Извънредно положение, Права на човека

Отворено писмо до Омбудсмана, Президента, Председателя на ВКС и Председателя на ВАС

Отворено писмо до Омбудсмана на Република България, Президента на Република България и Председателите на ВКС и ВАС.

Народното събрание прие изменения в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците, като разпореди, че поставените под задължителна карантина и задължителна изолация граждани, могат да гласуват на предстоящите парламентарни избори 2021 г. с подвижна избирателна кутия, ако подадат заявление за това не по – късно от три дни преди изборния ден.

По този начин, обаче, законодателят практически изключи възможността за гласуване на избирателите, които са поставени под задължителна карантина и задължителна изолация в периода 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. 

Предвид факта, че избирателното право е едно от основните политически права на гражданите и е уредено като такова в Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека, така предвиденото ограничение представлява лишаване от граждански права и на тази основа е противоконституционно. 

Съгласно българското право, компетентен да прогласи противоконституционност на законова разпоредба е Конституционният съд на Република България. Той, обаче, не може да бъде сезиран от граждани или граждански организации. Инициативата за разглеждане на искане за обявяване на противоконституционност на законова разпоредба имат най – малко една пета от народните представители, президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, омбудсманът и Висшия адвокатски съвет. 

Поради това, председателят на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“ и специалист по наказателно право и права на човека адв. Силвия Петкова, изготви отворено писмо до Омбудсмана на Република България г-жа Диана Ковачева, Президента на Република България г-н Румен Радев, Председателя на Върховния касационен съд г-н Лозан Панов и Председателя на Върховния административен съд г-н Георги Чолаков. 

В изготвеното отворено писмо, адв. Силвия Петкова представя подробни правни аргументи по отношение на противоконституционността на практическото ограничение за гласуване на поставените под задължителна карантина и задължителна изолация граждани и моли омбудсмана, президента и председателите на ВКС и ВАС да упражнят конституционно определените си правомощия да сезират Конституционния съд. 

Текстът на изготвеното отворено писмо ще намерите по – долу. 

Отворено писмо до Омбудсмана на Република България г-жа Диана Ковачева, Президента на Република България г-н Румен Радев, Председателя на Върховния касационен съд г-н Лозан Панов и Председателя на Върховния административен съд г-н Георги Чолаков

Уважаема г-жо Ковачева,
Уважаеми г-н Радев,
Уважаеми г-н Панов,
Уважаеми г-н Чолаков,

Моля да упражните конституционно определените си правомощия, съгласно чл. 150, ал. 1 и 3 от Конституцията на Република България, като сезирате Конституционния съд с искане за обявяване на противоконституционност на чл. 28, ал. 3, изр. второ от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците (ЗМДВИППП).

Съображенията ми са следните:

Съгласно чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДВИППП, избирателите, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация съгласно Закона за здравето, гласуват с подвижни избирателни кутии при спазване на всички противоепидемични мерки, като срокът за подаване на заявленията за гласуване с подвижна избирателна кутия е не по – късно от три дни преди изборния ден. 

На Централната избирателна комисия (ЦИК), с разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗМДВИППП, е възложено с решение да определи организацията на изборите и гласуването на избирателите, вкл. и на тези, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация.

От своя страна, ЦИК, със свое решение № 2159-НС от 2 март 2021 г. е определила, че заявленията за гласуване следва да бъдат подадени в периода от 24 март 2021 г. до 31 март 2021 г.

По този начин се оказва, че гражданите, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация в периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г., ще бъдат лишени напълно от възможността да гласуват.

По данни за броя на заразените с COVID – 19, за периода 01.03. – 10.03.2021 г., средно те са 2 254 души. Посочената категория граждани, които са установени случаи на COVID – 19, задължително се поставят под домашна или болнична изолация съгласно чл. 61, ал. 1 от Закона за здравето.

Съгласно т. 2 от Заповед № РД-01-610 от 22.10.2020 г. на министъра на здравеопазването задължителната изолация и лечение на потвърден случай на COVID – 19 в домашни условия е за срок от 14 дни.

Съгласно т. 5 от същата заповед, настанените за лечение в болнично заведение потвърдени случаи на COVID – 19 се изписват след преценка на лекуващия лекар на състоянието на пациента.

Съгласно т. 13 от същата заповед на задължителна карантина в домашни условия за срок от 10 дни подлежат всички близки контактни на потвърден случай на COVID – 19.

От друга страна, съгласно раздел I, т. 8 от Заповед № РД-01-105 от 16.02.2021 г. на министъра на здравеопазването, българските граждани и техните семейства, които пристигат на територията на Република България от друга държава и които не представят отрицателен резултат от PCR тест, проведен до 72 часа преди влизането в страната, се поставят под карантина за срок от 10 дни. 

Следва да се отбележи, че официална статистика се води единствено за гражданите, които са дали положителен тест за COVID – 19. Такава статистика, обаче не се води по отношение на гражданите, които са близки контактни на потвърден случай на COVID – 19, както и по отношение на гражданите, влезли на територията на страната без да са представили отрицателен резултат от PCR тест, проведен до 72 часа преди влизането в страната.

Във връзка с гореизложеното и ако се приеме, че до изборния ден ще се запази тенденцията за разпространение на COVID – 19 у нас, за периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. ще бъдат около 9 016 души. Предвид данните относно по – малкия брой заболели деца, голяма част от посочения брой граждани ще бъдат носители на активно избирателно право, от чието упражняване ще бъдат лишени въз основа на разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДВИППП. 

Предвид липсата на съответна статистика не може да се прогнозира броя на поставените под карантина граждани, които са близки контактни на потвърден случай на COVID – 19 или които са пристигнали на територията на страната без да представят отрицателен резултат от PCR тест. Следва да се има предвид, че въз основа на разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДВИППП, последните две категории избиратели, поставени под карантина за периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. също ще бъдат напълно лишени от възможността да упражнят своето активно избирателно право.

Правото на свободни избори е предмет на уредба на чл. 10 и чл. 42 от Конституцията на Република България и чл. 3 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ).

В своята практика Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че правото на свободни избори може да бъде предмет на някои ограничения, но тези ограничения не могат да водят до забрана определени групи граждани да участват в политическия живот на страната си, особено когато това участие се изразява в избор на нейния законодателен орган. В този смисъл са, например, решенията на ЕСПЧ по делата Азиз срещу Кипър, 2004, § 28 и Танасе срещу Молдова [ГК], 2010, § 158. 

