Бюлетин "Законодателство", Извънредно положение

Бюлетин „Законодателство“: брой 15

Днешният Бюлетин „Законодателство“: брой 15 разглежда законодателните и други изменения, обнародвани в „Държавен вестник“ за периода 03.04. – 10.04.2020 г. Сред най – важните актове, публикувани и коментирани в седмичното издание, са:
1. Решение за допълнение на Решение за работата на Народното събрание по време на извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание;
2. Решение за удължаване на срока на обявеното извънредно положение;
3. Закон за изменение и допълнение на обнародвания на 24.03.2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г.

По – голямата част от най – значимите актове, обнародвани в „Държавен вестник“, бр. 33 от 2020 г. са на Народното събрание и на Министерския съвет и са пряко свързани с извънредното положение. Именно на тях ще се обърне по – подробно внимание в днешния Бюлетин „Законодателство“: брой 15. 

Това е злополучното решение, заради което се появиха опасения, че демокрацията и конституционализма в България ще бъдат засегнати, тъй като със спиране на редовната си работа, Народното събрание се е саморазпуснало. Както обяснихме в Бюлетин „Законодателство“: брой 13, тези опасения са безпочвени, тъй като единственият държавен орган, който може да разпуска Народното събрание, това е президентът и то само при невъзможност за постигане на съгласие за съставяне на правителство и за срок до провеждането на нови избори. 

С обнародваното в „Държавен вестник“, бр. 33 от 2020 г. решение се въвеждат особени правила, приложими по отношение на работата на Народното събрание по време на извънредното положение. Допълненията са свързани с осигуряване на неотложност на гласуването и приемането на законопроекти. 

Първо, постъпилите законопроекти ще се разпределят само на водеща комисия, а проектите на актове, приемани на едно гласуване – само на една комисия.

Второ, няма да могат да се правят предложения за закрити заседания. 

Трето, срокът за писмени предложения от народни представители по приети на първо гласуване законопроекти е 24 часа.

С приетото решение се удължава срока на обявеното извънредно положение с още един месец до 13 май 2020 г. 

Също така, Народното събрание възлага на Министерския съвет да предприеме всички необходими мерки за овладяване на извънредната ситуация във връзка с пандемията от COVID – 19, като ограничава основни права, предвидени в Конституцията, с изключение на неотменимите такива. 

Коментар! Делегирането на функции към изпълнителната власт, които поначало принадлежат на законодателния орган е противоконституционно. Това е така, тъй като повсеместното предприемане на мерки за овладяване на дадена криза, свързана с извънредно положение, следва да става със закон, а не с актове на Министерския съвет или на отделни негови членове (напр. министъра на здравеопазването). От друга страна, временно ограничаване на неабсолютни човешки права, може да става също само със закон.  

Кодексът, който се приема с обнародваното постановление е етичен и касае заетите в държавната администрация, като определя правилата за етичното им поведение и има за цел да повиши общественото доверие в техния професионализъм и почтеност, както и да издигне престижа на държавната служба. 

С направените изменения фактически направените разходи за вземане и изпитване на проби от твърди горива (въглища и брекети, произведени от въглища) стават в размер на 100 лв. 

За изготвяне на експертиза от резултатите от изпитване на съответствие на горивата с изискванията за качеството им, разходите ще бъдат в размер на 80 лв. 

За регистрация на лицата, които разпространяват твърди горива, и обектите, в които се разпространяват твърди горива, се събира такса 50 лв. 

Допълнителните разходи са в размер на 3 136 747 лв. и се разпределят по бюджетите на 249 общини, посочени в приложението на постановлението. 

С наредбата се определят условията и редът за осъществяване на дейностите, свързани с оръжията (огнестрелни оръжия) и боеприпасите (патрони за стрелково оръжие) и контролът над тях в Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО).

С постановлението се дава възможност на държавните висши училища за създават дружества с ограничена отговорност и акционерни дружества по реда на Търговския закон, както и да участват в капитала на такива дружества само за стопанската реализация на резултати от извършените научни изследвания и създадените обекти на интелектуална собственост. Това ще става с решение на Академичния състав на висшето училище. 

Промените са две и са обвързани с периода на действие на обявеното извънредно положение. 

На първо място, за времето на обявено извънредно положение, при изготвяне на индивидуална оценка на потребностите отпада изискването за осъществяване на личен контакт с човека с увреждане и за посещение в дома му с цел установяване на реалните му затруднения и потребности при попълване на информацията за наличните проблеми с функционирането му, както и за отражението на ограниченията в неговия живот. 

На второ място, за времето на обявено извънредно положение и отново във връзка с изготвянето на индивидуална оценка на потребностите на човек с увреждане, интервюто с него или с неговия законен представител, или с човека, който полага грижи за него, ще се провежда само по телефон или по електронна поща. 

Измененията с Правилника за прилагане на Закона за хората с увреждания са свързани с обявеното извънредно положение и са идентични с промените в Методиката за извършване на индивидуална оценка на потребностите от подкрепа на хора с увреждания. 

Основните изменения касаят реда за осъществяване на надзор върху контролиращите лица, получили разрешение от министъра на земеделието, храните и горите. 

С наредбата се определя държавният образователен стандарт за придобиването на квалификация по професията „Помощник – възпитател“ от област на образование „Социални услуги“ и професионално направление „Социална работа и консултиране“. 

Най – важните промени, публикувани в „Държавен вестник“, бр. 34 от 2020 г. са свързани с обнародвания на 24.03.2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. 

В публикувания на 24.03.2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение са направени множество промени, но ще се спрем на най – важните от тях. 

На първо място, определят се конкретни категории съдебни производства, които ще продължат да се разглеждат по време на обявеното извънредно положение. Те са изброени в приложението на закона. 

На второ място, въвежда се изключение от едномесечното удължаване на срокове след отмяна на извънредното положение по отношение на някои особено важни категории процедури, свързани с висок обществен интерес. Това са:

1. процедурите по възлагане на обществени поръчки;
2. концесионните процедури;
3. производствата по Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове;
4. производства по принудително отчуждаване на имоти – частна собственост, за държавни и общински нужди;
5. производства по Закона за подпомагане на земеделските производители;
6. производства по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи;
7. производства по Закона за горите;
8. производства по Закона за прилагане на Общата организация на пазарите на земеделски продукти на Европейския съюз;
9. производствата по Закона за ветеринарномедицинската дейност;
10. производства по Закона за устройство на територията;
11. производства по Закона за защита на конкуренцията. 

На трето място, въвежда се изключение и от спряното изпълнение на задължения по изпълнителни дела. С направеното допълнение се разпорежда, че не се спира изпълнението на задължение за предаване на дете или за последващо връщане на детето. 

На четвърто място, що се отнася до последиците от забавата за плащания на задължения на частноправно субекти, въведено е изрично уточнение, че те не се прилагат по отношение на длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране (факторинг, форфетинг и др.), предоставени от банки и финансови институции. Ограничението се разпрострира и в случаите, когато вземанията са придобити от други банки, финансови институции или трети лица (колекторски фирми), както и по отношение на договорите за лизинг.

На пето място, до отмяната на обявеното извънредно положение, всякакви държавни и местни органи ще могат да провеждат заседания от разстояние чрез осигуряване на пряко и виртуално участие при спазване на изискванията за кворум и лично гласуване, или да приемат решения неприсъствено. Същото се отнася и за откритите съдебни заседания по съдебните производства, които продължават своя ход. 

На шесто място, въвежда се възможност за намаляване или за освобождаване от задължение за заплащане на наем на имоти държавна и общинска собственост по отношение на наематели и ползватели, които са ограничили или преустановили дейността си вследствие на мерките и ограниченията, наложени по време на извънредното положение. Тази мярка се прилага до неговата отмяна. 

На седмо място, Българският лекарски съюз и Българският зъболекарски съюз ще могат да сключват анекси към съответните национални рамкови договори, които да съдържат заплащане за работа при неблагоприятни условия. Това може да се случи до отмяната на извънредното положение. 

На осмо място, военновременни запаси може да се освобождават за безвъзмездно предоставяне за завоволяване потребностите на националното стопанство и населението. Също така, може да се предоставя за временно безвъзмездно ползване на болнично – домакинско имущество или друго имущество, представляващо активи за многократна употреба. След отмяната на извънредното положение активите следва да бъдат възстановени в състояние, което позволява последващо ползване по предназначение. 

На девето място, предоставя се възможност на Министерството на вътрешните работи да сключва договори за дарения, когато техен предмет са лични предпазни средства, дезинфектанти, спирт и други средства, предназначени за предотвратяване разпространението на заразната болест. 

На десето място, по схемата „60:40“ се въвежда заплащане от страна на държавата и на 60 на сто от осигурителните вноски, дължими от работодателя. 

На единадесето място, за времето от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение се спира държавната субсидия на политическите партии. 

На дванадесето място, намалени са глобите за нарушаване на противоепидемични мерки, а новите размери са от 300 до 1000 лв. за първо нарушение, от 1000 до 2000 лв. за повторно нарушение и от 2000 до 5000 лв. за еднолични търговци и юридически лица. 

Коментар! Административнонаказателната отговорност за неспазване на задължителна изолация продължава да се прилага чрез налагане на глоба в размер на 5000 лв. Това означава, че за нарушаване на забраната за разходка в парка глобата ще бъде от 300 до 1000 лв., но за нарушаване на забраната за напускане на жилището от страна на контактно лице или на лице, влязло на територията на страната, глобата остава 5000 лв. 

Измененията касаят държавния бюджет за 2020 г. по следните показатели:
1. приходите, помощите и даренията;
2. разходите, бюджетните взаимоотношения и вноската в общия бюджет на Европейския съюз;
3. консолидирания бюджет на държавното обществено осигуряване по приходите и трансферите на обща сума 13 455 690,4 хил. лв.;
4. бюджет на фонд „Пенсии“ по приходите и трансферите на обща сума 5 254 917,8 хил. лв.;
5. бюджет на фонд „Трудова злополука и професионална болест“ по приходите и трансферите на обща сума 224 031,9 хил. лв.;
6. бюджет на фонд „Безработица“ по приходите и трансферите на обща сума 323 034,3 хил. лв.;
7. бюджета на фонд „Общо заболяване и майчинство“ по приходите и трансферите на обща сума 1 166 316,7 хил. лв.;
8. бюджета на Националния осигурителен институт по приходите и трансферите на обща сума 5 594 769,9 хил. лв.

Освен това се приема излишък по бюджета на фонд „Трудова злополука и професионална болест“ в размер на 164 880,4 лв., както и дефицити по бюджета на фонд „Общо заболяване и майчинство“ в размер на 124 121,8 лв., както и на фонд „Безработица“ в размер на 1 115 257 лв.

С обнародваното решение, за времето от 1 април 2020 г. до отмяната на извънредното положение дължимите на народните представители възнаграждения не им се изплащат, а се предоставят за дейности по превенцията и лечението на заразата с COVID – 19.

С решението се открива процедурата за възлагане на концесия, с което се отваря и приема на документи за участие в нея. 

В него са изложени задълженията на концесионера, изискванията, свързани с характера и обекта на концесията, както и към самия концесионер. 

 

Срокът на концесията е 20 години. 

С решението за концесионер на морски плаж „Каваци – юг“ е определено „Мит – секюрити – 85“ ЕООД. Дружеството е регистрирано в гр. Роман с капитал от 2 лв., а негов управител е Мариана Тодорова. 

Преди определянето си за концесионер на плажа, дружеството се е занимавало с издателска и охранителна дейност, както и с производство на млечни продукти. 

С наредбата се определя държавният образователен стандарт за придобиването на квалификация по професията „Помощник в строителството“ в област на образование „Архитектура и строителство“ и професионално направление „Строителство“. 

Редовният петъчен брой на „Държавен вестник“, публикуван на 10.04.2020 г. не съдържа изменения, които да представляват особен обществен интерес. Затова само ще бъдат маркирани. 

С указа се пренасрочват частичните и нови избори за кметове, които сме отбелязвали във времето в различните издания на Бюлетин „Законодателство“. Всички те бяха насрочени за 14 юни 2020 г., но във връзка със ситуацията, свързана с разпространението на COVID-19, те ще се проведат на 27 септември 2020 г. 

Този документ представлява практическа рамка за сътрудничество. Той е изготвен в процес на последователни консултации между националните здравни органи и Секретариата на Регионалния офис на СЗО за Европа.

