а придружаващите го блокади – насилствено премахнати. 

Европейският съд по правата на човека, обаче, е имал много поводи да се произнесе по законосъобразността на разпръскването на протести, придружени с насилие, както и е установил критерии, при които може да се приеме за допустимо задържането на участници в протеста.  

Общи принципи за действие по време на протести, придружени с насилие

В практиката на Европейския съд по правата на човека се приема, че в случаите, в които конкретно събрание е било опетнено от спорадични актове на насилие, това не го превръща автоматично в насилствено, съответно то може да остане в обхвата на гаранциите за упражняване на свободата на събранията.  По същия начин, индивидуалните участници в същото това събрание не престават да се ползват от тези гаранции, поради осъществените актове на насилие от други. Това означава, че неизвършилият актове на насилие участник в политически протест може да претендира нарушаване на гаранциите за упражняване на свободата на събранията. 

Конкретната ситуация в София от сряда

В сряда протестът беше разпръснат след щурм на жандармерията, заради единични прояви на насилие от страна на протестиращи. Официални представители на Министерството на вътрешните работи оправдаха тези свои действия с присъствието на провокатори, които са обгазявали полицейските служители и са ги замеряли с камъни, павета, бутилки и пиратки. Това оправдание поставя, обаче, един основен въпрос и той е защо на територията на протеста са допуснати лица, притежаващи опасни предмети. Възможните отговори са два: от немърливост, поради това, че МВР не си е свършило работата по охрана на обществения ред или умишлено, за да се допуснат провокатори, които да дискредитират протеста. 

Тук е редно да се припомни миналогодишния протест в подкрепа на тогава все още кандидата за главен прокурор г-н Иван Гешев, на чиято територия бяха обособени контролно – пропускателни пунктове, имаше поставени скенери, извършваха се проверки и не се допускаха лица, които не подкрепят протеста, а полицията щателно проверяваше желаещите да се включат в него. 

Това напомняне показва, че при наличие на добра организация, адекватната и ефективна охрана на протести е напълно възможна, както и е напълно реалистично да се смята, че и на протестите в сряда, можеше да се осигури недопускането на агресори. Защо това не е било направено, обаче, остава отворен въпрос, на който именно МВР следва да отговори. 

Безпрецедентните нарушения на правата на протестиращите и на задържаните

Агресивните действия от страна на единични участници в многохилядния протест в сряда до закъснял жандармерийски щурм на пл. „Независимост“ и околностите, разпръскване на всички участници и задържането, в повечето случаи на случаен принцип, на попадналите в суматохата хора. Щурмът беше закъснял, защото в продължение на повече от час няколко провокатори са хвърляли различни предмети по посока на полицейските кордони, като нито един от полицейските служители не е предприел действия по изпълнение на служебните си задължения и не е пристъпил към тяхното задържане. Съгласно Закона за Министерството на вътрешните работи, обаче, те са имали не само такова право, но и такова задължение. Вместо това, бе оставено достатъчно време на агресорите да се изтеглят, преди щурмът и задържанията да започнат. 

Няколко сериозни и безпрецедентни нарушения се наблюдават в тази ситуация. 

Първо, разпръскването на поначало мирен протест, заради действията на единични агресори, е непропорционална мярка и нарушава свободата на събранията. Правилният подход, според международните стандарти, е неутрализирането на провокаторите и предоставяне на възможност провеждането на протеста с участието на мирните граждани да продължи. 

Второ, масовите неоправдани задържания на случаен принцип, нарушават правото на свобода и сигурност, което гарантира, че никой не може да бъде задържан, освен по обосновано подозрение за извършено престъпление или с цел да се предотврати възможността конкретно лице да се укрие или да извърши престъпление. 

Трето, от страна на служителите на МВР беше използвана физическа сила отвъд допустимите граници, нанасяйки сериозни наранявания на задържаните, които бяха спъвани, влачени, притискани, задушавани, удряни с метални боксове. Следва да се има предвид, че никой от тях, според данните по делата им, не са оказвали съпротива при задържането, т.е. използването на непропорционална физическа сила изобщо не е било необходимо. За нанесените телесни повреди са издадени съответните медицински свидетелства.  

Четвърто, всеки един задържан има право на адвокат от момента на задържането. Задържаните, обаче, бяха оставени в продължение на не по малко от час, нахвърляни до стените на бившия партиен дом, а впоследствие откарани в различните районни управления на МВР. Близките на много от тях изобщо не бяха уведомени за задържането, за да потърсят адвокатска помощ. Някои от тях бяха посъветвани да подадат сигнал на спешния телефон 112 за това, че техният близък е изчезнал. 

Пето, адвокатите не бяха допускани с часове до задържаните, не беше давана възможност за разговори насаме между адвоката и задържания, както повелява законът и беше отказван достъп до заповедите за задържане. Много от задържаните дори нямаха такива заповеди. Тези действия доведоха до грубо препятстване на правото на разглеждане на законосъобразността на задържането в разумен срок. Този разумен срок, според практиката на Съда по правата на човека, е „докато задържането трае“, а според Закона за МВР – „незабавно“.   

И накрая, но не на последно място, днес, когато се гледаха делата за мерките за неотклонение на двадесет и четирима от задържаните с прокурорско постановление за 72 часа, техните защитници не бяха допуснати до сградата на Софийския районен съд в продължение на часове, без възможност за достъп до храна, вода и изобщо до човешки условия за изчакване на делата им, което от своя страна представлява и безпрецедентно нарушение на Закона за адвокатурата. 

Подобни груби нарушения на правото на свобода и сигурност и свободата на събранията се наблюдават последователно в решенията на Европейския съд по правата на човека главно срещу авторитарни държави като Турция и Русия. 

 

В заключение

Свободата на събранията, съгласно Европейската конвенция за защита правата на човека и практиката на Съда в Страсбург, е индивидуално право на всеки гражданин. Съдът е установил критерии, въз основа на които да се направи преценка кога едно лице може да претендира, че тази негова свобода е била недопустимо накърнена. Така, необходимо е да се изследва дали събранието изначално е било планирано като мирно и дали организаторите са имали агресивни намерения. Ако такива намерения са били налице, конкретният участник трябва да знаел за тях. 

На следващо място, преценява се дали претендиращият нарушението е демонстрирал агресивно поведение при присъединяването си в тези протести, както и дали е причинил телесно увреждане на някого. 

При едновременното наличие на тези три критерия, всеки един от присъстващите на разпръснатите в сряда протести, може да претендира от държавата обезщетение за нарушение на основното му право на свобода на мирните събрания

Що се отнася до задържаните, за които от страна на прокуратурата беше поискана мярка за неотклонение „задържане под стража“, те бяха освободени – едни без никакви мерки, други с „подписка“, а трети – със символична гаранция.  

__________________________________________________________________

Адв. Силвия Петкова е специалист по наказателно право и права на човека и представлява част от задържаните при антиправителствените протести в сряда, 02.09.2020 г. 

Права на човека

Блокадите на пътища и свободата на събранията

Въпросът за ограничението на свободата на събранията бе повдигнат след като многохилядните протести с искане за оставката на правителството прераснаха в блокади на възлови кръстовища в няколко големи градове, които в ранните часове на 7 август бяха премахнати след мащабна показна полицейска акция.

Правото на протест в контекста на свободата на събранията

Правото на протест срещу начина на управление на страната е едно от политическите права на гражданите и е уредено в Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека като част от свободата на събранията и сдруженията. 