Също така, разглеждайки случаи на пълно лишаване от активно избирателно право, ЕСПЧ последователно е отбелязвал, че за да бъде подобен подход съвместим с принципите на ЕКЗПЧ, той трябва не само да преследва законна цел, но също така трябва да бъде подложен на строга преценка за пропорционалност. Това е така, тъй като лишаването от активно избирателно право се разглежда от ЕСПЧ като форма на загуба на граждански права.

Тук е моментът да се отбележи, че гражданите, които са поставени под задължителна карантина или задължителна изолация, за целите на избирателното право следва да бъдат третирани като граждани, лишени от свободата си по смисъла на чл. 5, пар. 1, б. „е“ от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ) [лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести].

Изключително богата е практиката на ЕСПЧ по отношение на лишаването от активно избирателно право на осъдени лица в рамките на наказателен процес. В тази връзка, при преценката относно предвиждането на възможност за ефективно упражняване на активното избирателно право на посочената категория граждани, по аналогия би могла се приложи практиката на ЕСПЧ по дела, свързани със спазване на правото на свободни избори на лишени от свобода, като се съобрази, че лишаването от свобода при поставяне под задължителна карантина или задължителна изолация не е свързано с изпълнение на наложено наказание или принудителна административна мярка.

В тази връзка следва да се спомене решението по делото Кулински и Събев срещу България (жалба № 63849/06), в което ЕСПЧ приема, че е налице нарушение на правото на свободни избори, поради това съществуващата обща забрана за гласуване на осъдени лица. В същото решение за пореден път, ЕСПЧ потвърждава общите положения, които да бъдат изследвани при преценката за съвместимостта на лишаването от активно избирателно право с принципите на ЕКЗПЧ.

Съобразно първото, установено от ЕСПЧ условие, следва да се прецени дали невъзможността за упражняване на активното избирателно право представлява намеса в правата на засегнатите граждани. В настоящия случай, определена група граждани, а именно поставените под задължителна карантина или задължителна изолация с начална дата в периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г., фактически са лишени от възможността да упражнят активното си избирателно право по силата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП и решение решение № 2159-НС от 2 март 2021 г. на ЦИК. Следователно, лишаването представлява намеса в правото им на глас, залегнало в чл. 3 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ.

Второто общо условие изисква преценка за оправдаването на лишаването от легитимна цел. В конкретния случай, лишаването от възможност за гласуване на граждани, поставени под задължителна карантина или задължителна изолация за периода от 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г., не разкрива никаква легитимна цел.

Последното общо условие при преценката за съвместимостта на лишаването от активно избирателно право с принципите на ЕКЗПЧ е пропорционалността с преследваните цели. Това условие, обаче, не може да бъде коментирано, предвид констатацията, че не са налице легитимни цели, които да се преследват с въпросното ограничение.

С оглед гореизложеното се достига до извода, че разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП противоречи на чл. 3 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ, поради което на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България теоретично би следвало да се прилага ЕКЗПЧ. Това, практически, не е възможно, предвид липсата на съответна организация за провеждане на изборите, съобразена с международните стандарти.

От друга страна, Конституционният съд на Република България е имал възможност да се произнесе по въпросите, свързани с лишаване от активно избирателно право с Решение № 3 от 23 февруари 2017 г. по конституционно дело № 11 от 2016 г. В посоченото решение Конституционният съд на Република България обръща внимание на следното:

„В чл. 42, ал. 1 от Конституцията изчерпателно са посочени условията за придобиване на избирателно право, а именно гражданинът да е навършил 18 години, да не е поставен под запрещение и да не изтърпява наказание лишаване от свобода. Други ограничения за придобиване на избирателното право Конституцията не предвижда и не допуска. За да гласува, пълнолетният и дееспособен гражданин трябва да бъде включен в избирателен списък. Включването в избирателния списък не поражда избирателното право, което съществува ex constitutione, но легитимира гражданина като избирател и се явява задължително условие, за да може да упражни правото си на глас. Без включване в избирателния списък гражданинът не може да упражни избирателното си право“.

С коментираната разпоредба на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП се предвижда времево ограничение за заявяване на вписване в избирателния списък за гласуване с подвижна избирателна кутия. Ако гражданинът, поставен под задължителна карантина или задължителна изолация не бъде включен в този списък, на практика за него остава невъзможно да упражни своето активно избирателно право, доколкото при поставяне под карантина или изолация, на лицето се забранява напускането на дома или мястото за настаняване под страх от наказателна отговорност, изразяваща се в лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петнадесет хиляди лева. 

Тази уредба представлява препятствие, което се оказва непреодолимо и води до фактическо лишаване от избирателни права на част от избирателното тяло. Посочените негативни последици са лишени от конституционно основание, поради което следва да се приеме, че оспорената разпоредба влиза в противоречие с чл. 42, ал. 1 от Конституцията.

Съгласно цитираното решение на Конституционния съд, „Конституционният законодател с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 е установил условията (позитивни и негативни правни предпоставки) за придобиване на избирателното право. С друга норма от същия порядък не е предвидил възможност със закон да бъдат уредени други предпоставки за придобиване или ограничаване на избирателното право.

Такова правомощие не може да се изведе и от разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от Конституцията, според която със закон може да се уреди само организацията и редът за произвеждане на избори и референдум – дейност, която представлява администриране и организация на изборния процес с цел да се осигури свободно и безпрепятствено във всяко отношение упражняване на избирателното право на всеки гражданин и не допуска създаване на ограничения (извън установените на конституционно ниво) за неговото упражняване“. Фактическата невъзможност за гласуване на гражданите, поставени под карантина или изолация в периода 1 април 2021 г. до 4 април 2021 г. представлява ограничение на всеобщото избирателно право.

Накрая, следва да се отбележи и факта, че разпоредбата на чл. 28, ал. 3, изр. второ от ЗМДПИППП влиза в противоречие и с принципа на правовата държава, установен с чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

_______________________________________________________

Още интересни теми, свързани с нарушаване на правата на гражданите и защита срещу такива нарушения, можете да намерите в секциите „Извънредно положение“ и „Права на човека“

Извънредно положение, Права на човека

Ваксинационна дискриминация при пътуване. Възможно ли е?