Измененията не представляват обществен интерес, тъй като са вътрешноведомствени.

Измененията касаят въвеждането на допълнителни изисквания по отношение на предприятията, предоставящи обществени електронни съобщения при включване на индивидуални договори.  

____________________________________________________________________

Останалите броеве на електронното издание на Адвокатска кантора „Петкова“ можете да намерите в секцията „Бюлетин „Законодателство“

Административно право, Извънредно положение, Наказателно право

Поставяне под карантина и последици от нарушаването ѝ

Темата за законосъобразните правни средства за поставяне под карантина и последиците от нарушаването ѝ е изключително важна в условията на влошаващата се епидемична обстановка, предвид факта, че към 7 април 2020 г. поставените под карантина лица са почти 10 000 и се очаква броят им да се увеличава. 

От друга страна, обаче, макар и налагането на карантина да е необходимо с оглед ограничаване разпространението на заболяването COVID – 19, то самата задължителна изолация представлява сериозно засягане на основното човешко право на свобода и сигурност, уредено в Европейската конвенция за защита правата на човека, под формата на ограничаване на възможността за свободно придвижване в пространството. 

На фона на статистиката по отношение на поставените под карантина лица, както и предвид високите размери на отговорността за нарушаването ѝ, следва изключително внимателно да се изследва законосъобразността на налагането ѝ и в случай че такава не бъде установена, да бъдат предприети съответни мерки за защита. 

По темата адв. Силвия Петкова гостува на предаването „Студио Хъ“. 

ВАЖНО!!! Поставянето под карантина на недоказано болни лица е незаконосъобразно лишаване от свобода и подлежи на обжалване и обезщетяване от страна на държавата за претърпените неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконното лишаване от възможността на поставеното под карантина лице свободно да се придвижва в пространството. 

Международни стандарти за законосъобразно поставяне под карантина според Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ)

Според чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКПЧ, всеки има право на свобода и сигурност, като законосъобразно лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести е възможно само по ред, предвиден в закона. 

Макар че тази разпоредба предвижда възможност за лишаване от свобода за защита на обществения интерес, както и за осигуряване сигурността на задържаните лица, все пак тя съдържа в себе си и сериозни гаранции срещу такова произволно задържане. 

В решението Енхорн срещу Швеция, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) разкрива персоналния обхват на приложение на разпоредбата на чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКЗПЧ, като приема, че законосъобразно лишаване от свобода по този ред е възможно по отношение на лицата, разпространяващи инфекциозни болести. Или иначе казано, това са тези лица, които страдат от такива болести и по отношение на тях е необходимо да се предприеме лишаване от свобода с цел ограничаване на възможностите за разпространението им. 

Със същото решение са установени и двата критерия за законосъобразно налагане на карантина, а именно:
1. разпространението на инфекциозната болест да представлява опасност за здравето и сигурността на населението; и
2. задържането на лицето, болно от заразна болест, е единственият начин да се предотврати нейното разпространение, като по – малко суровите мерки биха били неефективни по отношение защитата на обществения интерес. 

За да бъде законосъобразно налагането на карантина, е необходимо както едновременното наличие на горните две условия, така и стриктното спазване на предвидения в националния закон ред за това. 

В светлината на необходимостта от ограничаване разпространението на COVID – 19 на територията на Република България и при прилагане на международните стандарти за законосъобразното ограничаване на свободата на придвижване в пространството, се стига до извода, че налагането на карантина е възможно единствено за лица с установено носителство на заболяването при извършване на обективна преценка, че това е единственият възможен начин за предотвратяване заразяването на други лица. 

Това, от своя страна, означава, че във всички случаи на налагане на карантина на лицата по Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, противоречи на международните стандарти, поради което е незаконосъобразно. Това са:
1. всички лица, които влизат на територията на Република България;
2. всички близки контактни на потвърден случай на COVID – 19. 

Разбира се, няма пречка тези лица доброволно да спазват препоръчителна карантина, но не могат да бъдат законосъобразно задължени „да не напускат домовете си или мястото за настаняване, в което са посочили, че ще пребивават“. В случай на наложена санкция за неспазването на така определеното в цитираната запове задължение, същата ще подлежи на отмяна. 

При настоящото извънредно положение и епидемична обстановка, обаче, е налице необходимост от своевременно установяване на заразносителите и поставянето им под карантина с оглед ограничаване възможността за разпространение на заболяването COVID – 19. Ето защо е необходимо и преодоляването на изложените недостатъци на цитираната заповед и въвеждането ѝ в съответствие с международните стандарти. 

Такова преодоляване е възможно единствено при въвеждане на задължително изследване на горните лица и поставянето им под карантина след установяване на заразоносителство. По този начин се създават гаранции, както за стриктно спазване на основните човешки права без налагането на произволни мерки, така и за ефективното ограничаване разпространението на COVID – 19 у нас. В този смисъл и е изпратеното от кантората предложение до Народното събрание относно отговорността за нарушаването на противоепидемични мерки, регистрирано с вх. № ПГ-1094-С-31/03.04.2020 г. 

Ред за поставяне под карантина

Спазването на двата критерия за поставяне под карантина, установени от Европейския съд по правата на човека, не е достатъчно за законосъобразността на това действие, тъй като самата ЕКЗПЧ поставя допълнително изискване за това, а именно то да се случило по установения с национален закон ред. 

По отношение на българското национално законодателство, редът за поставяне под карантина и заболяванията, по отношение на които е възможно това, е уреден в Закона за здравето.   

Според неговите разпоредби, на задължителна изолация и болнично лечение подлежат лица, болни и заразоносители от холера, чума, вариола, жълта треска, вирусни хеморагични трески, дифтерия, коремен тиф, полиомиелит, бруцелоза, антракс, малария, тежък остър респираторен синдром и туберкулоза с бацилоотделяне. 

Когато съществува заплаха за здравето на гражданите от болести, извън изброените, министърът на здравеопазването е оправомощения държавен орган, който може да разпореди задължителна изолация на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави.

По отношение на противоречието на предвиденото правомощие за разпореждане на задължителна изолация на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави с ЕКЗПЧ и международните стандарти за поставяне под карантина, бяха изложени аргументи по – горе. 

Именно, поради това противоречие и предвид характера на ЕКЗПЧ на международен договор, прилагащ се с предимство спрямо национални нормативни актове, които ѝ противоречат, разпоредбата в тази ѝ част е неприложима. Затова и не е необходимо да се коментира нейното съдържание. На коментар ще подлежи единствено редът за поставяне под карантина на болните и на заразоносителите на COVID – 19, тъй като единствено по отношение на тях е възможно законосъобразно разпореждане на задължителна изолация. 

И така, задължителната изолация и лечението на болните и заразоносителите на COVID – 19 се извършва със заповед на ръководителя на съответното лечебно заведение по предложение на лекуващия лекар или на лекаря, насочил пациента за хоспитализация. Заповедта подлежи на незабавно изпълнение. 

Изолация и лечение на горните лица може да се осъществява и в домашни условия след преценка на съществуващия епидемичен риск от лекуващия лекар или след консултация с епидемиолог или специалист по инфекциозни болести. 

По същество, заповедта за поставяне под карантина представлява индивидуален административен акт и се подчинява на правилата за издаване и съобщаване на такива актове, уредени в Административнопроцесуалния кодекс. 

На първо място, по отношение на издаването и по – точно по отношение на формата на заповедта за поставяне под карантина, тя следва да бъде писмена. Това е така, поради факта, че устни административни актове, се издават само, когато това е предвидено в закон, а по отношение на коментирания случай това условие не е налице. 

На второ място, що се отнася до съобщаването, това може да стане по електронен път, чрез лицензиран пощенски оператор, както и по факс или по друг начин, оповестен от съответния орган. В практиката, най – често съобщаването на индивидуални административни актове става чрез лицензиран пощенски оператор. 

Предвидени са и допълнителни възможности за съобщаване, които са:
1. устно. То ще бъде възможно по разпореждане на ръководителя на съответното лечебно заведение и се удостоверява с подпис на длъжностното лице, извършило съобщаването;
2. по последния адрес, посочен от адресата на заповедта, а при липса на такъв – на адреса, на който той последно е получавал съобщения. Когато няма посочен от адресата на заповедта адрес или до момента той не е получавал съобщения, съобщаването се извършва по настоящия или по постоянния му адрес, а ако по постоянен адрес няма кой да получи съобщението, връчването става по месторабота. 

Когато страната не може да бъде намерена на адреса и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, съобщаването се извършва чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, съобщението се пуска в нея. 

Правилата за съобщаване на индивидуалните административни актове са толкова подробни и важни, поради факта, че от момента на съобщаването започва да тече и срок за обжалване. От друга страна, тези правила са гаранция за надлежно уведомяване на адресата на акта с цел, на първо място, неговото реално узнаване и изпълнение, и на второ място, осигуряване на възможност за ефективно упражняване на правото на защита при засягане на права и възлагане на задължения, какъвто е случаят при поставяне под задължителна карантина.   

Оспорването става в 14-дневен срок от съобщаването, но то не спира изпълнението, тъй като заповедите за поставяне под карантина подлежат на незабавно изпълнение.  

Санкции за нарушаване на карантина

Всяко задължение, за да има правна стойност, следва да бъде скрепено с ясно определена санкция за неизпълнение. 

По отношение на нарушаването на карантина са предвидени два вида отговорност – административнонаказателна и наказателна, като не е налице ясна диференциация в кои случаи следва да се прилага едната и в кои – другата, с което се създават условия за установяване на противоречива практика по отношение на наказването. 

Административнонаказателната отговорност е предвидена в Закона за здравето и се реализира чрез налагане на глоба в размер на 5000 лв. 

Наказателната отговорност е предвидена в Наказателния кодекс и се реализира чрез налагане на наказание лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева. 

ВАЖНО!!! С направените изменения в Закона за електронните съобщения се въведе изискване за предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги да съхраняват трафични данни за нуждите на принудителното изпълнение на задължителна изолация на лица, които са отказали или не изпълняват мярката. Право на достъп до тези данни имат Главна дирекция „Национална полиция“, Столичната дирекция на вътрешните работи и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи. 

Предвид липсата на ясна диференциация на приложимия вид отговорност, кантората е предложила на Народното събрание административнонаказателната отговорност за нарушаване на карантина да отпадне за установените случаи на заболяване от COVID – 19 и по отношение на тях да се прилага единствено наказателна отговорност, но в намален размер.  

В заключение

Законосъобразното налагане нa ограничения на основни човешки права е белег на демократичното управление и гаранция за ограничаване на възможностите за произвол.

Вероятно много хора се питат защо е необходимо буквалистичното схващане за защита правата на човека в условията на скоростно разпространение на опасно заболяване, вместо просто наложената карантина да се спазва, независимо от законосъобразността ѝ. 

Отговорът на този въпрос е изключително прост и той се разкрива при налагането на наказания за неспазването ѝ. Това е така, тъй като незаконосъобразните държавновластнически действия не могат да постигнат целта, за която се предприемат. В случая това е превенцията от разпространение на COVID – 19. 

Така, при намаляване на мотивацията за спазване на незакосъобразно разпореждане, вероятността за реално нарушаване на наложена карантина се увеличава, но за сметка на това санкция не може да бъде наложена или ако бъде, то тя ще подлежи на отмяна по съдебен ред, тъй като не е налице правновалидно задължение. 

Спазването на незаконосъобразно наложена карантина може да бъде квалифицирано единствено като морално задължение към обществото, чието неизпълнение не може да бъде санкционирано по правен ред. По този начин се препятства възможността за ефективност на превенцията.

Обратно, законосъобразно наложените ограничения, първо, повишават мотивацията за спазването им и второ, при наличието на правновалидно задължение, нарушенията на тези ограничения подлежат на неотменима санкция.  

_____________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита за нарушаването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“

Още интересни теми, свързани с правата на човека, както и с прилагането на административнонаказателна и наказателна отговорност, можете да намерите в секциите „Права на човека“„Административно право“ и „Наказателно право“

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в предоставянето на правна помощ и защита при нарушаване на основни човешки права, както и при незаконосъобразно ангажиране на административнонаказателна и наказателна отговорност.  

Административно право, Извънредно положение

Характер на заповедите на министъра на здравеопазването

От началото на кризата с разпространението на заболяването COVID – 19 у нас в юридическите среди се появиха спорове относно характера на издадените от министъра на здравеопазването заповеди, с които се въвеждат противоепидемични мерки. 