Така, всички граждани имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации, когато това се случва по реда, определен със закон. 

Какъв е редът за упражняване на свободата на събранията по българския закон?

Според българския закон има един основен критерий за законосъобразно упражняване на свободата на събранията – за организиране на протест организаторите уведомяват кмета на общината най – малко 48 часа преди провеждането му. В неотложни случаи, уведомлението може да се подаде и в еднодневен срок. В него се посочва кой е организаторът, каква е целта на протеста, както и времето и мястото на провеждането му. 

Съществува забрана за упражняване на свободата на събранията в часовия диапазон между 22:00 и 8:00 ч.  Тази забрана, приложена към формата, в която бяха извършени блокадите на възлови кръстовища чрез организиране на палаткови лагери не може да бъде законосъобразно ограничение, тъй като тези лагери не водят до нарушаване на нощната тишина, респ. не е налице законната цел на забраната – опазване на обществения ред.   

Важно е да се отбележи, че неслучайно в закона е използвана думата „уведомява“. Това е така, тъй като протест може да бъде забранен само в изключителни случаи, които според българския закон са четири. Три от тях могат да се обсъдят в светлината на събитията в страната ни от последната седмица. Във всички случаи, трябва да са налице несъмнени данни за наличието на някоя от тези три хипотези преди да може да се извърши законосъобразна забрана на протест. 

Първо, когато протестът застрашава обществения ред.

Второ, когато е налице застрашаване на народното здраве при предварително обявена епидемична обстановка.

И трето, когато се нарушават правата и свободите на другите граждани. 

Във всички случаи, в които времето и мястото на протеста създават условия за нарушаване на обществения ред или безопасността на движението, кметът предлага тяхната промяна, но не и тяхната забрана.  

Забраната за осъществяване на протест, както и прекратяването на такъв, когато той нарушава установения ред за провеждането му, се извършва с мотивирана писмена заповед на кмета на общината.   

Какъв е редът за упражняване на свободата на събранията според Европейската конвенция за защита правата на човека?

Когато се прави анализ дали е налице нарушение на някое основно човешко право, отправната точка е винаги Европейската конвенция за защита правата на човека и практиката на Европейския съд по правата на човека. Това е така, поради факта, че конвенцията се прилага с предимство пред националния закон, който ѝ противоречи и тази постановка намира своята логика в необходимостта да се създадат реални гаранции за спазване на основните човешки права, които да не се поставят в зависимост от националната политическа воля. Именно в тази постановка се състои гарантирането на демократичните принципи във всяка страна – членка по конвенцията. 

Така, „единственото ограничение [на свободата на събранията], което е в състояние да оправдае намеса [на властите] е това, което произтича от демократичните принципи […]. Намесата ще представлява нарушение, освен ако е предвидена в закон, преследва една или повече легитимни цели и е необходима в едно демократично общество за постигането на тези цели“.

„Легитимни цели“ на ограничението са защитата на националната или обществената сигурност, предотвратяване на безредици и престъпления, защита на здравето и морала и защитата правата и свободите на другите.

 

Премахването на блокадите като нарушение на свободата на събранията

За да бъде законосъобразно прекратяването на блокадите, представляващи израз на свободата на събранията, трябва:
1. организаторите да не са представили уведомление до кмета на съответната община; или
2. кметът на съответната община да е забранил  (с писмена мотивирана заповед) провеждането на протеста; или
3. да е издал писмена мотивирана заповед за прекратяване на протеста преди неговото фактическо премахване.  

Към момента на написване на текста няма данни блокадите в съществуващата им форма да са били забранени, нито да е издадена заповед от кмета за прекратяването им. Напротив, според наличната информация, решението за това е взето от „временен оперативен щаб“ към Министерството на вътрешните работи, което, обаче, не е компетентна структура, която да взима решения за прекратяване на протести. Министерството на вътрешните работи е силова структура, която може да се намеси единствено в случаите, в които съответния кмет е прекратил протеста със заповед и протестиращите не са я изпълнили. 

Мотивираната писмена заповед за прекратяване на протест, обаче, не е достатъчна, за да се приеме това действие за законосъобразно, ако липсват легитимните цели за прекратяване. 

Преценката за наличието на баланс между свободата на събранията и правата и свободите на другите е била обект на няколко решения на Съда по правата на човека. В едно от тях, Съдът постановява, че прекратяването на протест би било в съответствие с конвенцията, ако той се провежда без предварително уведомление до компетентните власти и се състои в умишлено сериозно засягане на възможността за нормално протичане на обществения живот, законно осъществяван от други хора, в степен, която е по – сериозна от тази, която би съществувала при нормалното упражняване на правото на протест. 

За „сериозно засягане“ на нормалното протичане на обществения живот, обаче, в случая не може да се говори. Това е така най – малко, поради факта, че ограниченията, създадени от блокадите на възлови кръстовища не са по – големи от тези, които биха се създали при обикновен ремонт на пътя. 

Освен това, преди взимане на решение за прекратяването им, е следвало да се обсъди и пропорционалността на прекратяването, т.е. съществували ли са други възможни мерки за преодоляване сериозността на ограниченията, предизвикани от блокадите. Отговорът на този въпрос е положителен, тъй като балансът между свободата на събранията и правата и законните интереси на другите, би могъл да бъде постигнат чрез правилно изчисление на обходни маршрути, които в рамките на градовете, където бяха поставени блокадите, са напълно възможни, както и с помощта на регулиране на движението от страна на полицейските органи. 

В заключение

Показното премахване на блокадите, организирани под формата на протест като израз на свободата на събранията, показва по – скоро авторитарни признаци на държавно управление, отколкото търсене на баланс между демократичните ценности в обществото. 

Предвид липсата на законовите предпоставки за прекратяване на блокадите и противоречието на действията на властите със стандартите, установени от конвенцията и практиката на Съда по правата на човека, средството за защита на свободата на събранията и възстановяването на възможността за нейното упражняване е обжалването на тези действия пред съда. 

_________________________________________________________

Още интересни теми, свързани със средствата за защита срещу нарушения на основни човешки правата, можете да намерите в секцията „Права на човека“

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в осъществяването на правна помощ в сферата на защитата правата на човека и основните свободи. 

За контакт:
работно време: от понеделник до петък от 10:00 до 18:00 ч. 
тел. +359 885 47 77 57
email: office@petkovalegal.com 

Наказателно право, Права на човека

Привлечен съм като обвиняем. Какво да правя?

Наскоро в кантората беше получено обаждане от г-н Георгиев* със следния проблем. Преди няколко години сключил договор за кредит, а неговата позната г-жа Иванова* му станала поръчител. Поради една или друга причина, г-н Георгиев спрял да плаща вноските по кредита и изпълнението било насочено към имуществото на г-жа Иванова. Тя, обаче, подала жалба до прокуратурата, твърдейки, че г-н Георгиев е подправил подписа ѝ. Съответно тя не знае за съществуването на кредита и не е давала съгласието си да поръчителства по него. На база на тази жалба, г-н Георгиев е привлечен като обвиняем.

Господин Георгиев е изключително притеснен, тъй като не е подправял подписа на г-жа Иванова. Въпреки това, обаче, се страхува, че след като е привлечен като обвиняем, може да получи и присъда за нещо, което не е извършил. Дори и да го беше извършил, обаче, това не винаги означава присъда, а още по – малко и ефективна такава.