Ограничения за неваксинираните или привилегии за ваксинираните? Задава ли се ера на ваксинационна дискриминация при пътуване? Това е основният въпрос, който вълнува обществото, откакто се заговори за възможността да бъдат въведени „паспорти за ваксинация“, ограничаващи възможностите за пътуване на неваксинираните срещу COVID – 19 граждани.

Въпросът за това представляват ли задължителните ваксини неоправдано засягане на личния и семеен живот под формата на нарушение на неприкосновеността на физическия интегритет на индивида, както и осъществява ли се ваксинационна дискриминация при въвеждане на ограничения за хора, на които не са поставени задължителни ваксини, е бил предмет както на практиката на Европейския съд по правата на човека, така и на Върховния административен съд.

Когато се говори за опасни инфекциозни заболявания принципното мнение на съдебната практика е, че нито е налице непропорционално засягане на физическия интегритет на индивида, нито е налице дискриминация при въвеждане на определени ограничения за неваксинирани лица (напр. ограниченията за посещение на детска градина от деца, на които не са поставени задължителни ваксини). Що се отнася до утвърдените задължителни ваксини, приложими на територията на страната към момента, тази практика е безспорно правилна и обоснована.

Представлява ли идеята за въвеждане на европейски имунизационен паспорт привилегия или ограничение, изразяващо се във ваксинационна дискриминация?

Отговорът на този въпрос би бил изключително лесен, ако одобрените за употреба на този етап ваксини срещу COVID – 19 не се намираха практически в трета фаза на клинично изпитване и определено би бил в подкрепа на тезата, че въвеждането на ограничения за пътуване на неваксинирани лица се приближава в значителна степен до изискванията за необходимост и пропорционалност. И трите продукта, а именно „Комирнати“ (Пфайзер / Бионтех), Модерна и Оксфорд / Астра Зенека, са разрешени за употреба по схемата „разрешаване под условие“, като за всеки от тях се очакват допълнителни данни, а Европейската агенция по лекарствата ще извършва преглед на новата информация за тях поне веднъж годишно. 

Разгледани поотделно, трите ваксини към момента показват следните (неизчерпателно изброени) характеристики:

Употреба при тромбоцитопения и нарушения на кръвосъсирването:

Както при други интрамускулни инжекции ваксината трябва да се прилага внимателно при лица, получаващи антикоагулантна терапия или лица с тромбоцитопения или някакво нарушение на кръвосъсирването (като хемофилия), тъй като при тези лица могат да
възникнат кървене или образуване на синини след интрамускулно приложение.

Употреба при имунокомпрометирани лица

Ефикасността, безопасността и имуногенността на ваксината не са оценени при имунокомпрометирани лица, включително тези, получаващи имуносупресивна терапия. Ефикасността на Comirnaty може да е по-ниска при имуносупресирани лица.

Продължителност на защитата

Продължителността на защитата, предоставяна от ваксината, не е известна, тъй като тя все още се определя в текущи клинични проучвания. Както при всяка ваксина, ваксинацията с Comirnaty може да не защити всички ваксинирани. Лица може да не са напълно защитени до 7-мия ден след втората доза от ваксината за

Пфайзер, до 14-тия – за Модерна и до 15-тия -за Астра Зенека“ (вж. кратка характеристика на продуктите, всяка от които е достъпна на сайта на Министерството на здравеопазването).

По отношение на ваксината на Астра Зенека в публично достъпната кратка характеристика на продукта по отношение на ефективността е отбелязано, че ефикасността на ваксината е 62,6% при участници получили две препоръчителни дози с всякакъв интервал между приложените дози (вариращ от 3 до 23 седмици), а при участници с едно или повече съпътстващи заболявания ефикасността на ваксината е 58,3%, което е подобно на ефикасността на ваксината, наблюдавана в общата популация.

По отношение на проведените формални клинични проучвания, видно от публично достъпните листовки и кратки характеристики на трите одобрени за използване на територията на Европейския съюз ваксини:

– от проучването на Комирнати (Пфайзер / Бионтех) във втора и трета фаза са изключени участници, които са имунокомпрометирани, и участници с предишна клинична или микробиологична диагноза за COVID-19;

– от проучването на Модерна в трета фаза са изключени имунокомпрометирани лица или такива, получавали имуносупресори в рамките на последните 6 месеца, както и бременни или такива с известна анамнеза за инфекция със SARS-CoV-2;

– от проучването на Астра Зенека в трета фаза са изключени участници с тежко и/или неконтролирано сърдечносъдово, стомашно-чревно, чернодробно, бъбречно, ендокринно/метаболитно заболяване и неврологични заболявания, както и хора с тежка имуносупресия, бременни жени и участници с известна анамнеза за SARS-CoV-2 инфекция.

Възможна ли е ваксинационна дискриминация при нежелание за ваксиниране, при липса на достатъчно ваксини и при медицински противопоказания?

От публично достъпните кратки характеристики на одобрените за ползване на територията на Европейския съюз ваксини става ясно, че тяхното приложение може да доведе единствено до по –
лекото протичане
 на заболяването при заразяване, тъй като патогенът няма да бъде чужд за организма и той ще бъде „обучен“ да го разпознава и унищожава.

При наличието на горните данни и като се допълни факта, че към момента не са налице достатъчно дози от ваксините за всички европейски граждани, безусловното въвеждане на европейски имунизационен паспорт категорично ще представлява непропорционално ограничение на свободата на придвижване и ваксинационна дискриминация. 

Това е така, поради няколко причини. 

Първо, доколкото към момента е сигурна ефективността по отношение единствено на по – лекото протичане на заболяването, въвеждането на задължителна ваксинация при пътуване няма да бъде нито необходимо, нито пропорционално на преследваната цел за опазване на живота и здравето на другите.

Второ, предвид липсата на достатъчно данни за безопасното приложение на разрешените за употреба ваксини по отношение на хора, страдащи от тромбоцитопения и нарушения на кръвосъсирването, имунокомпротираните хора, бременните жени и жените, планиращи да станат майки, децата и младежите, както и възрастните хора, безусловните ограничения без да се вземат предвид изброените обективни признаци, също ще представлява непропорционално ограничение на свободата на придвижване и ваксинационна дискриминация.

Трето, оказва се, че ефективността на съществуващите ваксини спрямо новите щамове на COVID – 19 е под въпрос.