По – голямата част от обществеността не следи развитието на тези спорове, тъй като ги счита за теоретични и касаещи единствено юристите. 

Това, обаче, далеч не е така, тъй като именно от отговора на въпроса за характера на издадените от министъра на здравеопазването заповеди, с които се въвеждат противоепидемични мерки, зависи тяхната законосъобразност, а оттам и законосъобразността на наложените за неизпълнението им санкции, които към момента са свързани най – вече с нарушаването на карантина и с разходка на забранени за това места. Това означава и че според характера на издадените заповеди зависят и средствата за защита на гражданите, санкционирани за нарушаването им. 

Издадените от министъра на здравеопазването заповеди като общи административни актове

Съгласно разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс, общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове. 

Така, типичните характерни особености на общите административни актове се разкриват в тяхното „еднократно правно действие“, както и в неопределения кръг на адресатите.

По отношение на коментираните заповеди на министъра на здравеопазването, с които се въвеждат противоепидемични мерки, неопределеността на броя на адресатите е безспорно налична тяхна характеристика. Основният правен спор по отношение на правния характер на тези заповеди се води във връзка с въпроса за тяхното правно действие – дали то е еднократно, което е типично за общите административни актове или е многократно, което е типично за нормативните административни актове.   

Според правната теория, що се отнася до еднократното правно действие, то не следва да се оценява единствено във връзка с определен период на валидност, нито с изчерпването на задължителната сила на съответния акт. Така, може да се приеме, че издадените от министъра на здравеопазването заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки, представляват общи административни актове по смисъла на горното определение, тъй като в тях е предвиден конкретен срок на действие, който може да бъде променян в зависимост от развитието на епидемичната ситуация в страната – нещо, което е поначало нетипично за нормативните административни актове.

В този случай, издадените от министъра на здравеопазването заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки, биха се подчинявали на няколко важни процесуални правила, чието неспазване би довело до тяхната незаконосъобразност.  

На първо място, откриването на производството по издаване на общия административен акт се оповестява публично чрез средствата за масово осведомяване, чрез изпращането на проекта до организации на заинтересованите лица или по друг подходящ начин. Уведомяването трябва да включва и основните съображения за издаването на акта, както и формите на участие на заинтересованите лица в производството (писмени предложения и възражения, участие в консултативни органи, участие в заседания на колективния орган, издаващ акта, обществено обсъждане). 

Заинтересованите лица и техните организации имат право на достъп до цялата информация, съдържаща се в преписката по издаване на общия административен акт, освен ако тя не е класифицирана. 

На второ място, общият административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят предложенията и възраженията на заинтересованите граждани и техните организации. 

На трето място, съдържанието на общия административен акт следва да бъде съобщено по реда на уведомяването за започване на производството по издаването му. Във всички случаи, в които в него са участвали определени заинтересовани лица, съдържанието на акта следва да им бъде съобщено персонално. 

Това са, обаче, общите правила, които следва да се спазват по принцип при издаване на общи административни актове и от които съществува изключение. То се отнася до общите административни актове, издавани в неотложни случаи. Такива са налице, когато трябва да се предотвратят или преустановят нарушения, свързани с националната сигурност и обществения ред, както и за осигуряване на живота, здравето и имуществото на гражданите. 

Тогава, някои от гореизброените условия за уведомяване и участие на заинтересованите лица в хода на производството по издаване на акта, могат и да не се спазят. В този случай, съображенията за издаване на акта се оповестяват в хода на изпълнението му. 

Що се отнася до издадените от министъра на здравеопазването заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки, може да се приеме, че същите попадат в обхвата на горното изключение и че представляват общи административни актове, издадени с цел осигуряване на живота, здравето и имуществото на гражданите. Това означава, че е законово допустимо да не се спазят някои от разпоредбите, свързани с уведомяване за откриване на производството по издаване на тези заповеди, както и с участието на заинтересованите лица. Във всички случаи, обаче, съдържанието на акта трябва да бъде оповестено. 

В конкретния случай, това се случва чрез използване на средствата за масово осведомяване, като всички мерки се оповестяват по електронните медии и новинарските емисии на националните телевизии. Издадените от министъра на здравеопазването заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки са достъпни и на сайта на Министерството на здравеопазването

Издадените от министъра на здравопазването заповеди като нормативни административни актове

От друга страна, нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати, имат многократно правно действие и се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по – висока степен.  

Компетентните органи са изрично овластени от Конституцията и законите, като министърът на здравеопазването поначало е сред тях. 

По отношение на нормативните административни актове е налице особен процесуален ред за издаването им, в който се включва обсъждане на проекта, заедно с представените становища, предложения и възражения, както и обнародване в „Държавен вестник“. Неизпълнение на последното условия води до липса на задължителна сила на съответния нормативен административен акт, тъй като няма основания за влизането му в сила. 

Макар в правните среди да съществува теория, че издадените от министъра на здравеопазването заповеди на министъра, с които се въвеждат противоепидемични мерки, представляват нормативни административни актове, тя е трудно обосновима. Действително, не липсва практика на Върховния административен съд, съобразно която за нормативни административни актове се приемат различни заповеди на министъри, но наименованието на съответния акт не е критерий за правната квалификация на неговия характер. 

Всъщност, по отношение на издадените от министъра на здравеопазването заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки липсва един от основните белези на нормативните административни актове, а именно това да са издадени по приложение на закон или подзаконов нормативен акт от по – висока степен. В конкретния случай, те са издадени въз основа на законова делегация във връзка с изпълнение на правомощия на държавен орган по реда на Закона за здравето и по същество не представляват особени правила по неговото приложение. 

Въпреки това, обаче, ако се приеме, че така издадените заповеди на министъра на здравеопазването, представляват нормативни административни актове, то всички санкции, наложени за неспазването им ще трябва да бъдат отменени, поради липсата на обнародването им в „Държавен вестник“. 

В заключение

Така, макар и на пръв поглед спорът относно характера на издадените от министъра на здравеопазването заповеди за въвеждане на противоепидемични мерки да изглежда чисто теоретичен, то в зависимост от определянето на този характер, последиците от неизпълнението им ще бъдат различни.

Във всички случаи, за да се стигне до категорично становище дали тези заповеди представляват общи или нормативни административни актове, то този въпрос трябва да бъде повдигнат пред съд, който да извърши преценката. Обичайно, този въпрос ще бъде преюдициален във връзка с оспорване на наложени санкции за нарушаване на противоепидемични мерки. 

Не е изключено, обаче, това да се случи и при директно оспорване на тези заповеди пред административните съдилища. 

____________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита за нарушаването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“

Още интересни теми, свързани с прилагането на административнонаказателна отговорност, можете да намерите в секцията „Административно право“

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя специализирана правна помощ и процесуално представителство по административнонаказателни дела. 

Извънредно положение, Трудово право

Задължения на работодател при извънредно положение

След обявяването на извънредно положение на територията на страната във връзка с разрастващата се епидемия от COVID – 19, много работници, чиито работодател не е възложил извършване на работата от разстояние, започнаха да се страхуват от заразяване. Някои спряха да се явяват на работа, а други подадоха молби за напускане. Случаят, който стана обект на широко обществено обсъждаване, беше свързан с масовото подаване на оставки на медиците от Втора градска болница в гр. София.  

Законно допустимо ли е неявяването на работа под предтекст, че работникът се „страхува“ за здравето си? При какви условия е възможно работник да откаже да се яви на работа? Какви са задълженията, възложени на работодател, в случаите на извънредно положение и епидемия? Кой е компетентният държавен орган, който упражнява контрол за това изпълнение?   

Задължения на работодател при извънредно положение и епидемия

Не само в условията на извънредно положение и епидемия, но и по принцип, всеки работодател има задължение да осигури на своите работници здравословни и безопасни условия на труд, като за неизпълнението на това задължение законът предвижда определени последици както за работниците, така и за техния работодател.

Задълженията на работодател за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и последиците от неспазването им са уредени в Кодекса на труда и в Закона за здравословни и безопасни условия на труд.  

Съгласно последния „здравословни и безопасни условия на труд“ са такива условия на труд, които не водят до професионални заболявания и злополуки при работа и създават предпоставка за пълно физическо, психическо и социално благополучие на работещите лица. Това е общо задължение на всеки работодател, като законът не може да разпореди конкретни мерки за всяка отделна професия. 

При условията на извънредно положение и епидемия, обаче, това е възможно, тъй като характера на необходимите мерки е предвидим и подлежи на конкретна уредба. Именно, поради тази причина и в изпълнение на своите законови правомощия, министърът на труда и социалната политика, за срок до отмяната на обявеното извънредно положение, е въвел конкретни задължения за всеки работодател да прилага мерки за превенция на риска от разпространение на COVID – 19 в съответствие с вида и характера на дейността си, като осигурява подходящи условия на труд.

На първо място, въвежда се задължение за всеки работодател да провежда извънреден инструктаж на работниците и служителите, с акцент върху ограничаването на разпространението на COVID – 19 и осигуряване на актуална информация за рисковете от зараза, в това число осигуряване на подходящи инструкции, информационни материали и указания за ползване на надеждни източници на информация. 

На второ място, всеки работодател, при условията на конкретно обявените извънредно положение и епидемия, е длъжен да въведе пропускателен режим, който да гарантира контрол и недопускане на територията на предприятието на работници и служители, както и на външни лица, с прояви на остри заразни заболявания. 

На трето място, следва да се създаде организация на работа, която да сведе до минимум преките контакти както между работниците и служителите, така и между тях и външните лица на територията на предприятието, а когато е възможно – спазване на дистанция от не по – малко от 1 – 1.5 м. 

На четвърто място, всеки работодател следва да осигури възможност за задължително почистване и дезинфекция на работните места, санитарните помещения и местата за почивка и хранене.

Дезинфекцията следва да се извършва не по – рядко от два пъти в рамките на работния ден/работната смяна, но не по – рядко от честотата, определена от производителя на използваните препарати. При сменен режим на работа се извършва задължителна дезинфекция след приключването на всяка смяна. 

Пето, следва да бъдат осигурени необходимите условия за спазване на лична хигиена на работещите: течаща топла вода, миещи препарати, салфетки и кърпи за еднократна употреба, дезинфектанти и други. 

Шесто, следва да бъде осигурявана добра респираторна хигиена на работното място чрез редовно проветряване на помещенията. 

На седмо място е вменено може би най – важното задължение в тежест на всеки работодател при условията на извънредно положение и с цел ограничаване на разрастващата се епидемия от COVID – 19. Това е задължението за осигуряване на необходимите лични и колективни средства за защита на работещите според спецификата на дейността – защитни маски за лице, ръкавици и други. 

Осмо, всеки работодател е длъжен да провежда мероприятия по дезинфекция и проветряване на превозните средства след всеки курс, при използване на служебен транспорт, като се сведе до минимум броя на работниците и служителите в превозното средство и им се осигурят защитни средства. 

И на девето място, всеки работодател е длъжен при условията на конкретните извънредно положение и епидемия временно да отстраняват от работа работниците и служителите, които проявяват грипоподобни симптоми или когато работниците и служителите не използват предоставените им лични предпазни средства. 

Гореизброените мерки са минимално изискуемите. Това означава, че всеки отделен работодател е свободен да предприема и по – строги мерки за превенция на разпространението на COVID – 19 в неговото предприятие, стига да не противоречат на нормативно установени разпоредби.  

Обстоятелства, при които работникът може да откаже да се яви на работа

В Кодекса на труда са уредени общите основания, въз основа на които работникът може законосъобразно да откаже да се яви на работа. 

На първо място, работникът или служителят има право да откаже работа в предприятие ползвател, когато тя не съответства на професионалната му квалификация и здравословно състояние или се намира в друго населено място. Отказът трябва да бъде писмен, като работникът/служителят е длъжен да информира предприятието, което осигурява временна работа, към момента на връчване на писмения акт. В този случай трудовото правоотношение се смята за невъзникнало. 

На второ място, работникът или служителят има право да откаже полагане на извънреден труд, когато не са спазени изискванията на Кодекса на труда, на друг нормативен акти или на колективния трудов договор. 

На трето място, трудоустроен работник или служител също може да откаже да приеме работата, на която се трудоустроява, но само при наличие на уважителни причини. 