И тъй като г-н Георгиев далеч не е единственият, който се свързва с кантората, поради наличие на повдигнато обвинение, днес ще разгледаме именно фигурата „обвиняем“ в досъдебното производство.

Кой има качеството „обвиняем“ в досъдебното производство

Обвиняемият е централна фигура в досъдебната фаза на наказателния процес. Ето защо Наказателно – процесуалният кодекс съдържа изключително подробна уредба, която изяснява същността, правата и задълженията на участващия в това качество гражданин.

Същност

Най – кратко и просто казано, обвиняем е лицето, по отношение на което има данни, че е извършило престъпление. Още в началото на днешното изложение ще отбележим, че в досъдебното производство може да бъде повдигнато предварително и окончателно обвинение. Предварителното обвинение се повдига от разследващия орган, докато тече разследването. Окончателното обвинение се повдига от прокурора пред съд след приключване на разследването. Повдигането на предварително обвинение не винаги води до повдигане на окончателно обвинение. От своя страна, повдигането на обвинение пред съд не винаги води до присъда. А присъдата, пък, не винаги води до лишаване от свобода и въвеждане в затвор.

Права на обвиняемия

Лицето, привлечено в качеството на обвиняем има следните права:

  • да научи за какво предстъпление е привлечен в това качество и въз основа на какви доказателства. Спазването на това право гарантира провеждането на справедлив процес съгласно Европейската конвенция за защита правата на човека;
  • да дава или да откаже да дава обясняния по обвинението. Често пъти, особено когато е осъществено и задържане, разследващите органи убеждават лицето, привлечено като обвиняем, че ако си признае, ще бъде по – добре за него. Не във всички случаи, обаче, подобно твърдение е вярно. Това е така, защото е възможно обвиняемият изобщо да не е извършил престъплението. В този случай, самопризнанието му може да се използва за постановяване на присъдата. От друга страна, възможно е и обвиняемият действително да е извършил престъплението, но то да не може да бъде доказано. А при липса на доказателства и без самопризнание присъда не може да бъде постановена;
  • да се запознава с делото, включително и с информацията, получена чрез използване на специални разузнавателни средства и да прави необходимите извлечения. Не се случва рядко разследващите органи и прокуратурата да отказват да предоставят материалите по делото за запознаване или да ги предоставят с големи закъснения, с което или ограничават правото на защита на обвиняемия, или препятстват възможността защитата му да бъде организирана своевременно;
  • да представя доказателства;
  • да участва в наказателното производство;
  • да прави искания, бележки и възражения;
  • да се изказва последен;
  • да обжалва актовете, които накърняват неговите права и законни интереси
  • да има защитник.

Ограничаването, на което и да е от тези права представлява съществено процесуално нарушение.

ВАЖНО!!!

Основно право на лицето, привлечено като обвиняем, е правото да има защитник. Защитникът, всъщност, е квалифицираният юридически помощник – адвокат, чието присъствие е гаранция за спазване правото на защита. Поради факта, че именно това е и едно от най – важните права на обвиняемия, то е подробно развито в закона. В тази връзка, обвиняемият има право:

  • защитникът му да участва при извършване на действия по разследването и други процесуални действия с негово участие (напр. разпознаване). Обвиняемият все пак може да се откаже от това право, макар и да не е препоръчително;
  • да му бъде предоставяна обща информация, улесняваща неговия избор на защитник;
  • свободно да осъществява връзка със защитника си. Това право е особено важно в случаите на задържане. Обвиняемият има право по всяко време и без никакви ограничения да се обажда на защитника си, както и да се среща с него. Всеки опит за ограничаване на броя обаждания/срещи или тяхното времетраене представлява нарушаване на правото на защита;
  • да се среща насаме със защитника си. В много случаи по време на срещата заедно с обвиняемия и защитника, има униформен служител на МВР, който „пази“. Тази практика е изключително порочна и незаконосъобразна. Ето защо, ако подобно нещо се случи и ангажираният от Вас защитник не е поискал от полицейския служител да напусне помещението,  налице е накърняване на правото на защита, както и на правото на справедлив процес;
  • да получава съвети и друга правна помощ, включително преди започване и по време на провеждане на разпита и на всяко друго процесуално действие с участие на обвиняемия.

Какво може да се случи, ако бъдете привлечени като обвиняем

Възможните по – сериозни последици от повдигането на обвинение са две – взимане на мярка за неотклонение или на друга мярка за процесуална принуда.

Мерки за неотклонение

Мярка за отклонение може да се вземе само по отношение на лице, което е обвиняем по дело от общ характер. Това е и логично, защото по делата от частен и частно – публичен характер, няма обвиняем, а само подсъдим.

Втората предпоставка, за да бъде взета законосъобразно мярка за неотклонение е от събраните доказателства да може да се направи обосновано предположение, че лицето е извършило престъплението, за което е обвинено.

Третата предпоставка за взимане на мярка за неотклонение е да е налице опасност обвиняемия да се укрие или да извърши престъпление. Ето защо се казва, че мерките за неотклонение са превантивни мерки. Тяхната цел е да се осигури възможността за нормално провеждане на наказателния процес.

При липсата на която и да било от тези три предпоставки, мярка за неотклонение не може да се вземе. Поне не и законосъобразно.

Мерките за неотклонение са четири – задържане под стража, домашен арест, гаранция в пари/ценни книжа и подписка.

По отношение на това коя мярка е най – подходяща за конкретния обвиняем се преценяват множество фактори. Сред тях са степента на обществената опасност на престъплението и на обвиняемия, съдебното му минало, налични полицейски регистрации, събраните доказателства, здравословно състояние, семейно положение, професия и възраст, образование, оказано съдействие на разследващите органи, както и всякакви други данни за личността на съответния обвиняем.

Важно да се знае, че подписката и гаранцията могат да бъдат взети от органите на досъдебното производство, а домашен арест и задържане под стража се взимат само от съд и подлежат на инстанционен съдебен контрол.

Наблюдаващият прокурор може да постанови задържане до 72 ч. Това задържане има за цел да осигури явяването на обвиняемия пред съда, в случай че се иска мярка за неотклонение домашен арест или задържане под стража. Тя също се взима в случай на наличие на данни, че обвиняемият може да се укрие или да извърши престъпление. Въпреки че съдилищата твърде често не знаят как да процедират, това постановление подлежи на съдебен контрол.

Други мерки за процесуална принуда

Тези „други“ мерки за процесуална принуда също са свързани с осигуряване нормалния ход на наказателния процес. Те са пряко свързани с характера на престъплението, в което лицето, по отношение на което се взимат, е обвинено. Такива мерки са:

  1. временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство (МПС). Тази мярка се взима, в случай че лицето е обвинено в извършване на престъпление против транспорта и съобщенията, както и в хулиганство при управление на МПС;
  2. настаняване за изследване в психиатрично заведение;
  3. принудително довеждане (когато обвиняемият не се яви пред съответния орган, в случаите в които е редовно призован);
  4. мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата (налагане на запори и възбрани върху имуществото на обвиняемия);
  5. мерки за обезпечаване на разноски по делото.

В заключение

Както споменахме в началото, повдигането на „работно“ обвинение от разследващия орган не винаги води по повдигане на обвинение пред съд, което пък от своя страна не винаги води до присъда, а още по – малко до ефективна такава. Всички тези последици се преценяват за всеки конкретен случай с оглед тежестта на престъплението и събраните доказателства, както за извършването му, така и за неговия извършител. Така се стига до извода, че придобиването на качеството обвиняем не винаги означава осъждане, лишаване от свобода и наличие на съдебно минало.