Четвърто, по отношение и на трите продукта съществува сравнително дълъг период за формиране на имунитет. Това ще означава, че при пътуване на ваксиниран с втора доза, когато се издава сертификат за ваксинация, три дни преди пътуване и неваксиниран, вероятността за заразяване и разпространение на заболяването изглежда близка, но възможностите за пътуване ще бъдат различни.

Така, ако ще се въвежда задължение за поставяне на ваксина срещу COVID – 19 с цел осигуряване на възможност за пътуване, което да е необходимо и пропорционално, ограничението следва да действа и за ваксинираните до изминаване на периода за формиране на защита, посочен в кратката характеристика на приложения продукт. 

Пето, следва да се зададе въпроса необходимо ли е и ако е, защо, да се поставя ваксина на преболедували COVID – 19, които имат антитела и повторното заразяване към момента е изключително рядко срещано.

Шесто, видно от публично достъпните кратки характеристики на всяка една от разрешените за употреба ваксини, продължителността на защитата е неизвестна. Това може да означава, че е необходимо последващо приложение през определен период от време по аналогия на грипната ваксина, която се поставя ежегодно. В този случай, ако първоначално ваксинираният е проявил някаква форма на нежелана лекарствена реакция, повторното приложение може да се окаже неподходящо, а едно потенциално ограничение – непропорционално и представляващо ваксинационна дискриминация.

Седмо, следва да се зададе въпроса дали при постигане на 70% имунизационно покритие ще бъде възможно отпадането на необходимостта от носене на маски, спазване на дистанция, периодична дезинфекция на ръце и повърхности и затваряне на определени категории бизнеси, както и по какъв начин ще се проследява поддържането на този процент при липса на данни за продължителността на придобитата чрез ваксина защита.

 

В заключение

Това са само някои от неизвестните по отношение на приложението на ваксините срещу COVID – 19, които поставят под съмнение въпроса за необходимостта и пропорционалността за въвеждането на ограничения за неваксинирани лица при пътуване и засилват усещането, че се допуска ваксинационна дискриминация.

В крайна сметка сред всички неизвестни едно е сигурно и това е, че ограничения действително са необходими. Всяко едно ограничение, обаче, особено, когато касае основни човешки права на гражданите като правото на свободно придвижване и неприкосновеността на физическия интегритет, както и опасността от въвеждане на ваксинационна дискриминация, следва да бъде достатъчно добре и подробно обмислено, като бъдат предвидени изключения при въвеждане на определени задължения, които засягат негативно тези права. 

Именно, поради тази причина, към настоящия момент липсва единодушие измежду европейските лидери следва ли да се въведе европейски имунизационен паспорт и при какви условия. Вероятно това решение и въпросите, възникващи покрай него, ще продължат да се обсъждат подробно в идните месеци. 

През това време остава отворен и въпросът защо светът продължава да се движи в коловоза на разработване на ваксина, а не на лекарство по аналогия на лекарството “Оселтамивир”, което беше създадено и широко използвано при епидемиите от птичи и свински грип през 2006 и 2009 г. 

__________________________________________________

Още интересни теми, свързани с правата на гражданите по време на пандемията от COVID – 19, можете да намерите в секциите „Права на човека“ и „Извънредно положение“

Адв. Силвия Петкова е специалист по наказателно право и права на човека, както и председател на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“. 

Текстът е изготвен по идея на правозащитната медия „Маргиналия“

Извънредно положение, Права на човека

Правото на свободни избори при поставяне под карантина

В Конституцията, както и в множество международни актове, по които Република България е страна, сред които са Европейската конвенция за защита правата на човека и Всеобщата декларация за правата на човекае уредено задължение на държавите да осигурят възможност за ефективно упражняване на едно от основните граждански права – право на свободни избори.

Пандемията от COVID – 19, обаче, постави националните законодателни органи пред сериозно изпитание по какъв начин да бъде гарантирано запазването на основите на демокрацията чрез обезпечаване упражняването на предвиденото право на свободни избори, като същевременно бъдат осигурени мерки за безопасността на живота и здравето на останалите участници във вота. 

Повечето държави, в които следваше да бъдат проведени избори през 2020 г. реагираха адекватно и своевременно, като предоставиха най – малко по една ефективна възможност за упражняване на това право от страна на поставените под карантина граждани. В САЩ, например, този въпрос започна да се обсъжда още в самото начало на световната пандемия. 

Още тогава стана ясно, че държавите, на които им предстои да проведат избори през 2021 г. имат достатъчно време и достатъчно чуждестранен опит, за да успеят своевременно да въведат необходимите законодателни изменения, с които да осигурят упражняването на изключително важното за демократичните системи право на свободни избори при условията на безпрецедентна за новата история на света здравна и политическа криза.   

Традиционно за обявената в Република България извънредна епидемична обстановка своевременна и адекватна реакция от страна на българските власти така и не настъпи. В последния момент бяха предвидени бланкетни изменения, които така и не намериха място в Изборния кодекс, а месец преди вота липсват ясни правила, по които се очаква да се осигури възможността за гласуване на поставените под карантина. По този начин осигуряването на възможността за ефективно упражняване на предвиденото право на свободни избори бе поставено под сериозно съмнение. 

Световният и европейски опит при осигуряването на право на свободни избори за поставени под карантина граждани

През 2020 г. бяха проведени избори на национално и местно ниво в множество държави, сред които Австралия, Индия, Черна гора, САЩ, Южна Корея, Испания (Баска автономна област и Галисия), Хърватия, Беларус, Чехия, Литва, Италия, Нова Зеландия, Северна Македония, Израел и др. 

При решаване на въпросите за осигуряване на възможност за ефективно упражняване на предвиденото право на свободни избори на поставените под карантина граждани се наблюдаваха най – общо пет различни подхода. 

Първият подход бе гласуването по пощата. Той беше възприет от Австралия, Индия, Черна гора, САЩ, Южна Корея и Испания (Баска автономна област и Галисия). Такава възможност за гласуване съществува далеч преди началото на пандемията от COVID – 19 в Германия, Швейцария, Австрия и Франция. Този подход, обаче, беше категорично отхвърлен от българските власти.  

Вторият подход беше използван в Хърватия и Испания (Баска автономна област и Галисия), като беше предвидена възможност за гласуване чрез пълномощник.  