На четвърто място, бременна жена или кърмачка, както и работничка и служителка в напреднал етап на лечение ин – витро може да откаже изпълнението на работа, която е определена като вредна за здравето на майката или детето, или за която след оценка на риска е определено, че представлява съществен риск за здравето на майката или на нейното дете. 

На пето място, работникът или служителят има право да откаже изпълнението или да преустанови работата, когато възникне сериозна и непосредствена опасност за живота или здравето му, като незабавно уведоми прекия ръководител. В тези случаи продължаването на работата се допуска, само след отстраняване на опасността по нареждане на работодател или на непосредствен ръководител. Именно това би могло да бъде и най – често използваното основание за преустановяване на работата при условията на извънредно положение и епидемия. 

Тази възможност, обаче, не е абсолютна и не може да се използва с оправданието, че работникът субективно счита, че по отношение на него е налице възникнала сериозна и непосредствена опасност за здравето му единствено във връзка с обявеното извънредно положение и разрастващата се епидемия от COVID – 19. Това би противоречало на целта на закона. 

Така, работникът или служителят, при условията на извънредно положение и епидемия, ще може да откаже да се яви на работа, в случаите в които е налице обективна непосредствена опасност за здравето му. Такава опасност ще съществува тогава, когато неговият работодател не е изпълнил задълженията си за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и по – конкретно не е спазил минималните изисквания, определени от министъра на труда и социалната политика за прилагане на мерки за превенция на риска от разпространение на COVID – 19 е съответствие с вида и характера на дейността. 

Възможност за отказ от явяване на работа ще бъде налице, например, когато конкретният работодател не е осигурил необходимите лични предпазни средства на своите работници. Този отказ ще бъде законосъобразен, докато такива средства не бъдат осигурени. 

В случаите, обаче, в които конкретният работодател е осигурил подходящи мерки, съответстващи с разпоредбите на Закона за здравословни и безопасни условия на труд и със задълженията, въведени от министъра на труда и социалната политика във връзка с ограничаване разпространението на COVID – 19 в предприятията, работниците не могат законосъобразно да откажат да изпълняв ат възложената работа под предтекст, че ги е „страх“ от заразяване.

В случай че работник не се яви на работа, въпреки че неговият работодател е спазил всички гореизброени изисквания, той подлежи на дисциплинарно наказание, в т.ч. и на дисциплинарно уволнение.

 

Защита на работник при неизпълнение на задължения от работодател за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд

Когато конкретен работодател не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд и не е спазил задълженията, въведени от министъра на труда и социалната политика във връзка с превенцията за разпространение на COVID – 19 в предприятията, работникът или служителят, освен че може да преустанови работа, той може да подаде сигнал до контролния орган Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“

Според степента на извършеното от съответния работодател нарушение, той подлежи на административно наказване с налагане на имуществена санкция или глоба в размер от 1500 от 15 000 лв. 

От друга страна, работник или служител, който на законно основание е отказал изпълнението или е преустановил работа поради възникнала сериозна и непосредствена опасност за живота и здравето му, има право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което не е работил. 

Освен това, всяко прекратяване на трудовото правоотношение на основание неявяване на работа или отказ за изпълнение на възложената работа, при липса на изпълнение на задълженията на работодател за предприемане на мерки с цел ограничаване разпространението на COVID – 19 в предприятията, ще бъде незаконосъобразно и ще подлежи на отмяна по съдебен ред. 

 

В заключение

Задълженията на всеки работодател да осигурява здравословни и безопасни условия на труд на своите работници и служители са абсолютни и не подлежат на дерогация. При условията на извънредно положение и епидемия, неспазването на въведените допълнителни изисквания за предприемане на конкретни минимално изискуеми мерки, представлява допълнително основание за работника и служителя да се яви на работа. 

От друга страна, обаче, отказът за изпълнение на възложената работа или нейното преустановяване, поради субективен страх от заразяване, при наличие на изпълнение на всички изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, е основание за налагане на дисциплинарно наказание. 

____________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“

Още интересни теми, свързани с правата и възможностите за защита на работници срещу незаконосъобразни действия на работодатели, можете да намерите в секцията  „Трудово право“

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя специализирана правна помощ и защита при нарушаване на трудови права. 

Извънредно положение, Нормотворчество и оценки на въздействието

Предложение до НС относно отговорността за нарушаване на противоепидемичните мерки

Според действащото към момента законодателство за осъществяване на едно и също изпълнително деяние, свързано с неспазване на противоепидемичните мерки, се предвиждат два вида отговорност – наказателна и административнонаказателна. Така, според чл. 209а, ал. 1 и 2 от Закона за здравето (ЗЗ), „който наруши или не изпълни въведени с акт на министъра на здравопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 1 и 2, освен ако деянието съставлява престъпление, се наказва с глоба в размер на 5000 лв. Когато нарушението е извършено от едноличен търговец или юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер на 15 000 лв.“. 

От друга страна, съгласно чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) „който, по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, наруши наредба, правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората, се наказва с лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петнадесет хиляди лева“. 

Към настоящия момент, въпреки липсата на богата практика по цитираните текстове, приложението на чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК се наблюдава в случаите на нарушаване на задължителна карантина, която е част противоепидемичните мерки съгласно Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, за лица, влизащи от територията на страната, както и за лица, които са контактни на установен случай с COVID – 19. 

Към момента на съставяне на настоящото предложение не са налице данни за прилагане на наказателна отговорност по отношение на лица, нарушили противоепидемичните мерки, въведени със Заповед № РД-01-129 от 16.03.2020 г. на министъра на здравеопазването (изм. и доп. със Заповед № РД-01-165 от 27.03.2020 г.), а именно задължителна домашна изолация и задължителна изолация и хоспитализация за определени категории потвърдени случаи на COVID – 19. 

Oт друга страна, административнонаказателна отговорност се прилага по отношение на лица, нарушили всички останали противоепидемични мерки, въведени със заповеди на министъра на здравеопазването при изпълнение на правомощията му по чл. 63, ал. 1 и 2 от ЗЗ. Подобна логика на приложение на наказателната и административнонаказателната отговорност, свързани с нарушаването на противоепидемичните мерки, създава предпоставки за противоречива практика и превратно тълкуване на закона. 

Дерогацията на административнонаказателната отговорност чрез използване на формулировката „освен ако деянието съставлява престъпление“ е често срещана законодателна практика, която е походяща в случаите, в които е възможно да се направи обективна преценка по отношение на степента на засягане на обекта на съответното деяние, а оттам и правилно да се разграничи приложението на наказателната спрямо административно наказателната отговорност. 

Такъв пример са разпоредбите на чл. 32 от Закона за административните нарушения и наказания, чл. 40, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Закона за дейностите по предоставяне на услуги, чл. 62, ал. 1 от Закона за защита на животните, чл. 324 от Закона за електронните съобщения и др. 

При извършване на правен анализ на цитираните разпоредби е видно, че в съставите на нарушенията и в съставите на престъпленията се съдържат съществени различия в признаците от обективна страна и на субекта, които осигуряват възможността за извършване на правилна преценка от страна на правоприлагащия орган в които случаи да се приложи административнонаказателна и в кои наказателна отговорност. 

Така, например, съгласно чл. 62, ал. 1 от Закона за защита на животните, „който прояви жестокост към животно по смисъла на чл. 7, се наказва с глоба от 500 до 1000 лв., освен ако деянието не съставлява престъпление“. От друга страна, съгласно чл. 325б, ал. 1 от НК, „който, като прояви жестокост към гръбначно животно, му причини противозаконно смърт, тежко или трайно увреждане, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от хиляда до пет хиляди лева“. 

Тоест, в допълнение към обективната страна на нарушението, се добавя и осъществяването на определен общественоопасен резултат, който допълнително повишава и обществената опасност на самото деяние и служи като основание за ангажиране на наказателна отговорност. 

В коментирания случай, свързан с необходимостта от диференциация на наказателната и административнонаказателната отговорност по отношение на деянията, свързани с нарушаване на противоепидемичните мерки, горепосочената правна техника е неприложима.

Това е така, тъй като в съставите на нарушението по чл. 209а от ЗЗ и на престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК не се откриват разлики по отношение на никой от признаците на деянията, поради което се препятства възможността за осъществяване на обективна преценка кой от двата вида отговорност да се приложи. 

Считам за подходяща, обаче, техниката, използвана при диференциацията на двата вида отговорност по отношение на шофирането след употреба на алкохол съгласно чл. 174, ал. 1 от Закона за движението по пътищата и чл. 343б, ал. 1 от НК. В цитираните разпоредби, като критерий за определяне на приложимия вид отговорност, е използвана степента на обществена опасност, която възниква при наличие на различна концентрация на алкохол в кръвта. 

Така, при по – ниска концентрация се създават по – ограничени условия за засягане на обществените отношения, свързани с осигуряването и гарантирането на транспортната безопасност, което служи като основание за ангажиране на административнонаказателна отговорност под формата на глоба. Обратно, по – високата концентрация на алкохол в кръвта при шофиране създава изключително сериозни условия за засягане на същите обществени отношения, което оправдава използването на наказателна репресия под формата на лишаване от свобода при тези обстоятелства. 

По аналогичен начин и предвид факта, че престъпленията по чл. 343б и по чл. 355 от НК са общоопасни престъпления на просто извършване, съгласно глава единадесета от НК, по отношение на съставите на престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК и на нарушението по чл. 209а от ЗЗ, диференциацията относно приложимия вид отговорност, може да се направи чрез използване на критерия степен на обществена опасност от засягане на обществените отношения, свързани с опазване на общественото здраве. 

Ето защо считам, че ще бъде логично да се въведе задължително изследване не само на контактните лица, но и за категорията лица, подлежащи на задължителна изолация съгласно Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването. 

По този начин ще се изключи възможността за заразоносителство, без да е необходимо поставяне под задължителна карантина, което, при настоящата формулировка на относимите разпоредби на действащото законодателство, съставлява неоправдано засягане на основното човешко право на свобода и сигурност под формата на ограничаване на свободата на придвижване в пространството, защитено от Европейската конвенция за защита правата на човека. 

Според чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКЗПЧ, всеки има право на свобода и сигурност, като законосъобразно лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести е възможно само по ред, предвиден в закона. Следва да се има предвид, че налагането на задължителна изолация е форма на лишаване от свобода по смисъла на ЕКЗПЧ, тъй като на изолираните лица се забранява да напускат домовете си или местата за настаняване, в които са заявили, че ще пребивават до изтичане на срока за изолация. 

Макар че тази разпоредба предвижда възможност за лишаване от свобода с цел защита на обществения интерес, както и за осигуряване сигурността на задържаните лица, все пак тя съдържа в себе си и сериозни гаранции срещу такова произволно задържане. 

В решението Енхорн срещу Швеция, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) разкрива персоналния обхват на приложение на разпоредбата на чл. 5, пар. 1, б. „е“ от ЕКЗПЧ, като приема, че законосъобразно лишаване от свобода по този ред е възможно по отношение на лицата, разпространяващи инфекциозни болести. Или иначе казано, това са тези лица, които страдат от такива болести и по отношение на тях е необходимо да се предприеме лишаване от свобода с цел ограничаване възможностите за разпространението им. Със същото решение са установени и двата критерия за законосъобразно налагане на карантина, а именно:

1. разпространението на инфекциозната болест да представлява опасност за здравето и сигурността на населението;
2. задържането на лицето, болно от заразна болест да е единственият начин да се предотврати нейното разпространение, като по – малко суровите мерки биха били неефективни по отношение защитата на обществения интерес. 

За да бъде законосъобразно налагането на карантина в рамките на противоепидемичните мерки, е необходимо както едновременното наличие на горните две условия, така и стриктното спазване на предвидения национален ред за това.

В светлината на необходимостта от ограничаване разпространението на COVID – 19 на територията на Република България чрез противоепидемичните мерки, както и при прилагане на международните стандарти за законосъобразното ограничаване на свободата на придвижване в пространството, се стига до извода, че налагането на карантина е възможно единствено за лица с установено носителство на заболяването при извършване на обективна преценка, че това е единственият възможен начин за предотвратяване заразяването на други лица.

Това, от своя страна, означава, че във всички случаи на налагане на карантина на лицата по Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, противоречи на международните стандарти, поради което е незаконосъобразно. Това са:
1. всички лица, които влизат на територията на Република България;
2. всички близки контактни на потвърден случаи на COVID – 19. 