Във всички случаи, в които е налице повдигнато „работно“ обвинение, но прокурорът прекратява досъдебното производство и не внася обвинителен акт в съда, несправедливо обвиненият има право на обезщетение от държавата за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди. Същото се отнася и за случаите, в които повдигнатото пред съд обвинение завършва с оправдателна присъда.

________________________________________________________________________

* с оглед запазване на адвокатската тайна, имената са променени.

Други интересни теми в областта на наказателното право, можете да прочетете тук.

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя специализирана правна помощ в случаите на задържане и повдигане на обвинение.

Права на човека, Договорно право

Психически тормоз. Какви са правата ни?

Извършването на психически тормоз е възможно да се случва вкъщи, на работното място, на улицата – от съседи, от познати или от непознати. Всъщност, психическият тормоз е един от най – често срещаните видове тормоз. Неговите последици могат да бъдат много сериозни, макар и често да са подценявани. Сред тях са чувството на страх, безсилие, притеснение, нервно напрежение, тъга и др. под. Тези последици в правото се наричат неимуществени вреди и подлежат на обезщетяване по справедливост по преценка на съдилищата. От друга страна, не е важно само обезщетяването на жертвите на психически тормоз, но и неговото фактическо прекратяване.

На въпроса за извършен психически тормоз от бивш/настоящ партньор или роднина няма да се спираме подробно днес. Тази тема вече сме разглеждали подробно както в платформата „Обясни ми правото„, така и в секцията „Домашно насилие и сексуален тормоз„. Тези от вас, които нямат време да прочетат статията „Домашно насилие. Как да го разпознаем?„, могат да чуят как могат да се защитят от психически тормоз вкъщи във видеото „Обясни ми правото: Домашно насилие„. Наказателноправните въпроси на домашното насилие също вече сме разглеждали. Можете да ги намерите в темата „Коментар на промените в Наказателния кодекс във връзка с домашното насилие„.

По отношение на извършения психически тормоз при условията на домашно насилие законът предвижда доста сериозна правна защита. Защита от такъв тормоз е предоставена и на работното място в рамките на приложението на Закона за защита от дискриминация. Не по този начин стоят нещата в случаите, в които този вид тормоз е извършен извън работното място или домашната среда.

Ето защо днес ще разгледаме както средствата за защита от тормоз на работното място, така и извън него.

Що се отнася до темата за психически тормоз, осъществяван при нарушение на правилата за обществения ред в етажна собственост, можете да се запознаете с един от казусите, по които специалистите на кантората са работили и с чието съдействие е спечелено делото. Това можете да направите в статията „Психически тормоз от съседи. Спечелено дело“.

Психически тормоз на работното място

Извършването на психически тормоз на работното място въз основа на защитените от закона признаци представлява дискриминация. Според Закона за защита от дискриминация,

Забранява се тормозът въз основа на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Кога е налице „тормоз“ на работното място?

Тормоз е всяко нежелано поведение въз основа на горните признаци. Това поведение може да бъде изразено физически, словесно или по друг начин. В контекста на психическия тормоз, той най – често се извършва словесно, макар и да може да приеме всякакви други форми. Наличието на извършен по друг начин психически тормоз ще се преценява за всеки конкретен случай.

В обхвата на определението за тормоз на работното място се включва и специфичната цел или резултат от неговото извършване. Те се състоят в накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Такъв тормоз може да бъде извършен от колега/ръководител или от клиент. За да се потърси, обаче, защита по реда на Закона за защита от дискриминация, необходимо е още той да е извършен в рамките на работното място.

Отговор на въпроса кога тормозът е извършен на работното място Законът за защита от дискриминация не съдържа. Затова, можем да потърсим определение на термина „работно място“ в друг нормативен акт. Така, според Кодекса на труда,

„Работно място“ е помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение, както и място, определено от предприятие ползвател. При извършване на надомна работа и работа от разстояние работно място е домът на работника или служителя или друго помещение по негов избор извън предприятието.

Така, например, психическият тормоз на работното място може да се изразява под формата на обидни коментари за външния вид, образованието, квалификацията и др. Той може да се осъществи и чрезю непрекъснато подаване на сигнали до ръководители за несъществуващи нарушения или в заплахи за такива сигнали.

Защита при тормоз на работното място

Както при сексуалния тормоз, за който говорихме в статията „Сексуален тормоз – как да го разпознаем„, както и във видеото „Обясни ми правото: Сексуален тормоз„, средствата за защита на жертвите на тормоз на работното място, в т.ч. и психически тормоз, са три.

Първо, ако служител стане обект на тормоз на работното си място, той може да уведоми работодателя. Последният, от своя страна, е длъжен да извърши проверка и да предприеме всички необходими действия за прекратяване на тормоза. В случай, че лицето, което го упражнява е работник/служител в същото предприятие, работодателят следва и да му наложи дисциплинарно наказание.

Ако работодателят не предприеме мерки за прекратяване и преустановяване на тормоза или предприетите мерки не са достатъчни, пострадалият работник може да се обърнем към Комисията за защита от дискриминация. Ако тя установи нарушение от страна на работодателя на горното задължение, ще му наложи имуществена санкция.

ВАЖНО!!! Комисията за защита от дискриминация няма правомощия да присъжда обезщетения за претърпени неимуществени вреди от упражнения тормоз.

Третата възможност за защита е по съдебен ред чрез подаване на искова молба до съответния съд. Единствено той има правомощия, освен да наложи глоба на работодателя, съответно на лицето, извършило тормоза, да присъди и обезщетение за претърпените негативни емоции, вследствие на упражнения тормоз. Според техния обем и интензитет, съдът ще определи размера на справедливото обезщетение.

Психическият тормоз, осъществен извън работното място и домашната среда

Както видяхме по – горе, а и от предишните ни статии и видеа, законът предоставя ясно определена защита срещу осъществяването на тормоз, в т. ч. психически и сексуален, на работното място и в домашна среда. Тази защита не винаги е достатъчно ефективна, но най – малкото е законово определена.

Доста по – различно стоят нещата в случаите на извършен психически тормоз навсякъде другаде извън работното място и домашната среда. Това е така, защото липсва изрична правна уредба, която да осигурява защита в подобни случаи.

ВАЖНО!!! Психическият тормоз на работното място, който не е извършен въз основа на някой от защитените признаци по – горе, също няма се квалифицира като такъв по Закона за защита от дискриминация. Същото се отнася и за случаите, в които такъв тормоз е осъществен от бивш или настоящ партньор, с който постралият не се (е) намира(л) в брачна връзка или във фактическо съжителство.

Така, например, психическият тормоз може да бъде извършен от съсед, който непрекъснато подава сигнали до домоуправителя за несъществуващи нарушения. Или пък постоянно звъни на вратата ни с обиди, претенции, заплахи, скандали и др. Психическият тормоз може да бъде осъществен от (не)познат по телефон или по интернет. Той може да се изразява в заплахи за разпространение на (интимни/голи) снимки, на опозоряващи обстоятелства, на споделени тайни и др.

В зависимост от характера, обема, интензитета и целта на действията, представляващи психически тормоз, той може да бъде квалифициран и като престъпление. Това се отнася за случаите, когато е осъществена заплаха с престъпление (убийство, телесна повреда, накърняване на имущество и др.). Това ще се отнася и за случаите, когато психическият тормоз се осъществява с цел пострадалият да се разпореди със свое право, напр. да даде определена сума пари, да продаде имот и др. или да извърши нещо против волята си.