Любопитен факт е, че Хърватия първоначално не планираше да осигури възможност за гласуване на заболелите от COVID – 19 под предтекст, че това би изложило на риск здравето на гражданите. В крайна сметка, това решение, освен че постави демокрацията в опасност, се оказа и противоконституционно. Именно, поради това, то беше отменено от Хърватския конституционен съд. Вследствие на тази отмяна, на гражданите, дали положителен резултат за заболяване от COVID – 19, беше предоставена възможност за гласуване чрез пълномощник.   

Третата възможност беше използвана на Бермудските острови чрез уредба на т.нар. „предварително гласуване“. 

В рамките на четвъртия подход беше предвидена възможност за гласуване от дома или от лечебното заведение, в което болният е настанен. Този начин на гласуване беше осигурен за карантинираните гласоподаватели в Беларус, Чехия, Литва, Италия, Нова Зеландия, Северна Македония, Суринам и Израел. 

В Северна Македония гласуването беше осигурено чрез използване на подвижни избирателни екипи, придружавани от лекар, оборудван с всички необходими лични предпазни средства. 

В Чехия пък, за изборите на 2 – 3 октомври 2020 г. беше осигурена възможност за машинно гласуване в специални избирателни секции без да е необходимо болният да излиза от автомобила си (по метода „drive-in“, използван от някои ресторанти за бързо хранене). Освен това, бяха създадени и специални избирателни секции, предназначени само за заразени с COVID – 19, както и бе осигурена възможност за гласуване от дома чрез посещение от подвижен избирателен екип.  

Последният подход, който бе възприет от Беларус, Чехия, Ямайка, Малайзия, Индия, Италия, Шри Ланка, Южна Корея и САЩ, беше свързан със създаване на специфична организация в определени избирателни секции, за да се осигури възможност за лично гласуване в определени часови интервали.  

По отношение на въпроса за личното гласуване в избирателна секция, Американският център за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ) намира, че е възможно то да бъде проведено безопасно, ако болният носи маска, поддържа дистанция около 2 м от останалите и мие или дезинфекцира ръцете си преди и след подаването на гласа си. За осигуряване на безопасността на членовете на избирателните комисии, ЦКПЗ препоръчва те да носят лични предпазни средства, включващи маска, шлем, предпазно облекло и ръкавици, както и да бъдат обучени как да ги използват правилно. 

Право на свободни избори на поставените под карантина в България

В България беше проведена кратка и явно незаинтересована дискусия по отношение осигуряването на възможност за ефективно упражняване на предвиденото в Конституцията и международните актове право на свободни избори за поставени под карантина граждани. В крайна сметка, бяха приети бланкетни изменения в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, чието систематично място поначало е в Изборния кодекс. 

Според тези изменения, въведени по – малко от два месеца преди изборната дата, поставените под карантина или задължителна изолация граждани, следва да заявят желанието си за гласуване най – малко три дни преди изборния ден. Само по този начин може да им бъде осигурена възможност за упражняване на правото им на вот чрез подвижна избирателна кутия. Организацията на изборите и гласуването на избирателите, поставени под карантина или задължителна изолация, се определя с решение на Централната избирателна комисия, като към днешна дата и около месец преди изборите, такава организация е приета единствено по отношение на хората с трайни увреждания. 

Това означава, че организацията ще бъде въведена в последния момент, което ще я направи вероятно неефективна и хаотична, каквито са и предприеманите до момента противоепидемични мерки, поради липса на адекватно планиране. Това, от своя страна, може да доведе до сериозно нарушаване на политическите права на гражданите. 

Ако до 4 април 2021 г. се запази интензитета на заболеваемост при средни нива от около 1 500 души на ден, най – малко по отношение на 21 000 заболели граждани ще липсва ефективна възможност за упражняване на право на свободни избори, поради организация в последния момент. 

По отношение на най – малко 4 500 заболели граждани, които са и по същество лишени от свободата си, ще бъде изключена възможността за упражняване на това право, поради невъзможността за гласуване чрез подвижна избирателна кутия, поради неподаване на заявление за това в определения в закона тридневен срок преди датата на изборите. Това е така, тъй като гражданите с положителни резултати от тестове от 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти април (момента на поставяне под карантина) няма да могат изобщо да упражнят правото си на глас, т.е. по отношение на тях ще действа пълна забрана за гласуване. 

В горната статистика не влизат гражданите, които са поставени под карантина като близки контактни на болен от COVID – 19, както и карантинираните граждани, пристигащи от други държави. 

Пълната, макар и мълчаливо наложена, забрана за гласуване, както и неосигуряването на възможност за ефективното упражняване на правото на глас, представлява нарушение на предвиденото право на свободни избори, което последователно е било разглеждано от Европейския съд по правата на човека като едно от най – тежките нарушения, водещи до подкопаване на демократичните основи в конкретните държави. Присъжданите обезщетения за тези нарушения са в размери, гравитиращи средно около 3 000 евро за всяко индивидуално нарушение. 

 

В заключение

При наличието на достатъчна политическа воля и добро планиране, ефективното осигуряване на предвиденото право на свободни избори по отношение на поставени под карантина или задължителна изолация граждани и едновременното осигуряване на здравето на останалите е напълно възможно, както показва опитът на други държави. 

От друга страна, лошите законодателни решения и последователната липса на своевременна и ефективна реакция по отношение на осигуряването правото на глас на болните от COVID – 19, техните близки контактни лица и хората, пристигащи от други държави, може да струва на българския данъкоплатец около 13 500 000 евро под формата на обезщетения, ако само онези средно 4 500 болни, по отношение на които ще действа пълна мълчалива забрана за гласуване, потърсят правата си.  

__________________________________________________________

Адв. Силвия Петкова е специалист по наказателно право и права на човека и председател на Фондация „Мониторинг на политики и нормотворчество“. 

Още интересни теми, свързани с нарушения на правата на гражданите в рамките на пандемията от COVID – 19, можете да намерите в секциите „Извънредно положение“ и „Права на човека“

Медии

Адв. Силвия Петкова с коментар пред BG on AIR за задържаните от протестите

Силвия Петкова - адвокат по наказателно право и права на човека с коментар пред BG on AIR за задържаните от протестите

Специалистът по наказателно право и права на човека Силвия Петкова – адвокат при Софийската адвокатска колегия, коментира за Bulgaria on AIR задържанията на протестиращи и правата на задържаните. 