Разбира се, няма пречка тези лица доброволно да спазват препоръчителна карантина, но не могат да бъдат законосъобразно задължени „да не напускат домовете си или мястото за настаняване, в което са посочили, че ще пребивават“. В случай на наложена санкция за неспазването на така определеното в цитираната заповед, същата ще подлежи на отмяна, а наказаното лице ще има право на обезщетение за вредите, причинени от незаконосъобразното поставяне под карантина по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани. 

Предвид факта, че цитираната заповед е издадена в рамките на правомощията на министъра на здравеопазването по отношение на противоепидемичните мерки, при спазване на законодателно предвиден кръг от подлежащи на карантина лица, то този недостатък следва да бъде отстранен именно от закона. 

При настоящото извънредно положение, епидемичната обстановка и противоепидемичните мерки, е налице необходимост от своевременно установяване на заразоносители и поставянето им под карантина с оглед ограничаване възможността за разпространение на заболяването COVID – 19. Ето защо е необходимо преодоляването на изложените недостатъци. 

Такова преодоляване е възможно единствено при законодателно въвеждане на задължително изследване на горните лица и поставянето им под карантина само след установяване на заболяване или заразоносителство. По този начин се създават гаранции за стриктно спазване на основните човешки права без налагането на производлни мерки, така и за ефективното ограничаване разпространението на COVID – 19 у нас. Поради това се обезсмислят и текстовете в Закона за здравето, с които се предвижда административнонаказателна отговорност за контактните лица и лицата, влизащи на територията на страната.

От друга страна, подобно предложение кореспондира с разпоредбите на Конвенцията за правата на човека и биомедицината и по – точно с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 5, съгласно който за защита здравето на другите се допуска ограничаване правото на свободно и съзнателно изразяване на съгласие на заинтересованото лице за извършване на интервенции, свързани със здравето.  

Предложението произтича и от обстоятелството, че при извършване на задължително изследване и при установен отрицателен резултат, необходимостта от поставянето под задължителна изолация на конкретно лице ще отпадне, а оттам ще отпадне и възможността за ангажиране на наказателна отговорност.

Това е така, тъй като поведението на субекта, свързано с нарушаване на противоепидемичните мерки няма нито да създава условия за засягане на обществените отношения, свързани с опазването на общественото здраве, нито ще ги поставя в опасност, нито обективно ще ги уврежда. Това, от своя страна, води до липсата на един от задължителните елементи на престъплението, а именно неговата обществена опасност по смисъла на чл. 10 от НК. 

При тези обстоятелства, логично, ще отпадне и възможността за носене на отговорност за нарушаване на противоепидемичните мерки, а задължителната изолация и хоспитализация ще остане само за потвърдените случаи съгласно Заповед № РД-01-183 от 06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването.

Всъщност, по отношение единствено на тях е оправдано използването на наказателна репресия, тъй като нарушаването на противоепидемичните мерки под формата на задължителна изолация, хоспитализация и лечение от тяхна страна, създава реални и обективни условия за отрицателно засягане на обществените отношения, свързани с опазване на общественото здраве, които са и обект на престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК. 

Респективно, за отразяване именно на това засягане е необходимо въвеждането в цитираната разпоредба на особен субект на престъплението, а именно „болен от заразна болест“ и „контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест“. 

Подобно решение кореспондира и с медицинската логика.

Това е така, тъй като често пъти контактните лица – близки и роднини на заболелия от COVID – 19, се поставят под карантина в едно и също място на пребиваване със самия заразен, ако той не подлежи на задължителна хоспитализация. При тази ситуация, поставянето на контактното лице под карантина само на основание, че е имало досег със заразен, но е дало отрицателен резултат за COVID – 19, не е оправдано, тъй като се създават предпоставки и за неговото заразяване. 

Поради изложеното, считам че е логично наказателната отговорност да се прилага единствено по отношение на поведение, свързано с нарушаване на противоепидемичните мерки, касаещи потвърдени случаи на COVID – 19, като това твърдение произтича както от необходимостта за осигуряване на правилно правоприлагане и спазване на основните човешки права, така и от необходимостта от постигане на най – важната от целите на наказанието, а именно поправянето на дееца, поради извършването от него на общественоопасно поведение. 

По отношение на приложението на административнонаказателна отговорност по смисъла на ЗЗ, то такава следва да се ангажира в случаите на неспазване на противоепидемичните мерки по смисъла на чл. 63 от ЗЗ, които не са свързани със задължителна изолация, хоспитализация и лечение на болен от заразна болест или контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест. Сред тях са забраната за посещение на паркове, градски градини, спортни и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места, увеселителни и игрални зали, дискотеки, барове, ресторанти и т.н.  

По отношение на предвидените наказания,

считам че същите са неоправдано високи, поради което, макар и да могат да бъдат наложени, не могат да бъдат обективно изпълнени, а оттам се препятства възможността за ефективно осъществяване на целите на наказанията по смисъла на чл. 12 от Закона за административните нарушения и наказания по отношение на ангажирането на административнонаказателна отговорност и на чл. 36 от НК по отношение на ангажирането на наказателна отговорност. 

Така, силно завишените санкции в редки случаи ще подлежат на доброволно изпълнение, поради липсата на обективна възможност на по – голямата част от българските граждани да платят накуп наложена глоба в размер на 5000 лв. и повече, а възможностите за отсрочване и разсрочване зависят от волята на съответния наказващ държавен орган. Това обстоятелство, от своя страна, би могло да доведе до необходимост от принудително изпълнение. 

Макар според официалните статистически данни средната работна заплата към последното тримесечие на 2019 г. да е 1313 лв., то тази средна стойност е образувана в рамките на големи амплитуди, като немалка част от българските граждани получават трудово възнаграждение в размер равен или малко по – голям от минималната работна заплата за страната за съответната година. 

Това означава, че в много случаи, дори и да бъде наложена парична санкция, тя ще бъде обективно несъбираема, а в случаите, в които глобеното лице все пак има някакъв секвестируем доход, съответната санкция ще бъде събирана дълго във времето. Това, от своя страна, ще доведе до неоправдано нарастване размера на задължението. 

Що се отнася до размера на наказателната отговорност за коментираните престъпления, считам че тя също е неоправдано завишена. Това е така, на първо място, предвид факта, че специален максимум в размер на пет години действащото законодателство предвижда за резултатни увреждащи престъпления като убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана, убийство по непредпазливост, причиняване на лека телесна повреда на определена категория лица, причиняване на тежка телесна повреда по непредпазливост, умишлено заразяване с венерическа болест на лица до 16 – годишна възраст или на повече от две лица, престъпно съвкупление с непълнолетно лице чрез използване на положение на зависимост и надзор, както и с лице, което не разбира свойството и значението на извършеното и т. н.

Тоест, предвиждането на сравнително висок специален максимум на наказанието е опрадвано при такива деяния, които обективно увреждат обекта на престъплението или го поставят в опасност от увреждане. Когато се касае за формално престъпление, каквото е престъплението по чл. 355, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК, което единствено създава условия за евентуално увреждане на своя обект, предвижването на специален максимум на наказанието, намиращ се на границата на дефиницията за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, представлява неоправдано използване на наказателна репресия. 

На второ място, специалният максимум в размер на до пет години, създава предпоставки за изключване приложението на институтите на условното осъждане за всеки конкретен случай и препятства приложението на института на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за всички случаи. Това, при определени казуси ще доведе до необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода за определения от съда срок. 

За сравнение, двата института ще могат да се прилагат в случаите на проповядване на фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения с Конституцията на Република България обществен и държавен строй, за убийство, извършено от майка върху рожба във време на раждане или веднага след него, за причиняване на тежка телесна повреда при физиологичен афект, злепоставяне, закана с престъпление, престъпно съвкупление чрез използване на служебна или материална зависимост и т. н. 

На трето място, по отношение на предвидения размер на глобата, препращам към съображенията, изложени във връзка с размера на административнонаказателната отговорност по – горе. 

Конкретни предложения за въвеждане на изменения в приложимото българско законодателство във връзка с ограничаване разпространението на COVID - 19 на територията на Република България.

1. В закона за здравето:
а. В чл. 61:
аа) ал. 2 да се измени така:
„(2) Когато съществува заплаха за здравето на гражданите, министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация и лечение на болни и заразоносители на болести, извън посочените по ал. 1.“;
аб) да се създадат нови ал. 4 и 5:
„(4) Контактните на лицата по ал. 1 и 2, както и лицата, които са влезли на територията на страната от други държави, определени със заповед на министъра на здравеопазването, подлежат на задължително изследване за носителство на заразна болест по ал. 1 или 2“;
(5) Лицата по ал. 4, които откажат извършване на задължително изследване се поставят под задължителна изолация със заповед на директора на съответната регионална здравна инспекция“;

 

ав) досегашната ал. 4 да стане ал. 6 и в нея след думите „ал. 2“ да се добави „и 5“;
аг) досегашната ал. 5 да стане ал. 7 и в нея думата „заповедта“ да се замени със „заповедите“, а след думите „ал. 3“ да се добави „и 5“;
ад) досегашната ал. 6 да стане ал. 8 и в нея след думите „ал. 5“ да се заменят с „ал. 7“;
ае) досегашната ал. 7 да стане ал. 9.

б. В чл. 63, ал. 8 да се отмени;

 

в. В чл. 209а:
ва) в ал. 1 думите „освен ако деянието съставлява престъпление“ да се заличат, а думите „5000 лв.“ да се заменят с „1500 лв.“;
вб) в ал. 2 думите „15 000 лв.“ да се заменят с „4500 лв.“. 

г. Член 215 да се измени така:
„Чл. 215. (1) Лице по чл. 61, ал. 4, което откаже или не изпълнява задължителна изолация, се наказва с глоба в размер на 1500 лв.
(2) Лицата, отказали да се явят доброволно за изолация и лечение, както и лицата, които не изпълняват задължителна изолация, се довеждат принудително със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи по искане на органите на държавния здравен контрол, на ръководителя на лечебното заведение за болнична помощ или на лекаря, насочил лицето за хоспитализация“;

д. В чл. 215а, ал. 1 думите „чл. 63, ал. 8“ да се заменят с „чл. 61, ал. 4“.

2. В Наказателния кодекс в чл. 355:
а. алинея 1 да се измени така:
„(1) Болен от заразна болест, определена в закон, както и контактно лице, което чрез изследване е с потвърдено носителство на заразна болест, определена в закон, което наруши наредба, правила или мерки, издадени против нейното разпространение, се наказва с лишаване от свобода до една година и глоба от две хиляди до пет хиляди лева“;
б. в ал. 2 след думата „деянието“ да се добави „по ал. 1“, а думите „пет години и десет до петнадесет хиляди лева“ да се заменят с „три години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева“. 

В заключение

Ако се абстрахираме от правната техника, можем да обобщим направените предложения за изменение на действащото законодателство, приложимо по отношение на нарушения на противоепидемичните мерки по следния начин: предлага се:

1. задължителна изолация да се прилага единствено за болните от COVID – 19, контактните лица, които са установени носители на заболяването, както и тези, които отказват да им бъде направено изследване; 

2. ангажирането на наказателна отговорност да се отнася само за нарушаване на противоепидемичните мерки от страна на лица, болни от COVID – 19, както и за контактните лица, които са установени носители на заболяването;

3. за всички останали нарушения на противоепидемичните мерки, които не са свързани с неспазване на задължителна изолация, да се ангажира административнонаказателна отговорност;

4. с цел осигуряване на ефективното приложение на противоепидемичните мерки и за повишаване събираемостта на наложените глоби, последните да се намалят на 1500 лв. за физически лица и 4500 лв. за еднолични търговци и юридически лица;

5. с цел привеждане в съответствие на предвидените наказания по Наказателния кодекс за нарушаване на противоепидемичните мерки със степента на обществената опасност на деянието, наказанието по основния състав да се намали на до една година лишаване от свобода и две до пет хиляди лева глоба, а по квалифицирания – на до три години лишаване от свобода и пет хиляди до десет хиляди лева глоба. 

Гореописаното предложение за въвеждане на законодателни промени по отношение на приложимия вид отговорност за нарушаване на противоепидемичните мерки е изпратено до Народното събрание по електронен път на 02.04.2020 г. 