Как да се защитим?

В зависимост от това дали осъщественият психически тормоз съставлява престъпление или не съществуват две възможности за защита – гражданскоправна и наказателноправна.

ВАЖНО!!! При липсата на изрична правна уредба, квалификацията на осъществените актове, представляващи психически тормоз, ще се прави за всеки конкретен случай. Съобразно тази квалификация се определя и подходящият правен ред за предприемане на действия по защита.

ГРАЖДАНСКОПРАВНА ЗАЩИТА

Гражданскоправната защита срещу действия, представляващи психически тормоз, се осъществява в случаите, в които те не съставляват престъпление. Тя се реализира по реда на търсене на отговорност за непозволено увреждане.

ВАЖНО!!! По същия ред се търси и заплащането на неимуществените вреди при установяване на тормоз на работното място и в домашна среда.

Според закона,

Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

За разлика от постановките на наказателното право, във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Това означава, че извършителят на психическия тормоз ще трябва да докаже, че вредите, които са възникнали, заради действията му, не са причинени виновно.

ВАЖНО!!! За да е налице подлежащ на обезщетение психически тормоз, необходимо е извършените действия да са „непозволени“, т.е. да противоречат на закона. Не е задължително те да съставляват престъпление или административно нарушение. Така, например, няма да бъде налице психически тормоз, а оттам и непозволено увреждане, когато съсед подава сигнали до домоуправителя за действителни нарушения от страна на друг живущ в етажната собственост. Напротив, психически тормоз, а оттам и непозволено увреждане ще бъде налице, когато сигналите са подадени при ясното съзнание от страна на съседа, че нарушения не съществуват, но пък желанието му е да навреди на пострадалите, като стане причина да бъдат викани регулярно от домоуправителя за даване на обяснения. Същото се отнася и за случаите, в които сигналите са до държавни и общински органи.
Непозволено увреждане ще има, например и тогава, когато се осъществяват заплахи за разпространение на снимки/опозоряващи обстоятелства с цел да се създаде психически дискомфорт за пострадалия.

Кои вреди подлежат на обезщетяване?

Извършителят на психическия тормоз ще бъде длъжен да обезщети всички преки и непосредствени вреди, които са възникнали от неговите действия. Тези вреди могат да бъдат имуществени. Сред тях ще бъдат, например, платените такси и хонорари за правна помощ и защита. На обезщетение подлежат и пропуснатите ползи. Така, например, вследствие на упражнения тормоз, у пострадалия може да е възникнал страх за излизане от дома му. По този начин той е пропуснал свои професионални ангажименти, които са щели да му донесат финансови изгоди. Тези пропуснати изгоди следва да бъдат заплатени от извършителя на тормоза. За целта е важно, обаче, да се докаже, че пропускът се намира в пряка и непосредствена връзка с осъществените незаконосъобразни действия.

Подлежащите на обезщетение вреди могат да бъдат и неимуществени. Те се състоят в преживяните страх, стрес, нервно напрежение, притеснение, както и във всякакви други отрицателни емоции. Обезщетението за тези вреди се определя от съда по справедливост. Преценката зависи от характера, степента, обема, честотата и интензитета на действията, които представляват психически тормоз.

Така, например,

колкото по – дълго и често във времето са отправяни заплахи за разпространение на снимки/позорящи обстоятелства, толкова по – голям ще бъде размерът на присъденото обезщетение.

Как да потърсим обезщетение?

Търсенето на обезщетение става чрез подаване на искова молба до съответния компетентен съд. В нея следва да се посочат подробно обстоятелствата, при които е извършен психическия тормоз.

НАКАЗАТЕЛНОПРАВНА ЗАЩИТА

Както споменахме по – горе, някои действия, представляващи психически тормоз, могат да осъществяват признаците на престъпление. В зависимост от тяхното естество, ще се прецени дали може да се прибегне до наказателноправна защита. В тези случаи се подава подробна и аргументирана жалба до съответната прокуратура.

ВАЖНО!!! В случаите, в които осъщественият психически тормоз съставлява престъпление, искането за обезщетение може да се направи в съдебната фаза на наказателния процес. Това става чрез подаване на граждански иск. Подробно ще говорим за него в следващите ни теми.

Пример

1. Г-н А. заплашва г-жа Б., че ще разпространи нейни интимни снимки, ако не му даде 5 000 лв. Налице е изнудване.
2. Г-н В. системно изпраща текстови съобщения до г-н Г., че ще запали колата му, ако продължи да я паркира на „неговото“ паркомясто. Налице е заплаха с престъпление.

В заключение

Психическият тормоз може да предприеме множество форми – от много леки и безобидни до много тежки, съпроводени със сериозни последици. Ето защо този вид тормоз не бива да се подценява. В зависимост от това дали е осъществен в рамките на работното място, домашната среда или където и да било другаде, правните средства за защита се различават. Във всички случаи, обаче, извършителят ще има задължение да обезщети пострадалия за причинените вреди.

Търсенето на отговорност за осъществен психически тормоз има двояка функция. От една страна, пострадалият ще получи определена парична сума, която да го възмезди за претърпените негативни емоции. От друга страна е налице и предупредителната роля на тази отговорност към извършителя, който ще трябва да поправи поведението си към спазването на законите. Поради това е изключително важно психическият тормоз да бъде своевременно разпознат, а пострадалият да потърси адекватна и ефективна защита на правата си.

________________________________________________________________________

Още интересни теми, четете в секциите „Права на човека„, „Наказателно право“ и „Договорно право„.

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя висококвалифицирана правна помощ и защита на пострадали от тормоз на работното място, в домашна среда, както и при непозволено увреждане и извършено престъпление.

Извънредно положение, Права на човека

Временна дерогация на ЕКЗПЧ. Какво означава?

С усложняването на ситуацията с разпространението на коронавируса у нас, властите предприемат все по – строги мерки за ограничаването му. Правосъдният министър обяви, че България ще поиска временна дерогация на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) до края на извънредното положение, което според него ще доведе до това, че „голяма част от жалбите на лица, които твърдят, че са засегнати, няма да бъдат допуснати и разгледани“.

 

Това изявление на министъра на правосъдието навежда на внушението, че нотификацията до Генералния секретар на Съвета на Европа за наличието на основания за временно дерогиране на разпоредбите на ЕКЗПЧОС би довело до безконтролни правомощия на националните власти свободно да ограничават неабсолютните основни човешки права и засегнатите лица няма да имат право на защита. Ако това внушение беше действително вярно, нямаше да съществува общоевропейски механизъм, който да възспира националните органи последователно да ограничават основни човешки права с оправданието за наличие на извънредно положение. Съответно, подобна „вратичка“ би поставила европейския мир и сигурност в опасност от връщане в средата на XX век, което би било недопустимо. 

Какво означава временна дерогация на ЕКЗПЧ?

Терминът временна дерогация означава, че за определен период от време няма да се прилагат разпоредбите на ЕКЗПЧОС, които уреждат неабсолютните основни човешки права. Сред тях са правото на свободно придвижване, правото на сдружаване, правото на труд, забраната за принудителен труд и др.

 

От друга страна, в Конвенцията съществуват абсолютни човешки права, които са ненакърними. Това са правото на живот, забраната за изтезанията, забраната на робството, забраната за налагане на наказание без закон.