На 2 септември 2020 г. по време на протеста, проведен с искане за оставката на правителството под надслов „Велико Народно въстание“ бяха извършени множество закононарушения, осъществени чрез незаконосъобразни задържания на протестиращи и разпръскване на протеста, включително чрез използване на физическа сила и помощни средства като белезници, свински опашки и сълзотворен газ. 

Много протестиращи бяха задържани за 72 часа с искане за постоянно задържане и им бяха повдигнати съмнителни обвинения за хулиганство. 

По този начин полицията допусна не само нарушение на правото на свобода и сигурност, не само погази свободата на събранията и правото на изразяване на мнение, но и създаде съмнения за използването на тези граждани за назидание и показна акция какво очаква изправилите се срещу властта.

Като адвокат по наказателно право и права на човека Силвия Петкова представлява част от задържаните протестиращи. Тя отбелязва, че полицейските органи при осъществяването на задържанията за извършили множество закононарушения. 

Протестиращите са били задържани в продължение на повече от час без техни близки да бъдат уведомени за задържанията, без достъп до адвокат и без заповеди за задържане и са били вързани със свински опашки, а не с белезници. 

След отвеждането им в съответните районни управления в столицата, на задържаните е препятствана възможността на задържаните да се срещнат със защитниците си насаме.  

Целият коментар на Силвия Петкова - адвокат и специалист по наказателно право и права на човека, вижте във видеото по - долу.

______________________________________________________________

Още интересни участия на Силвия Петкова – адвокат по наказателно право и права на човека във важни обществени дискусии, можете да намерите в секцията „Медии“.  

Права на човека, Административно право, Наказателно право

Бавно правосъдие. Как да получим обезщетение?

Темата „бавно правосъдие“ е една от най – широкообхватните по отношение на основните права на човека. Ето защо има и множество нормативни актове, които я разглеждат. Чрез тях на съдебната власт в широк смисъл (разследващи органи, прокурори, съдии) се възлага задължение да решават образуваните пред тях дела в „разумен срок“. При неизпълнение на това задължение държавата дължи съответно обезщетение за бавно правосъдие.

От друга страна, съдебната система в България често е обект на нападки, заради нарушаване на задължението за разглеждане на делата в разумен срок. Ето защо в днешната статия ще разгледаме в кои хипотези е налице бавно правосъдие. Ще видим как можем да поискаме произнасяне на съда, ако той сам не предприема подобни действия. Ще разберем още и по какъв ред можем да потърсим обезщетение.

Правна уредба на проблема „бавно правосъдие“

Задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок намира регламентация в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Гражданския процесуален кодекс, Наказателно – процесуалният кодекс и в Административнопроцесуалния кодекс. От своя страна, редът за получаване на обезщетение за бавно правосъдие е уреден в Закона за съдебната власт и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. По – надолу ще разгледаме уредбата във всеки един нормативен акт поотделно.

Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) се прилага с приоритет пред всеки български закон. Ето защо, при наличие на противоречие между ЕКЗПЧОС и нормативен акт от вътрешното право, прилага се Конвенцията.

Самата Конвенция определя широко правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, като основно човешко право. Неговата основна уредба се намира в чл. 6, пар. 1. Съгласно тази разпоредба:

Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Цитираната разпоредба се отнася до правото на справедлив съдебен процес. Тя, обаче, макар и да е основният, не е единственият аспект на това право. По отношение на друго основно човешко право – правото на свобода и сигурност, чл. 5, пар. 2 от ЕКЗПЧОС постановява, че:

Всеки арестуван или лишен от свобода трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона за изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или освобождаване преди гледането на неговото дело в съда.

Така, видно от двете разпоредби, правото на разглеждане и решаването на делото в разумен срок има три аспекта. Първо, гражданскоправен – забрана за бавно правосъдие при решаване на спорове, свързани с граждански права и задължения. Второ, наказателноправен – забрана за бавно правосъдие при разглеждане на дела за извършени престъпления. Трето, административноправен – забрана за бавно правосъдие при засягане на права и задължения на граждани от административни органи. Ето защо, трите процесуални български закони, също уреждат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Наказателно – процесуален кодекс

Темата „бавно правосъдие“ е най – опасна именно при разглеждане и решаване на дела, свързани с извършени престъпления. Това е така, тъй като наказателният процес засяга три категории права и интереси – тези на обществото, на пострадалия и на престъпния деец. Именно в тази област е и най – широкообхватната практика на Европейския съд по правата на човека. В тази област държавите са плащали и най – много обезщетения за бавно правосъдие. Съгласно чл. 22 от Наказателно – процесуалния кодекс:

(1) Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

(2) Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове.

(3) Делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела.

Необходимостта от стриктното спазване на забраната за бавно правосъдие в наказателния процес произтича от няколко обстоятелства.

Първо

Обвиняемият/подсъдимият за извършване на престъпление не следва да бъде държан в твърде дълга несигурност дали ще бъде осъден, след колко време и какво наказание би следвало да претърпи. Това е така, тъй като самото очакване причинява страдания и притеснения, чието времетраене е ограничено в светлината на забраната за изтезанията, уредена в ЕКЗПЧОС. Това е така още и поради факта, че твърде често обвиняемият/подсъдимият не е реалният, физически извършител на инкриминираното деяние. В този случай голямото времетраене на процеса води до дълготрайно, а понякога и безвъзвратно увреждане на честта, достойнството и доброто му име.

Второ

Задължението за решаване на делото в разумен срок има значение и по отношение на пострадалия/неговите близки. Техният интерес се състои в необходимостта от бързо и адекватно решаване на делото от гледна точка на възмездяване на вредите от престъплението и моралното удовлетворение от намиране и наказване на дееца. Освен това, колкото повече време минава от момента на извършване на престъплението, толкова повече намалява шанс за откриване и наказване на неговия деец, както и на възмездяване на пострадалия.

Трето

Наказателният процес защитава и обществения интерес като цяло. А той от своя страна изисква своевременното откриване и наказване на дееца с оглед прилагане на генералната превенция. Това е възспиращото въздействие на наложеното наказание на един член от обществото по отношение на всички. Наличието на бавно правосъдие в този смисъл отслабва функциите на казанието във връзка именно с генералната превенция.