___________________________________________________________________

Всички теми, свързани с различните права, задължения и санкции за неспазването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение“

Административно право, Извънредно положение

Глоба за разходка при извънредно положение

Всеки ден в медиите се отразява хаотично информацията, свързана с новопредприети противоепидемични мерки, което води до масово объркване на гражданите относно това какво им е забранено да правят и какво не. Често пъти журналисти и обществени личности говорят от малкия екран за възможности за налагане на санкции за осъществяване на действия, които не са част от противоепидемичните мерки, нито пък са изобщо нормативно регулирани. Точно такъв е и случаят, свързан с твърденията за възможност за налагане на глоба за разходка в пешеходни зони, в т. ч. по улици и пазари в градовете. 

Ето защо в днешната статия от поредицата, свързана с правните аспекти на противоепидемичните мерки, ще говорим за това къде ни е забранено да се разхождаме, съществува ли възможност за налагане на глоба за разходка на открито и как да се защитим, както и къде на открито имаме право да се разхождаме. 

Къде ни е забранено да се разхождаме?

Както вече сме споменавали, Законът за здравето предоставя правомощия на министъра на здравеопазването да предприема противоепидемични мерки с цел ограничаване разпространението на заразни болести при възникване на извънредна епидемична обстановка. В изпълнение на тези правомощия и от обявяването на извънредното положение насам, той е издал множество заповеди, с които въвежда такива мерки или изменя, или уточнява предходни свои заповеди, въвеждащи такива мерки.

Сред тях е и заповедта, с която се въвеждат забрана за посещение на определени категории обществени места. Те са:
1. паркове;
2. градски градини;
3. спортни и детски площадки;
4. съоръжения на открити и закрити обществени места. 

Изброяването е изчерпателно. Това означава, че пребиваването на всякакви други места, различни от посочените, не е забранено, съответно не може да се налага санкция. 

Така, например, неверни са твърденията на столичния кмет, че на полицейските органи е възложено да осъществяват засилени проверки в пешеходните зони и да съставят актове за установяване на нарушения на забраната за разходки в такива зони. А дори и такива проверки да се извършват, да се отправят предупреждения или да се съставят актове, то тези действия от страна на полицейските органи биха били незаконосъобразни, а издадените актове и евентуално наложените санкции ще подлежат на отмяна. 

Така предвидените забрани, обаче, разкриват множество слабости, свързани с тяхното практическо приложение. 

На първо място, за да се наложи санкция за нарушение на забраната за посещение на паркове, градски градини, детски и спортни площадки, то необходимо е конкретното обществено място да има формално статут на парк, градска градина или детска/спортна площадка. Това означава, че в случаите на пребиваване в междублокови пространства, улици, пешеходни зони, дворове на жилищни комплекси и др. под., няма да бъде налице нарушение. Същото се отнася и за случаите, в които конкретно обществено място е известно като парк, градска градина, детска или спортна площадка, но няма формален статут на такова.  

На второ място, формулировката на забраната за посещение на „съоръжения“ на открити и закрити обществени места е твърде неясна и създава предпоставки за разширително тълкуване, което противоречи на принципа на законоустановеност на нарушението. Това е така, тъй като субектите, към които забраната е насочена, на практика не знаят какво точно им е забранено, поради което не могат обективно да насочат поведението си към спазване на забраната. Така, възниква въпроса пейките в междублоковите пространства, например, представляват ли „съоръжения“ по смисъла на заповедта, като във всички случаи отговорът на този въпрос ще противоречи на целта на противоепидемичните мерки.

Това е така, тъй като ако се приеме, че пейката в междублоковото пространство е „съоръжение“ по смисъла на заповедта, то използването ѝ ще бъде забранено и нарушението на тази забрана ще доведе до налагане на санкция. Същевременно, обаче, тъй като междублоковото пространство само по себе си не е част от забранените за посещение обществени места, няма да има основание за налагане на санкция, в случай че човек застане до пейката, стига да не сяда на нея. 

От друга страна, обаче, ако се приеме, че пейката в междублоковото пространство не е „съоръжение“ по смисъла на заповедта, то ще липсва всякаква житейска и правна логика да е налице забрана за ползване на пейките в парковете, но да не е налице забрана за ползване на пейките в междублоковите пространства. 

Така, в тази си част, коментираната противоепидемична мярка въвежда един правен абсурд

По отношение на „струпването на групи хора“ на обществени места и за пълнота на изложението, следва да се спомене, че някои кметове на райони/общини, са издали заповеди, с които такива действия се забраняват. Няма да им обръщаме подробно внимание, обаче, тъй като правомощия за установяване на забрана, свързана с ограничение на права като противоепидемична мярка, имат единствено министърът на здравеопазването и директорите на съответните РЗИ. Тоест, противоепидемични мерки, предприети със заповеди на кметове, са нищожни. 

 

Глоба за разходка. Кога може да се наложи и в какъв размер?

Предвид факта, че в по – голямата си част така формулираните противоепидемични мерки са изкючително неясни, което води до нарушаване на основни принципи на административнонаказателния и наказателния процес, то съществува вероятност наложените въз основа на забраните санкции да отпаднат по съдебен ред. 

Ето защо, в случай на наложена глоба за разходка на открито, нейната законосъобразност ще трябва да се преценява конкретно, според тълкуването на съответната забрана, която се твърди, че е нарушена. 

ВАЖНО!!! Макар че след издаване на заповедта, уреждаща забрана за посещение на паркове и градски градини, министърът на здравеопазването „уточни“, че няма да се налага глоба за разходка на домашни любимци на тяхна територия, при условие, че не се допуска струпване на граждани, като за целта следва да се спазва дистанция от минимум един метър между собствениците на домашните животни, следва да се има предвид, че това представлява неофициално и неформално уточнение. Това означава, че формално, въпреки това уточнение и предвид факта, че то не присъства в заповедите на министъра, глоба за разходка на домашен любимец в парка все пак може законосъобразно да се наложи.  

Формално, обаче, нарушаването на забраната за посещение на паркове, градски градини, спортни и детски площадки, съоръжения на открити и закрити обществени места, представлява по същество нарушение на противоепидемична мярка. За това деяние, законът предвижда два вида отговорност – административно наказателна по Закона за здравето и наказателна по Наказателния кодекс, които, обаче, не могат да се прилагат едновременно. Към настоящия момент за нарушение на тези противоепидемични мерки се прилага административнонаказателната отговорност, която е глоба в размер на от 300 до 1000 лв. 

Тук, обаче, се разкрива още един правен абсурд. Според Наказателния кодекс, нарушаването на каквито и да било правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората, извършено по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, е престъпление, което се наказва с лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петнадесет хиляди лева. Съдържащите се във всички заповеди на министъра на здравеопазването противоепидемични мерки са „мерки, издадени против разпространяването на заразна болест по хората“. 

Сред тях са както задължителната карантина на завърналите се от чужбина български граждани, така и забраната за посещаване на паркове, градски градини, детски и спортни площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места. Въпреки това, обаче, за нарушаване на карантина се образуват наказателни производства, а за посещение на паркове се налагат глоби по реда на Закона за здравето. Тоест, за нарушаване на една и съща категория мерки се прилага различен вид отговорност. 

Защита при наложена глоба за разходка

Както видяхме, не е налице забрана за посещение на места, различни от тези, имащи статут на паркове, градски градини, детски и спортни площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места, каквото и да представляват те. Съответно, глоба за разходка може да бъде наложена единствено в рамките на тези места. 

Така, междублоковите пространства и пешеходните зони, пазарите и улиците, например, остават извън обхвата на забраната. Всякакви видове предупреждения или действия по съставяне на актове, свързани с посещение на места извън изрично изброените, са незаконосъобразни. Съответно, евентуално наложена глоба за разходка в техните рамки, ще подлежи на отмяна от съответните съдилища. 

ВАЖНО!!! Нарушенията на противоепидемичните мерки, се установяват с актове на държавните здравни инспектори или на служители, определени от директора на регионалната здравна инспекция, от директорите на областните дирекции на МВР или от кметовете на общини. Това са органите, които могат да налагат глоба за разходка на забранените за това места. 
Във всеки конкретен случай, в който е съставен акт от служител, различен от държавен здравен инспектор, следва да се доказва, че този служител е компетентен да установи нарушението.  

В заключение

Макар и безспорно да е налице сериозна необходимост от въвеждане на противоепидемични мерки с цел ограничаване разпространението на коронавируса у нас, то за осигуряване на тяхната ефективност е необходимо те да бъдат адекватни, ясни и логични. За съжаление, това не може да се приеме за валидно, когато говорим за предвидените възможности за налагане на глоба за разходка на открито. 

От друга страна, за да могат тези мерки да обслужват правилно целта, за която са предприети, без да създават съмнения за произвол, следва да се предвидят законосъобразни форми на контрол, като „сплашването“ чрез средствата за масово осведомяване не е сред тях.  

_____________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита за нарушаването им в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение„.

Още интересни теми, свързани с прилагането на административнонаказателна отговорност, можете да намерите в секцията „Административно право„. 

Адвокатска кантора „Петкова“ осъществява правна помощ и процесуално представителство по административнонаказателни дела. 

Извънредно положение, Трудово право

Уволнение от работа при извънредно положение

С обявяването на извънредно положение на територията на Република България с решение на Народното събрание на 13 март 2020 г. бяха предприети и безпрецедентни противоепидемични мерки с цел ограничаване разпространението на коронавируса у нас. Именно, поради необходимостта от спазването на тези мерки и предвидените за нарушаването им наказателна и административнонаказателна отговорност, много работодатели започнаха да генерират финансови загуби, принуждавайки се да прибягнат до уволнение на работници. 

Ситуацията е изключително деликатна, тъй като прибягването до уволнение от работа оставя уволнения работник без доходи, а от друга страна, генериращият финансови загуби работодател не може да си позволи неговото оставяне на работа. 

Каква защита предоставя законът на работника в случай на уволнение от работа при извънредно положение? Има ли законосъобразни начини за прекратяване на трудовото правоотношение при тези условия? Какви са възможностите на работника да запази доходите си? 

Основания за уволнение от работа при извънредно положение

Въпросът за общите основания за уволнение вече сме обсъждали в статията „Защита на работника/служителя при уволнение„, но голяма част от тях е възможно да бъдат законосъобразно приложени и при наличието на извънредно положение. Уредбата се намира в Кодекса на труда

Закриване на предприятието или на част от него

Вследствие на разпоредените противоепидемични мерки, свързани с преустановяване работата на търговски обекти, може да се стигне до необходимост работодателят да закрие предприятието или част от него. За да пристъпи към уволнение, обаче, работодателят трябва да отправи едномесечно предизвестие до своите работници. В случай че се налага незабавно закриване на предприятието и срокът на предизвестието не може да бъде спазен, работодателят дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. 

За да бъде законосъобразно уволнението на това основание, закриването трябва да бъде реално. В случай че е налице единствено реорганизация на дейността на работодателя и преструктуриране на различни звена, то уволнението е възможно да се окаже незаконосъобразно и да подлежи на отмяна по съдебен ред. 

При закриване на част от предприятието, според закона, работодателят има право на подбор. 

Съкращаване на щата

Съкращаването на щата е едно от най – често използваните основания за уволнение на работник, но и едно от най – често отменяните от страна на съдилищата, поради незаконосъобразност. 

Разбира се, при условията на извънредно положение е възможно такова съкращаване реално да се наложи, но прибягването до уволнение на работници е придружено със сложна и тежка процедура за това. 

На първо място, както и при предходното основание, необходимо е реално наличие на съкращаване на щата. 

Например, собственик на ресторант разполага с петима сервитьори. Поради предприетите противоепидемични мерки и невъзможността за приемане на клиенти в салоните на ресторантите, потокът от гости с заведението е спрян и са разрешени единствено доставки по домовете. Така се оказва, че собственикът няма нужда от толкова много сервитьори, но има са му необходими повече разносвачи, поради което извършва реорганизация на длъжностите в ресторанта, като намалява броя на сервитьорите на двама и увеличава броя на разносвачите с трима. Тоест, трима от сервитьорите ще подлежат на уволнение, поради съкращаване на щата. 

На второ място, за да прецени с кои работници работодателят ще прекрати трудовото си правоотношение, той трябва да извърши подбор. 