 

Конституцията на Република България (КРБ) предоставя по – широк обхват на ненакърнимите човешки права, които са изчерпателно изброени. От непредвидените в Конвенцията това са правото на разглеждане на наказателни дела в разумен срок, право на справедлив съдебен процес, включващо забрана за осъждане въз основа единствено на самопризнание и презумпция за невиновност. Освен тях, според КРБ ненакърними, т.е. абсолютни човешки права са и правото на личен и семеен живот и свободата на съвестта, мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи. Това са правата, които при никакви обстоятелства не могат да бъдат ограничавани. 

Кои основни човешки права подлежат на ограничение и при какви условия?

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи допуска възможност действието на разпоредбите ѝ да бъде временно ограничавано по време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията. От това, което до момента се знае за мутацията SARS-CoV-2, причиняваща заболяването COVID – 19, остава спорно от медицинска гледна точка дали е налице извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията, но пък безспорно става дума за разпространение на заразна болест, която застрашава в много голяма степен здравето на нацията. 

 

За целите на анализа няма да навлизаме в медицинска теория и изложението по – долу ще се базира на предположението, че извънредното положение, свързано с необходимостта от ограничаване разпространението на коронавируса у нас е от естество да застраши съществуването на нацията.

 

Това, обаче, не е достатъчно условие за съответствието на исканата временна дерогация с изискванията на разпоредбата на ЕКЗПЧОС, която я позволява. Като допълнително условие се поставя изискване предприетите от съответната страна действия, освобождаващи я от изпълнение на нейните задължения съобразно разпоредбите на Конвенцията да бъдат „строго в пределите на изискванията на положението [бел. авт. извънредното], при условие че тези действия не са несъвместими с другите ѝ задължения по международното право“. 

 

Съгласно това допълнително изискване, за съответствието на предприетите действия, с които се ограничават основни неабсолютни човешки права с разпоредбите на ЕКЗПЧОС, те трябва да бъдат пропорционални с целта, за която се предприемат, а именно „защита на нацията“. Тоест, исканата временна дерогация не може да бъде произволна, независимо от това с какъв национален акт са предприети съответните действия.

 

В този смисъл е и последователната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според който, за да е налице съответствие на ограничението на основни човешки права с разпоредбите на ЕКЗПЧОС, то следва да се предприема в рамките на законна цел, предвидена в съответен национален нормативен акт, при наличие на строга необходимост и при спазване на изискването за пропорционалност. 

 

В конкретния случай, свързан с ограничаване разпространението на коронавируса на територията на страната, законната цел е опазване на общественото здраве. По отношение на второто условие, страната ни ще трябва да докаже, че всяка от предприетите мерки са вследствие на строга необходимост от ограничаване на основни човешки права, като тя би могло да бъде обоснована единствено в случаите, в които липсва друг начин за постигане на законната цел. Третото условие, пропорционалността, е налице, когато всички ограничения включват разумно съотношение между използваните средства и търсената цел.

 

Пример от практиката на Европейския съд по правата на човека

Това е делото А. и други срещу Обединеното кралство

Фактите

Подадена е жалба от единадесет жалбоподатели, заради нарушение правото на свобода и сигурност (включващо правото на свободно придвижване) и правото на обжалване законосъобразността на задържането пред съд.

 

След атаките от 11 септември 2011 г. срещу САЩ, британското правителство счита, че Обединеното кралство е потенциална мишена на терористични атаки, което повдига въпроса за наличието на „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ по смисъла на ЕКЗПЧОС. Правителството вярва, че заплахата идва от редица чуждестранни граждани, пребиваващи на територията на страната, които предоставят подкрепа на екстремистки ислямски терористични операции, свързани с „Ал кайда“. 

 

Тези лица не са могли да бъдат депортирани, поради риск от изтезания в страната си на произход, поради което би било налице нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (забрана за изтезанията). Поради това, правителството решава, че е необходимо да създаде по – широки правомощия за задържане на чуждестранни граждани, когато държавният секретар обосновано счита, че присъствието на лицето на територията на Обединеното кралство представлява риск за националната сигурност и че то е обосновано заподозряно, че е „международен терорист“. 

 

Предвид факта, че правителството разбира, че нещо подобно няма да бъде в съответствие с правото на свобода и сигурност, изпраща нотификация за временна  дерогация на ЕКЗПЧОС до Генералния секретар на Съвета на Европа. Нотификацията посочва разпоредбите на част четвърта от Закона за борба с тероризма, престъпността и сигурността („Закон 2001“), в които се съдържа правомощието за задържане на чуждестранни граждани, определени като „заподозрени международни терористи“, които „за момента не могат да бъдат отстранени от територията на Обединеното кралство“.

 

Част четвърта от Закон 2001 влиза в сила на 4 декември 2001 и бива отменена през март 2005 г. През това време шестнадесет лица, включително единадесетте жалбоподатели са били задържани до отмяната на закона, когато срещу тях са издадени заповеди за контрол, въз основа на които се разпореждат множество различни ограничения за онези, които са обосновано заподозрени в участие в тероризъм, независимо от националността им.

 

През август 2005 г., след преговори между Обединеното кралство и държавите по произход на задържаните и предоставяне на гаранции, че те няма да бъдат обект на изтезания, ако бъдат върнати, правителството на Обединеното кралство връчва на съответните държави нотификации за депортиране на седем от жалбоподателите, които са задържани под стража от имиграционни служители. През април 2008 г. Апелативният съд постановява, че едно от тези лица не може да бъде законосъобразно депортирано, тъй като липсват гаранции, че доказателства, придобити чрез изтезания, няма да бъдат използвани в съдебен процес срещу него. Делото е решено от Камарата на лордовете на 18 февруари 2009 г.  

Решението на Европейския съд по правата на човека

Въз основа на фактите, ЕСПЧ осъжда, че е налице нарушение на ЕКЗПОС в частта относно правото на свобода и сигурност и правото на съдебно оспорване на законосъобразността на задържането.

За да постанови това решение, ЕСПЧ прави обстоен анализ валидна ли е дерогацията, направена от Обединеното кралство, налице ли е било „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ и дали предприетите мерки са били строго необходими с оглед неотложността на ситуацията. 

 

Изводи от решението

 

Макар даденото за пример решение да не припокрива изцяло ситуацията, в която България се намира в момента, то е част от задължителната практика на ЕСПЧ и заложените в него критерии за преценка на законосъобразността на предприетите дерогиращи действия ще се използват, в случай че пред него бъдат повдигнати подобни казуси. То е и част от последователната практика на ЕСПЧ в тази връзка.

 

Това означава, че на първо място, ако конкретна държава иска да се възползва от правото си на временна дерогация, то тя е длъжна да посочи изчерпателно конкретните дерогиращи мерки и действия, причината за предприемането им и тяхното времетраене.

 

На второ място, на преценка подлежи обстоятелството налице ли е било изобщо „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“.

 

На трето място, законосъобразността на т.нар. временна дерогация подлежи на преценка от ЕСПЧ за всеки конкретен случай. Това означава, че дори и дадена държава да се е възползвала от правото си да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнение на нейните задължения по ЕКЗПЧОС, това не прави дерогацията автоматично законосъобразна, а жалбите – недопустими, тъй като предприетите действия подлежат на преценка относно наличието на законна цел, строга необходимост и пропорционалност.