Важно е да се отбележи, че в светлината на правото на свобода и сигурност, задължението за разглеждане на делото в разумен срок следва да важи и в случаите на вече наложено наказание. По – конкретно в случая говорим за условното предсрочно освобождаване. Твърде често в българската действителност, насрочването на заседание за разглеждане на молба за условно предсрочно освобождаване отнема толкова време, че наказанието на осъдения или вече е изтекло, или остава малка част за изтърпяване. В този случай е налице класически пример за бавно правосъдие. 

Това е така, тъй като в своята практика Европейският съд по правата на човека многократно е обръщал внимание, че „своевременното“ изправяне на обвиняем/подсъдим/осъден, който е задържан под стража е налице, когато съдебен орган се произнесе по законността на задържането, докато то все още трае. Ето защо, понятието „разумен срок“ се отнася и към полицейското и прокурорското задържане, и към задържането под стража.

Граждански процесуален кодекс

В сферата на гражданскоправните отношения не е налице толкова сериозна законодателна намеса. Тези отношения са частни, а държавният и общественият интерес изобщо не участват в тях. Това, обаче, че не означава, че по отношение на тях не действа забраната за бавно правосъдие. Докато, обаче, в наказателния процес има строго определени срокове, които съдебната власт е длъжна, а и в повечето случаи се старае да спазва, в гражданския процес нещата не стоят точно така. Това е така не, защото срокове за съда не съществуват, а защото контролът върху спазването им не е толкова стриктен.

Съгласно чл. 13 от Гражданския процесуален кодекс:

Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

В случай че съдът не изпълнява това задължение, законът дава възможност на страните в производството да поискат определяне на срок за произнасяне. Това става чрез т. нар. молба за определяне на срок при бавност. Молбата се подава чрез съда разглеждащ делото до по – горестоящия нему съд.

Например, ако Софийски районен съд не извършва своевременно някое процесуално действие, то страната по делото може да подаде молба за определяне на срок за неговото извършване до Софийски градски съд.

Тази молба се разглежда от горестоящия съд в едноседмичен срок от постъпването ѝ. Ако се установи необосновано забавяне, определя се срок за извършване на действието.

Административнопроцесуален кодекс

Отношенията, които се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) са т.нар. отношения на власт и подчинение. В тях участва държавен орган и гражданин/юридическо лице. В тези производства се защитават както частни, така и държавни интереси без те да се засягат в толкова сериозна степен, както е в наказателния процес.

Съгласно чл. 127, ал. 1 на АПК:

Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане.

В административния процес задължението за решаване на делото в разумен срок е част от забраната за отказ от правосъдие.

Какво означава „разумен срок“?

Както видяхме, множество нормативни актове възлагат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, но никъде няма легална дефиниция на това понятие. Този факт, обаче, не се дължи нито на празнота в закона, нито на липса на желание у законодателя да уреди такава дефиниция. Той се дължи на това, че не е възможно да се определи единен „разумен срок“ за всички видове дела. Ето защо кой срок е „разумен“ се определя за всеки конкретен случай.

Липсата на легална дефиниция на понятието не означава липса на критерии за извеждането на неговите параметри. Напротив, такива критерии предоставя практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). В едно от своите знакови дела срещу България, ЕСПЧ постановява, че:

При преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото (в този смисъл Екле срещу Германия, Цимерман и Щайнер срещу Швейцария, Крепс срещу Полша, С.Х.К. срещу България). Възможно е накърняване на разумния срок за разглеждане на делото, въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както е възможно и обратното – удовлетворяване на изискването за „разумен срок“ при фактическото надвишаване на процесуалните срокове. 

Според ЕСПЧ предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от закъснения, за които са отговорни държавните органи. […] Гаранцията за „разумен срок“ по чл. 6, пар. 1 има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на гаранцията е да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния.

 

Впрочем, именно тези критерии са заложени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Член 2б, ал. 2

Съобразно посочената разпоредба, при преценка относно наличието на необосновано забавяне при разглеждане и решаване на делото, съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Ред за търсене на обезщетение за бавно правосъдие

Българското законодателство предвижда две възможности за предявяване на претенция за обезщетение при бавно правосъдие. Единият е административен – подаване на заявление чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. Вторият е гражданскоправен и се осъществява по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Обезщетение за бавно правосъдие по реда на Закона за съдебната власт

Член 60а и сл. от Закона за съдебната власт уреждат процедурата за подаване на заявления за обезщетение в случай на бавно правосъдие.

Легитимирани да подадат такова заявление са:

  1. страните по приключени граждански, административни и наказателни производства;
  2. обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства.

Заявлението се подава чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. На сайта на Инспектората на Висшия съдебен съвет са публикувани образци на заявлението и придружаващите го документи.

ВАЖНО!!! Заявленията до министъра на правосъдието следва да се подадат в 6 – месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт. Максималният размер на обезщението по този ред може да бъде не повече от 10 000 лв. Лицата, получили такова обезщетение, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред. Последното е логично, тъй като по този начин пострадалият от бавно правосъдие би бил възмезден два пъти за едно и също нещо. А това, от своя страна, по смисъла на гражданското право е неоснователно обогатяване.

Обезщетение за бавно правосъдие по съдебен ред

Обезщетяването на вреди от бавно правосъдие по съдебен ред се извършва съобразно разпоредбите на Закона за отговорността на държавата (ЗОДОВ) и общините за вреди и на Гражданския процесуален кодекс. При търсене на отговорността на държавата съгласно уредената в цитираните закони процедура няма максимална стойност на обезщетението, което може да се иска. Стойността на претендираните вреди, обаче, трябва да бъде доказана. Освен това, за дело по ЗОДОВ се дължи проста държавна такса, определена с Тарифа на Министерския съвет, докато по реда на ЗСВ такса не се дължи.

Реализирането на отговорността на държавата за бавно правосъдие става с подаване на искова молба до съответния съд. С нея трябва да се докажат нарушението, увреждането и причинната връзка между тях.

Производството по ЗОДОВ също обхваща всички хипотези на нарушаване на забраната за бавно правосъдие. Тоест, то се прилага както по наказателни, така и по граждански и административни дела. Предимството му се изразява в това, че няма конкретно определен срок за подаване на искове по този ред. Поради това, приложение намира общата погасителна давност по чл. 110 от Закона за задълженията и договорите. Така излиза, че искове по ЗОДОВ могат да се подават в 5-годишен срок от датата на възникване на вземането за обезщетение, т.е. от приключване на съответното производство с окончателен акт.