Така, според горния пример, за да бъде законосъобразно уволнението, собственикът на ресторанта трябва да извърши подбор между петимата сервитьори, за да прецени кои трима да уволни. Преценката е комплексна и включва образование, допълнителна професионална квалификация, трудов стаж, степен на справяне с работата, постигнати във времето положителни трудови резултати, наложени наказания и др. 

Важно е да се има предвид, че в много случаи съкращаването на щата, въпреки наличието на горните две изисквания, пак може да бъде обявено от съда за формално, а оттам и отменено. Това ще се случи, например, ако разликите в длъжностите „сервитьор“ и „разносвач“ се изразяват единствено в техните наименования, но изискванията за заемането им са еднакви. 

На трето място, необходимо е едномесечно предизвестие при безсрочните трудови договори. Този срок може да бъде и по – дълъг, в случай че е предвиден в трудовия договор. 

Намаляване обема на работа

В условията на извънредно положение е възможно сериозно да намалее обема на работа, вследствие на което работодателят да бъде принуден да намали броя на своите работници чрез реорганизиране работата на предприятието. В този случай той може да прибегне до уволнение на някои работници, чийто обем на работа е намалял. Както и при всички други основания за уволнение по инициатива на работодателя, обаче, при това също е необходимо изпълнението на определени условия. 

Първото условие е да е налице реално намаляване обема на работа за относително траен период от време. Кой период ще следва да се приеме за „траен“ е въпрос, който се решава от съда за всеки конкретен случай. При всички положения, обаче, кратки периоди на намаляване обема на работа, като например ден, седмица или месец, не могат да приети като основание за уволнение. 

Второто условие е броят на уволнените служители да е пропорционален на намалелия обем на работата.

Ако вземем горния пример с ресторанта, преценката за наличие на намален обем на работа може да се направи по следния начин: за предходното тримесечие, ресторантът е реализирал оборот в размер на 50 000 лв. В настоящото тримесечие, оборотът е вече 20 000 лв., което означава, че обемът на работа е намалял с 60%. Законосъобразно може да бъде освободен 60% от персонала. Разбира се, това е много общ пример, тъй като при преценката за законосъобразността на уволнението съдът изследва дали е налице намаляване обема на работа на конкретно уволнения работник. Така, може да е намалял обема на работа само на сервитьорите, съответно на освобождаване ще подлежат 60% от тях. Но, ако обемът на работа на разносвачите не е намалял, то никой от тях не може да бъде освободен на това основание. 

Третото условие е да е осъществен подбор от страна на работодателя.   

Четвъртото условие е да е отправено предизвестие или да е изплатено обезщетение за неспазен срок на предизвестието. 

 

При спиране на работа за повече от 15 работни дни (престой)

При наличието на извънредно положение и във връзка с разпоредените противоепидемични мерки, възможно е работодателят да прецени, че е необходимо да спре работата на предприятието или на част от него. Това може да се случи, например, ако работата е от такова естество, че не може да се извършва от разстояние, но същевременно работодателят няма възможност да спазва противоепидемичните и санитарно – хигиенни изисквания за продължаване на дейността. 

В тези случаи, спирането на работата се прави по инициатива на работодателя с негова заповед. За да е налице т.нар. престой, работата на съответното предприятие трябва да бъде спряна за повече от 15 дни. Реалният срок на престоя се установява от работодателя в рамките на съдебното дело по оспорване на уволнение. 

Важно! В случаите на престой, работодателят може да не освободи работника, а да му възложи да извършва временно друга работа в същото или друго предприятие в същото населено място без неговото съгласие. Това е възможно в рамките на продължителността на престоя на съответната дейност.

В този случай също се дължи едномесечно предизвестие при безсрочните трудови договори. 

Новата разпоредба на чл. 120в, въведена с преходните и заключителни разпоредби на Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., предвижда възможност за работодателя със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от него или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение. За периода на действие на заповедта, работодателят е длъжен да не допуска работниците до работните им места. 

Така предвидената възможност, обаче, разкрива сериозен законодателен пропуск, тъй като този вид преустановяване на работата на предприятието, на част от него или на отделни работници не е включен в основанията за прекратяване на трудовото правоотношение, но за сметка на това работодателят дължи брутното трудово възнаграждение на работника. Въпреки това, обаче, до въвеждането на съответни изменения, това основание следва да се тълкува като наличие на престой, ако работата е преустановена за повече от 15 дни.  

Обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор

Това е може би най – общо формулираното основание за уволнение, тъй като законът не уточнява у кого се намира обективната невъзможност – у работника, у работодателя или у двамата. 

В общия случай, при наличието на извънредно положение, тази обективна невъзможност ще се намира у работодателя, тъй като именно той няма да може обективно да изпълнява задълженията си по трудовите договори, като например да допуска работниците до работното им място, както и да изплаща трудови възнаграждения. 

Интересно е и разграничението между основанието за уволнение „спиране на работата за повече от 15 дни“ и „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор“. Както отбелязахме по – горе, престой може да бъде установен по инициатива на работодателя с негова заповед. 

Случаите на обективна невъзможност в условията на извънредно положение, обаче, не бива да се тълкуват особено широко, тъй като това би предоставило възможност за злоупотреба с права. Всъщност, в коментирания случай обективна невъзможност ще бъде налице единствено тогава, когато с акт на компетентен държавен орган е преустановена работата на определени категории предприятия.

Такъв акт е, например, заповедта на министъра на здравеопазването, с което се разпорежда преустановяване дейността на кина, театри, търговски обекти в моловете, фитнеси и спа центрове. 

В тези случаи отново се дължи предизвестие от страна на работодателя. 

Алтернативи на уволнението при извънредно положение

С въведените изменения в Кодекса на труда във връзка с извънредното положение се предвидиха алтернативни възможности за упражняване на трудова дейност. 

На първо място, работодателят може да възлага на работниците временно да извършват надомна работа или работа от разстояние без да се изисква тяхното съгласие. Това става със заповед и не се допуска промяна на размера на трудовото възнаграждение. 

На второ място, до отмяната на извънредното положение, работодателят може да установи непълно работно време. За периода на установяване на непълно работно време, размерът на трудовото възнаграждение се намалява пропорционално. 

На трето място, когато със заповед на работодателя или със заповед на държавен орган е преустановена работата на предприятието, на част от него или на отделни работници, работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника и без негово съгласие, вкл. на работник, който не е придобил 8-месечен трудов стаж.

 

В заключение

Макар законът да предвижда множество основания за уволнение, тежестта на доказване на неговата законосъобразност лежи у работодателя. Това означава, че ще има задължение да докаже пред съда, че е спазил реално всички изисквания за уволнение на работника и че не е злоупотребил с правото си за прекратяване на трудовото правоотношение. 

В рамките на обявеното извънредно положение, основанията за уволнение са значително ограничени, тъй като законът се опира на предположението, че работникът е икономически по – слабата страна в трудовото правоотношение и се нуждае от по – сериозна защита. Освен това, в голяма част от случаите формалното спазване на изискванията за законосъобразност на уволнението не е достатъчно условие, за да бъде то прието за осъществено в съответствие със закона. Преценката за това, обаче, следва да се прави за всеки конкретен случай за всяко конкретно основание. 

_____________________________________________________________________

Информация за различните видове права, задължения и средства за защита в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение„.   

Още интересни теми, свързани с правата и възможностите за защита на работници срещу незаконосъобразни действия на работодатели, можете да намерите в секцията „Трудово право„. 

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя специализирана правна помощ и защита при незаконно уволнение. 

Извънредно положение, Права на човека

Временна дерогация на ЕКЗПЧ. Какво означава?

С усложняването на ситуацията с разпространението на коронавируса у нас, властите предприемат все по – строги мерки за ограничаването му. Правосъдният министър обяви, че България ще поиска временна дерогация на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) до края на извънредното положение, което според него ще доведе до това, че „голяма част от жалбите на лица, които твърдят, че са засегнати, няма да бъдат допуснати и разгледани“.

 

Това изявление на министъра на правосъдието навежда на внушението, че нотификацията до Генералния секретар на Съвета на Европа за наличието на основания за временно дерогиране на разпоредбите на ЕКЗПЧОС би довело до безконтролни правомощия на националните власти свободно да ограничават неабсолютните основни човешки права и засегнатите лица няма да имат право на защита. Ако това внушение беше действително вярно, нямаше да съществува общоевропейски механизъм, който да възспира националните органи последователно да ограничават основни човешки права с оправданието за наличие на извънредно положение. Съответно, подобна „вратичка“ би поставила европейския мир и сигурност в опасност от връщане в средата на XX век, което би било недопустимо. 

Какво означава временна дерогация на ЕКЗПЧ?

Терминът временна дерогация означава, че за определен период от време няма да се прилагат разпоредбите на ЕКЗПЧОС, които уреждат неабсолютните основни човешки права. Сред тях са правото на свободно придвижване, правото на сдружаване, правото на труд, забраната за принудителен труд и др.

 

От друга страна, в Конвенцията съществуват абсолютни човешки права, които са ненакърними. Това са правото на живот, забраната за изтезанията, забраната на робството, забраната за налагане на наказание без закон.

 

Конституцията на Република България (КРБ) предоставя по – широк обхват на ненакърнимите човешки права, които са изчерпателно изброени. От непредвидените в Конвенцията това са правото на разглеждане на наказателни дела в разумен срок, право на справедлив съдебен процес, включващо забрана за осъждане въз основа единствено на самопризнание и презумпция за невиновност. Освен тях, според КРБ ненакърними, т.е. абсолютни човешки права са и правото на личен и семеен живот и свободата на съвестта, мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи. Това са правата, които при никакви обстоятелства не могат да бъдат ограничавани. 

Кои основни човешки права подлежат на ограничение и при какви условия?

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи допуска възможност действието на разпоредбите ѝ да бъде временно ограничавано по време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията. От това, което до момента се знае за мутацията SARS-CoV-2, причиняваща заболяването COVID – 19, остава спорно от медицинска гледна точка дали е налице извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията, но пък безспорно става дума за разпространение на заразна болест, която застрашава в много голяма степен здравето на нацията. 

 

За целите на анализа няма да навлизаме в медицинска теория и изложението по – долу ще се базира на предположението, че извънредното положение, свързано с необходимостта от ограничаване разпространението на коронавируса у нас е от естество да застраши съществуването на нацията.

 

Това, обаче, не е достатъчно условие за съответствието на исканата временна дерогация с изискванията на разпоредбата на ЕКЗПЧОС, която я позволява. Като допълнително условие се поставя изискване предприетите от съответната страна действия, освобождаващи я от изпълнение на нейните задължения съобразно разпоредбите на Конвенцията да бъдат „строго в пределите на изискванията на положението [бел. авт. извънредното], при условие че тези действия не са несъвместими с другите ѝ задължения по международното право“. 

 

Съгласно това допълнително изискване, за съответствието на предприетите действия, с които се ограничават основни неабсолютни човешки права с разпоредбите на ЕКЗПЧОС, те трябва да бъдат пропорционални с целта, за която се предприемат, а именно „защита на нацията“. Тоест, исканата временна дерогация не може да бъде произволна, независимо от това с какъв национален акт са предприети съответните действия.

 

В този смисъл е и последователната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според който, за да е налице съответствие на ограничението на основни човешки права с разпоредбите на ЕКЗПЧОС, то следва да се предприема в рамките на законна цел, предвидена в съответен национален нормативен акт, при наличие на строга необходимост и при спазване на изискването за пропорционалност. 

 

В конкретния случай, свързан с ограничаване разпространението на коронавируса на територията на страната, законната цел е опазване на общественото здраве. По отношение на второто условие, страната ни ще трябва да докаже, че всяка от предприетите мерки са вследствие на строга необходимост от ограничаване на основни човешки права, като тя би могло да бъде обоснована единствено в случаите, в които липсва друг начин за постигане на законната цел. Третото условие, пропорционалността, е налице, когато всички ограничения включват разумно съотношение между използваните средства и търсената цел.

 

Пример от практиката на Европейския съд по правата на човека

Това е делото А. и други срещу Обединеното кралство

Фактите

Подадена е жалба от единадесет жалбоподатели, заради нарушение правото на свобода и сигурност (включващо правото на свободно придвижване) и правото на обжалване законосъобразността на задържането пред съд.