 

Така, в случай че всички критерии са едновременно налични, едва тогава предприетите мерки по ограничаване на основни неабсолютни човешки права, или т. нар. временна дерогация, би било в съответствие с Конвенцията. Липсата на който и да било от изброените елементи, от своя страна, ще доведе до липса на такова съответствие, а оттам и до неоснователност на тези мерки. 

В обобщение

Правото на Република България да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по ЕКЗПЧОС ( временна дерогация ), не е абсолютно и безконтролно. Съответно, възползването от това право чрез нотифициране на Генералния секретар на Съвета на Европа, не отменя юрисдикцията на ЕСПЧ и поради това липсва основание за недопустимост на жалби, подадени за нарушаване на основни човешки права в нейните рамки. Напротив. 

 

Всяко от предприетите от българските власти дерогиращи действия следва да бъде поотделно обосновано като съответстващо на критериите, установени в Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, който от своя страна има безусловно и неотменимо правомощие да извърши такова установяване. Това означава, че всяко твърдение, че „последиците [бел. авт. от дерогацията] са, че в този случай голяма част от жалбите на лица, които твърдят, че са засегнати, няма да бъдат допуснати и разгледани“ са неверни и нямат правна опора. 

 

__________________________________________________________________

 

Още интересни теми, свързани с Европейската конвенция за защита правата на човека и с функциите на Европейския съд по правата на човека, можете да намерите в секцията „Права на човека„.

 

Адвокатска кантора „Петкова“ предлага специализирана правна помощ в областта на защита на правата на човека и основните свободи.   

Права на човека, Трудово право

Видеонаблюдение на работа. Законно ли е?

В съвременния свят на нови технологии въпросът дали конкретно видеонаблюдение е законосъобразно и морално възниква с все по – голяма сила. Често пъти към кантората постъпват запитвания от притеснени работници, чиито работодатели се готвят да въведат видеонаблюдение на работното място. Ето защо, днес ще поговорим за това кога въвеждането на такова видеонаблюдение е съвместимо със закона и какви са средствата за защита, в случай че не е. Тези въпроси ще разгледаме в светлината на европейското законодателство и практиката на Европейския съд по правата на човека.

Видеонаблюдение на работното място като средство за обработване на лични данни по Общия регламент за защита на данните

През настоящата 2019 г. общественото внимание беше приковано от разпоредбите на Общия регламент за защита на данните (GDPR). В него беше дадена подробна уредба на въпросите за защита на личните данни на физическите лица. Съобразно определенията в регламента:

„Лични данни“ означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано.

Това физическо лице е „субектът на данни“. От своя страна, GDPR дава и определени насоки по какъв начин може едно физическо лице да бъде идентифицирано. Това става пряко или непряко, по – специално чрез идентификатор като име, ЕГН, данни за местонахождение, онлайн идентификатор (IP адрес) или по един или повече признаци, специфични за физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на това физическо лице.

От друга страна, GDPR сочи, че

„Обработване“ (на лични данни) означава всяка операция или съвкупност от операции, извършвана с лични данни чрез автоматизирани или други средства като събиране, записване, организиране, структуриране, съхранение, адаптиране, или промяна, извличане, консултиране, употреба, разкриване чрез предаване, разпространяване или друг начин, по който данните стават достъпни, подреждане или комбиниране, ограничаване, изтриване или унищожаване.

Както се вижда от цитираните определения, извършването на видеонаблюдение на работното място представлява, по своята същност, обработване на лични данни. Това е така, тъй като то се изразява в записване, чрез автоматизирани средства, на физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на дадено физическо лице, въз основа на която последното може да бъде идентифицирано.

Именно, поради тази своя характеристика, възможностите за извършване на видеонаблюдение на работното място са силно ограничени от принципите, свързани с обработването на лични данни, предвидени в GDPR.

Законосъобразност, добросъвестност и прозрачност

Личните данни следва да бъдат обработвани законосъобразно, добросъвестно и по прозрачен начин по отношение на субекта на данните.

Отговор на въпроса кога обработването е законосъобразно, дава GDPR. Случаите са шест на брой и са изчерпателно посочени, т. е. не се допуска отклонение от този списък. Всяко обработване, извършено извън някоя от шестте посочени възможности, е незаконосъобразно.

За целите на настоящата тема, най – голям интерес представляват първото и последното основание. Те са:

  1. субектът на данните е дал съгласие за обработване на личните му данни за една или повече конкретни цели;
  2. обработването е необходимо за целите на легитимните интереси на администратора или на трета страна, освен когато пред такива интереси преимущество имат интересите или основните права и свободи на субекта на данните, които изискват защита на личните данни.

Връзката им с разглеждания въпрос се определя от факта, че най – често обосновката за извършване на видеонаблюдение на работното място се свързва с дадено от работника съгласие или с цел защита легитимните интереси на работодателя.

По отношение на даденото съгласие от страна на работника, това основание следва да се анализира с особено внимание. Това е така, тъй като се приема, че в рамките на трудовите правоотношения работникът и работодателят не са равнопоставени страни. 

Твърде често работниците се съгласяват с определени действия, извършвани от работодателите, тъй като смятат, че нямат друг избор. Това, обаче, не е така. В тези случаи водещ е страхът от уволнение. То, обаче, не може да бъде произволно. В случай, обаче, че бъде извършено такова уволнение законът предоставя на работника доста сериозна защита.

Освен това, за да бъде извършено законосъобразно видеонаблюдение на работното място, то трябва пряко да цели защита на реални легитимни интереси на работодателя. В този случай основните права и свободи на работниците не трябва да имат преимущество над тези интереси.

Принципите на добросъвестност и прозрачност

изискват работникът да бъде уведомен точно за какви цели се налага извършването на видеонаблюдение на работното място, кои са местата на поставяне на камерите, кои действия подлежат на наблюдение и др. под.

Ограничение на целите

Ограничението на целите е следващият принцип, въз основа на който следва да се извършва видеонаблюдение на работното място. Съобразно този принцип, работодателят следва изрично да посочи конкретните цели, които налагат такова наблюдение. Всяко използване на събраните данни извън тези конкретно посочени цели, ще бъде несъвместимо с този принцип. 

Така, например, ако работодателят е декларирал, че поставените камери са с цел осигуряване на физическата охрана на обекта, в който се извършва трудовия процес, но използва видеозаписите за наказване на служителите при констатирано чрез тях неизпълнение на служебни задължения, ще бъде налице несъвместимост. Впрочем, няма пречка работодателят да следи чрез видеонаблюдение на работното място изпълнението на трудовите функции на работника. 

За целта, обаче, се изисква, първо, работникът да бъде изрично (писмено) уведомен за това. Второ, да е дал съгласието си. Трето, ако не е налице такова съгласие, то да е налице баланс между легитимните интереси на работодателя и основните права и свободи на работника.

Този баланс се преценява за всеки конкретен случай. Примери за такъв баланс ще дадем по – надолу в изложението.

Свеждане на данните до минимум

Този принцип означава, че броят на поставените камери и техният обхват следва да бъдат сведени до необходимия минимум. Спазването на този принцип води до гаранции за съблюдаване на пропорционалността между поставените цели и засегнатите права. Така, в практиката е категорично установено, че камери не могат да бъдат поставяни в помещенията за почивка на работниците, както и в санитарните и обслужващите помещения.

Точност

Този принцип, в светлината на обсъждания въпрос, е с много тясно приложение. Това е така, тъй като точността при извършвано видеонаблюдение на работното място може да се състои единствено в задължение на работодателя да коригира събраните данни с оглед обезпечаване на точни дата и час на заснемането.