Проект на промени в Закона за съдебната власт по отношение на обезщетенията за бавно правосъдие

Към днешна дата Министерството на правосъдието е внесло проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт по отношение на обезщетенията за бавно правосъдие. С проекта се предлага заявлението, с което се иска обезщетение да се отхвърля, когато:

  1. подсъдимият е бил обезщетен за неразумния срок на наказателното производство чрез изрично и измеримо намаляване на наложеното му наказание от компетентния съд;
  2. по досъдебни производства, когато въпреки проведените действия по издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал неразкрит или не е повдигнато обвинение.

Видно от мотивите на проекта, „регламентирането на тези основания е съобразено с практиката на ЕСПЧ. […] Съгласно тази практика, намаляването на наказанието се смята за адекватна компенсация при нарушаване на изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Взета е предвид и практиката на ЕСПЧ по отношение на прилагането на чл. 6 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). 

Съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС „всяко лице……при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок“, тоест става въпрос само за обвиняемия, съответно подсъдимия. ЕСПЧ въобще не разглежда оплаквания на пострадалия по чл. 6, § 1 от конвенцията по отношение на досъдебни производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение“.

Потенциални проблеми в проекта

Действително, ЕСПЧ приема, че намаляването на наказанието представлява адекватна компенсация за нарушаването на забраната за бавно правосъдие. Така мотивирано, обаче, предложението разкрива един пропуск. Този пропуск се извежда от становището на ЕСПЧ по делото Димитров и Хамънов срещу България. Съобразно него,

По някои дела, българските съдилища намаляват присъдите въз основа на общите разпоредби на Наказателния кодекс, които уреждат индивидуализацията на наказанието. Тази практика обаче, често е резултат от виждането на съдилищата, че след като е изтекъл дълъг период от време от извършването на престъплението, целите на наказанието и общественият интерес не изискват строги присъди.

По този начин, макар в някои случаи съдилищата ясно да се произнасят, че намаляването е с цел обезщетение за нарушаването на правото на гледане на делото в разумен срок, в други, както е при делото на Хамънов, те не правят това. Тъй като тази практика не е основана на изрични законови текстове или на утвърдена съдебна практика, по правило не изяснява въпроса дали присъдата е намалена по изричен и измерим начин, така че да бъдат отчетени ненужни забавяния и, най-важното, не представлява правна възможност за засегнатите лица, не може за момента да се счита за ефективно правно средство за защита.

Така, в случаите, в които е постановена осъдителна присъда, за да се счете, че е налице „изрично и измеримо“ намаляване на наказанието, поради бавно правосъдие, то ще трябва съдът изрично да включва в присъдата формулировка от типа, например „налага наказание лишаване от свобода в размер на 5 г. Намалява същото с 1 г., вследствие на нарушаване на задължението за разглеждане и решаване на делото в разумен срок“.

Парадоксът

Действително, подобно предложение е разумно, тъй като изричното и измеримо намаляване на наказанието и изплащането на обезщетение в пари би означавало двойно облагодетелстване на подсъдимия за едно и също нещо. Съдът, обаче, не разполага със законова възможност за намаляване на наказанието на това основание. Поради това, подобна формулировка като горецитираната, би направила намаляването на наказанието незаконосъобразно. 

Съответно, присъдата в тази част ще подлежи на отмяна при протест на прокуратурата. Ето защо, de lege ferenda, e необходимо намаляването на наказанието, поради бавно правосъдие да се заложи като основание в разпоредбите на чл. 54 и сл. от Наказателния кодекс. Тази празнота за момента може да бъде преодоляна, ако в присъдата съдът мотивира бавното правосъдие като смекчаващо вината обстоятелство.

Основание за отказ на обезщетение по реда на ЗСВ при неразкрит извършител/неповдигнато обвинение

Предложението за това основание за отказ също разкрива известни проблеми. Съгласно мотивите по законопроекта „ЕСПЧ въобще не разглежда оплаквания на пострадалия по чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС по отношение на досъдебни производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение“. Известно е, обаче, че практиката на ЕСПЧ еволюира. От друга страна, цитиранат разпоредба постановява, че правото на гледане на делото в разумен срок се отнася и по отношение на правните спорове относно граждански права. Макар и буквалното тълкуване на тази разпоредба да навежда на извода, че тя се отнася до гражданскоправни спорове, то възможно е и друго разбиране.

На първо място, правото на пострадалия да получи възмездие за извършеното по отношение на него престъпление влиза в обхвата на неговите граждански права. Неразкриването на извършителя, обаче, препятства реализирането на това право. Препятства се и правото на обезщетяване на вредите от престъплението, тъй като няма срещу кого да бъде предявена съответната претенция.

Второ, формулировката „когато въпреки проведените действия по издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал неразкрит или не е повдигнато обвинение“ разкрива следната слабост. Както вече споменахме, един от критериите за определяне дали е спазена забраната за бавно правосъдие е поведението на компетентните органи. Ако се счете, че това поведение е било ефективно и адекватно, то не е възможно извършителят да остане неразкрит. По този начин може да се стигне до извод, че поради недостатъчно активното поведение на компетентните органи, пострадалият би останал необезщетен както за вредите от престъплението, така и за вредите от бавно правосъдие.

Разбира се, това основание за отказ при прилагане на диференцираната процедура по ЗСВ, не дерогира възможността за прилагане на ЗОДОВ. Но именно тази процедура улеснява гражданите при реализиране на правото им на обезщетение при бавно правосъдие. А чрез предложеното основание за отказ се нарушава именно то.

В заключение

Както видяхме, темата за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е от изключително важно значение. Това е така, тъй като по този начин се осигурява спазването на много от защитените с ЕКЗПЧОС права. От друга страна, воденето на дела и подаването на заявления за обезщетение, действа дисциплиниращо на съдебната власт. Освен това допринася и за по – доброто законодателно уреждане на въпроса за бавното правосъдие и до неговото ограничаване.

________________________________________________________________

Още интересни теми, свързани със защита от нарушения на основните човешки права, можете да намерите в секцията „Права на човека“

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в оказването на правна защита по наказателни дела и по дела за защита правата на човека.

За контакт:
работно време: от понеделник до петък от 10:00 до 18:00 ч. 
адрес: гр. София, ул. “Три уши” № 2, ет. 3
тел. 0885 47 77 57
email: office@petkovalegal.com