Ограничение на съхранението

Видеозаписите не могат да бъдат съхранявани неограничено във времето. Ето защо, работодателят е длъжен да предвиди разумен срок, в който те да бъдат запазвани. Съответно, той има задължение и да унищожи записите след изтичането на този срок. Разумността на последния следва да се преценява с оглед целите на записване и тяхното изпълнение.

Цялостност и поверителност

Съобразно този принцип, работодателят има задължение да обезпечи сигурността на генерираните записи. Тази сигурност следва да се състои в предпазването им от незаконосъобразно обработване, разпространение, загуба и повреждане.

Отчетност

Във връзка с отчетността, работодателят има задължение за доказване спазването на горните приципи. Това означава, че в случай на оплакване от страна на работник, именно работодателят е този, който носи тежестта на доказване. Достатъчно е работникът единствено да твърди извършването на нарушение.

Законност на извършваното видеонаблюдение на работното място съобразно практиката

В България, органите, които следят за законосъобразното обработване на лични данни са Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) и съдилищата. Не липсват случаи, в които КЗЛД е разпореждала премахване на незаконосъобразно поставени камери за видеонаблюдение на работното място. По – интересен, обаче, е въпросът за извършване на видеонаблюдение в светлината на Европейската конвенция за защита правата на човека.

Видеонаблюдение на работното място според Европейския съд по правата на човека

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е съдът, който осигурява спазването на разпоредбите на Европейската конвенция за защита правата на човека на ниво международно право. По – конкретно, извършването на видеонаблюдение на работното място се разглежда от ЕСПЧ в светлината на правото на личен живот съгласно Конвенцията. Ето няколко примери от неговата практика.

Пример 1

Двама преподаватели в математическа гимназия подават жалба за нарушаване на правото им на личен живот. Те твърдят, че това нарушение е извършено чрез поставяне на камери за видеонаблюдение в класните стаи, в които те преподават. Оплакването им се състои в това, че не разполагат с никакъв контрол върху събираната информация и поради това наблюдението е незаконосъобразно. Националните съдилища отхвърлят жалбите им. Това се случва с аргумента, че правото на личен живот няма приложение в рамките на работното място, аргументирайки се с факта, че класните стаи са публично пространство. Поради това, преподавателите подават жалба до ЕСПЧ.

Съдът намира, че е налице нарушение на правото им на личен живот, тъй като поставеното видеонаблюдение на работното място не отговаря на изискванията на закона. На първо място, той отхвърля аргумента на националното правителство, че жалбата е недопустима, поради това, че въпросът за личния живот, в случая не може да бъде повдигнат, тъй като видеонаблюдението се извършва на публично място, където се извършват трудови функции. В тази връзка, ЕСПЧ отбелязва, че в практиката си неведнъж е приемал, че понятието „личен живот“ може да има отношение към извършването на трудови дейности. Поради това, чл. 8 (право на личен и семеен живот) от Конвенцията е приложим в случая.

Пример 2

Жалбоподателката е касиер в супермаркет, чието трудово правоотношение е било прекратено без предизвестие, заради кражба. Тази кражба е била констатирана след събиране на данни чрез скрита камера, поставена от работодателя с помощта на частна детективска агенция. Европейският съд по правата на човека отхвърля жалбата с аргумента, че националните съдилища са приложили правилно принципа за баланс между интереса на работодателя за защита на имуществените му права и правото на работника на личен живот. В този случай, Съдът обръща внимание на няколко неща.

На първо място, приложената мярка е била ограничена във времето и в обхвата си. Извършеното видеонаблюдение на работното място, от една страна, е продължило в рамките на само две седмици. От друга страна, то е обхванало единствено обществено достъпните пространства в магазина и зоните около касата. На второ място, генерираните записи са били видяни от ограничен брой хора. Това са били служителите, работещи за детективската агенция и за работодателя. На трето място, записите са били използвани единствено за прекратяване на трудовия договор и като доказателство пред националните съдилища. В тази връзка Съдът стига до заключението, че намесата в личния живот на жалбоподателката се е ограничила до необходимия обем. Също така, целите, преследвани с извършеното видеонаблюдение на работното място, са пропорционални.

Съдът, обаче, обръща внимание на още нещо. Според него, на обсъжданите конкуриращи се интереси, за в бъдеще може да бъде придадена различна тежест. Това следва да се направи, като се вземе предвид факта, че намесата в личния живот става възможна чрез използването на все по – нови и по – сложни технологии.

Пример 3

В този казус отново става дума за видеонаблюдение на работното място чрез скрити камери по отношение на работници, което води до тяхното уволнение. Жалбоподателите се оплакали както от извършването на такова видеонаблюдение, така и от използването на генерираните чрез него записи от страна на националните съдилища за потвърждаване законността на уволненията. От друга страна, работниците твърдят, че са подписали споразуменията си за помирение с работодателя под натиск. Този натиск е бил осъществен чрез заплахи за използване на видеоматериалите. Поради тази причина, националните съдилища не е следвало да ги приемат като доказателство за законността на уволненията.

Голямата камара на ЕСПЧ отсъжда, че не е налице нарушение на правото на личен живот на петимата жалбоподатели. Тя приема, че националните съдилища правилно са преценели баланса между правата на работниците, заподозряни в кражба и тези на работодателя. В този случай, ключов аргумент в защитата на жалбоподателите е била липсата на уведомяване за извършваното видеонаблюдение, въпреки изричното законово изискване за това. 

Съдът, обаче, приема, че е налице ясно оправдание за предприемането на мярката То се изразява в наличието на сериозно подозрение за извършване на нарушение на трудовата дисциплина. В случая, това подозрение е възникнало след преценка на понесените от работодателя загуби, а при преценка за пропорционалността на мярката е взет предвид нейния обем и последиците от нея. В тази връзка ЕСПЧ приема, че националните съдилища не са превишили правомощията си за преценка, отсъждайки че наблюдението е било пропорционално и законосъобразно.

От друга страна, ЕСПЧ обръща внимание, че не е нарушено и правото на справедлив процес. Това е така, тъй като използването на генерираните записи в съда като доказателство не е от естество да опорочи справедливостта на процеса.

В заключение

Както видяхме, преценката за законосъобразност на извършвано видеонаблюдение, се прави за всеки конкретен случай. Това е така, на първо място, поради признатата от закона неравнопоставеност между страните по трудовото правоотношение. Тази неравнопоставеност произтича от икономически по – силната позиция на работодателя, която може да бъде използвана за произволно и недобросъвестно нарушаване на правата на работниците под страх от уволнение. Именно, поради това, законът предоставя значителна защита на интересите и правата на последните. 

От друга страна, обаче, не могат да бъдат оставени без защита и легитимните интереси на работодателя. В тези легитимни интереси най – често се включва опазването на имуществото му и обезпечаването на ефективността на трудовия процес. В последния случай, обаче, този интерес не е абсолютен и подлежи на ограничения

__________________________________________________________________

Още интересни теми, свързани с правата и задълженията на работниците, както и защитата при нарушаването им, можете да намерите в секцията „Трудово право“

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя квалифицирана правна помощ по трудови дела. 

За контакт:
работно време: от понеделник до петък от 10:00 до 18:00 ч. 
адрес: гр. София, бул. „Христо Ботев“ № 48, ет. 2, офис 207
тел. 0885 47 77 57
email: office@petkovalegal.com