 

След атаките от 11 септември 2011 г. срещу САЩ, британското правителство счита, че Обединеното кралство е потенциална мишена на терористични атаки, което повдига въпроса за наличието на „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ по смисъла на ЕКЗПЧОС. Правителството вярва, че заплахата идва от редица чуждестранни граждани, пребиваващи на територията на страната, които предоставят подкрепа на екстремистки ислямски терористични операции, свързани с „Ал кайда“. 

 

Тези лица не са могли да бъдат депортирани, поради риск от изтезания в страната си на произход, поради което би било налице нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (забрана за изтезанията). Поради това, правителството решава, че е необходимо да създаде по – широки правомощия за задържане на чуждестранни граждани, когато държавният секретар обосновано счита, че присъствието на лицето на територията на Обединеното кралство представлява риск за националната сигурност и че то е обосновано заподозряно, че е „международен терорист“. 

 

Предвид факта, че правителството разбира, че нещо подобно няма да бъде в съответствие с правото на свобода и сигурност, изпраща нотификация за временна  дерогация на ЕКЗПЧОС до Генералния секретар на Съвета на Европа. Нотификацията посочва разпоредбите на част четвърта от Закона за борба с тероризма, престъпността и сигурността („Закон 2001“), в които се съдържа правомощието за задържане на чуждестранни граждани, определени като „заподозрени международни терористи“, които „за момента не могат да бъдат отстранени от територията на Обединеното кралство“.

 

Част четвърта от Закон 2001 влиза в сила на 4 декември 2001 и бива отменена през март 2005 г. През това време шестнадесет лица, включително единадесетте жалбоподатели са били задържани до отмяната на закона, когато срещу тях са издадени заповеди за контрол, въз основа на които се разпореждат множество различни ограничения за онези, които са обосновано заподозрени в участие в тероризъм, независимо от националността им.

 

През август 2005 г., след преговори между Обединеното кралство и държавите по произход на задържаните и предоставяне на гаранции, че те няма да бъдат обект на изтезания, ако бъдат върнати, правителството на Обединеното кралство връчва на съответните държави нотификации за депортиране на седем от жалбоподателите, които са задържани под стража от имиграционни служители. През април 2008 г. Апелативният съд постановява, че едно от тези лица не може да бъде законосъобразно депортирано, тъй като липсват гаранции, че доказателства, придобити чрез изтезания, няма да бъдат използвани в съдебен процес срещу него. Делото е решено от Камарата на лордовете на 18 февруари 2009 г.  

Решението на Европейския съд по правата на човека

Въз основа на фактите, ЕСПЧ осъжда, че е налице нарушение на ЕКЗПОС в частта относно правото на свобода и сигурност и правото на съдебно оспорване на законосъобразността на задържането.

За да постанови това решение, ЕСПЧ прави обстоен анализ валидна ли е дерогацията, направена от Обединеното кралство, налице ли е било „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ и дали предприетите мерки са били строго необходими с оглед неотложността на ситуацията. 

 

Изводи от решението

 

Макар даденото за пример решение да не припокрива изцяло ситуацията, в която България се намира в момента, то е част от задължителната практика на ЕСПЧ и заложените в него критерии за преценка на законосъобразността на предприетите дерогиращи действия ще се използват, в случай че пред него бъдат повдигнати подобни казуси. То е и част от последователната практика на ЕСПЧ в тази връзка.

 

Това означава, че на първо място, ако конкретна държава иска да се възползва от правото си на временна дерогация, то тя е длъжна да посочи изчерпателно конкретните дерогиращи мерки и действия, причината за предприемането им и тяхното времетраене.

 

На второ място, на преценка подлежи обстоятелството налице ли е било изобщо „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“.

 

На трето място, законосъобразността на т.нар. временна дерогация подлежи на преценка от ЕСПЧ за всеки конкретен случай. Това означава, че дори и дадена държава да се е възползвала от правото си да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнение на нейните задължения по ЕКЗПЧОС, това не прави дерогацията автоматично законосъобразна, а жалбите – недопустими, тъй като предприетите действия подлежат на преценка относно наличието на законна цел, строга необходимост и пропорционалност.

 

Така, в случай че всички критерии са едновременно налични, едва тогава предприетите мерки по ограничаване на основни неабсолютни човешки права, или т. нар. временна дерогация, би било в съответствие с Конвенцията. Липсата на който и да било от изброените елементи, от своя страна, ще доведе до липса на такова съответствие, а оттам и до неоснователност на тези мерки. 

В обобщение

Правото на Република България да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по ЕКЗПЧОС ( временна дерогация ), не е абсолютно и безконтролно. Съответно, възползването от това право чрез нотифициране на Генералния секретар на Съвета на Европа, не отменя юрисдикцията на ЕСПЧ и поради това липсва основание за недопустимост на жалби, подадени за нарушаване на основни човешки права в нейните рамки. Напротив. 

 

Всяко от предприетите от българските власти дерогиращи действия следва да бъде поотделно обосновано като съответстващо на критериите, установени в Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, който от своя страна има безусловно и неотменимо правомощие да извърши такова установяване. Това означава, че всяко твърдение, че „последиците [бел. авт. от дерогацията] са, че в този случай голяма част от жалбите на лица, които твърдят, че са засегнати, няма да бъдат допуснати и разгледани“ са неверни и нямат правна опора. 

 

__________________________________________________________________

 

Още интересни теми, свързани с Европейската конвенция за защита правата на човека и с функциите на Европейския съд по правата на човека, можете да намерите в секцията „Права на човека„.

 

Адвокатска кантора „Петкова“ предлага специализирана правна помощ в областта на защита на правата на човека и основните свободи.   

Договорно право, Извънредно положение

Договор за туристически пакет при извънредно положение

Туристически пакет, чийто дати са променени еднолично от туроператора, може да бъде прекратен от пътуващия по реда на Закона за туризма

Обявеното от Народното събрание извънредно положение, свързано с необходимостта от ограничаване разпространението на коронавируса (COVID – 19) в България постави туроператорите и техните клиенти в деликатна ситуация. Предвид забраната за осъществяване на групови дейности като противоепидемична мярка, наложи се промяна на датите на договорите за туристически пакет. 

Така, туроператорите започнаха да предлагат нови дати за същите екскурзии, замяна на дестинации или издаване на ваучери за платените суми. Оказа се, обаче, че в много случаи новите дати не са удобни за пътуващите, а те от своя страна нямат интерес от друга дестинация или от издаване на ваучер. В тази връзка в последните дни пощенската кутия на кантората беше залята от запитвания от страна на пътуващи, на които им е отказано възстановяване на суми по договори за туристически пакет. 

Ето защо решихме да създадем отделна статия, на която да отговорим на въпросите какви са правата на пътуващите по договор за туристически пакет. 

Какво е туристически пакет?

Съгласно Закона за туризма, „туристически пакет“ е комбинация най – малко от два различна вида туристически услуги за целите на едно и също пътуване или ваканция. 

За предоставянето на туристически пакет се сключва договор със съответния туроператор, притежаващ разрешение за извършване на такава дейност. 

Преди да бъде обвързан от такъв договор, на пътуващия следва да бъде предоставена информация за основните характеристики на туристическите услуги. Те са:

1. дестинацията, маршрута и периодите на престой, датите на пътуването и броя на включените нощувки;

2. вида, характеристиките и категориите на средствата за превоз, местата, датите и часовете на отпътуване и връщане, продължителност на междинните спирания и местата, където те се правят, както и транспортните връзки;

3. местоположението, основните характеристики и категорията на местата за настаняване;

4. предвидените хранения;

5. посещенията, екскурзиите и другите услуги, включени в общата цена, договорена за туристическия пакет; 

6. приблизителния брой на групата, когато е възможно, ако услугата се предоставя в рамките на група;

7. езикът, на който ще се извършват услугите (когато използването на други туристически услуги зависи от ефективната устна комуникация);

8.  дали пътуването е подходящо за лица с ограничена подвижност, както и точна информация дали пътуването е подходящо с оглед потребностите на пътуващия. Последната се предоставя по изрично искане на клиента. 

 

Прекратяване на договор за туристически пакет, поради непредвидени обстоятелства

В закона са предвидени няколко основания за прекратяване на договор за туристически пакет по инициатива на пътуващия. В това число следва да се отбележи, че той има право да прекрати такъв договор по всяко време преди датата на отпътуване. Тогава, обаче, може да бъде задължен да плати такса за прекратяването.

В днешната статия ще разгледаме единствено хипотезата на прекратяване на договор за туристически пакет, поради непредвидени обстоятелства. Такова непредвидено обстоятелство е обявеното от Народното събрание извънредно положение във връзка с ограничаване разпространението на коронавируса (COVID – 19). 

Условия за прекратяване на договор за туристически пакет

Поначало, преди започване на изпълнението на туристически пакет, туроператорът не може да променя едностранно клаузи в договора, различни от цената, освен ако:
1. е запазил това право в договора;
2. промяната е незначителна;
3. туроператорът информира пътуващия за промяната по ясен, разбираем и видим начин на траен носител. 

Следва да се има предвид, че част от договорните клаузи са и съществени характеристики на предложените туристически услуги. 

Възможно е, обаче, да настъпят обстоятелства, които да възпрепятстват изпълнението на задълженията по договора за туристически пакет или да налагат съществено изменение на характеристиките му. Възможно е тези обстоятелства да не могат да се вменят във вина нито на туроператора, нито на пътуващия. 

При обявяването на извънредно положение във връзка с ограничаване на разпространението на коронавируса у нас, най – често се налага туроператорът да промени датите на организираното пътуване. Във всички случаи, обаче, при промяна на което и да е било от съществените условия по договора за туристически пакет, последиците са едни и същи. За тях ще поговорим по – долу. 

Нека преди това се върнем на условията за прекратяване на договор за туристически пакет. Те са три и са алтернативно предвидени. Ще разгледаме подробно само първото, тъй като именно то касае случая на извънредно положение. 

Първото условие ще бъде налице, ако туроператорът е принуден да направи промяна в някоя от съществените характеристики на туристическата услуга (датата, дестинацията, превоза и др.). Специфичното в тази хипотеза се разкрива от думата „принуден“. Това означава, че необходимостта от промяната възниква извън свободната воля на туроператора, без негово виновно поведение и извън възможността да упражни контрол върху тази промяна. 

Така, при обявяването на извънредно положение във връзка с необходимостта от ограничаване на разпространението на коронавируса (COVID – 19) и при забраната за осъществяване на групови дейности, туроператорите обективно не могат да изпълнят договорите за туристически пакет. Поради това са „принудени“ да направят промяна в датите на пътуванията и/или дестинациите.  

Второ, невъзможност за изпълнение на някои специфични изрично определени законови изисквания. 

Трето, увеличение на цената на предложения туристически пакет с повече от 8%. 

Права на пътуващия при промяна на съществени характеристики на туристическата услуга

Въпреки че промяната на датата или дестинацията, или други съществени характеристики на туристическата услуга, не е вследствие на виновно поведение на туроператора, а на извънредно положение, новите дати/дестинация/друга съществена характеристика, може да не устройват пътуващия или той като цяло да не проявява интерес към предложената промяна. Възможно е да е сключил договора за конкретни дати на пътуване, поради конкретен повод (напр. годишнина). 

Възможно е новите дати да не са му удобни, поради наличие на други ангажименти. Възможно е да не желае да посещава новопредложените дестинации. Примерите за възможни причини, поради които пътуващият може да не е удовлетворен от предложената промяна са неизчерпаеми. Важно е да се отбележи, обаче, че пътуващият няма никакво задължение да посочва оправдание за неудовлетворението си от промяната. 

Във всички случаи на необходимост от едностранна промяна на съществени характеристики на туристическата услуга, която туроператорът е принуден да направи, пътуващият има две алтернативно и изчерпателно предоставени от закона права.

Първо, да приеме предложената промяна. 

И второ, да прекрати договора без да заплаща такса за прекратяването. 

Коя от двете опции ще избере зависи изцяло от волята на пътуващия, съобразно неговите интереси. 

ВАЖНО!!! Много туроператори се опитват, при възникналата ситуация, да минимизират финансовите си загуби, като упражняват натиск върху пътуващите и отказват да възстановяват суми. 

Сред оправданията за това са, че при извънредно положение суми не се възстановяват; че договорите не могат да бъдат прекратени, а само може да се спре изпълнението на задълженията по тях; че пътуващите разполагат единствено с възможност да изберат друга дата или друга дестинация от каталога на същия туроператор, или да получат ваучер на стойност заплатената сума, който да ползват за друга екскурзия, предлагана от същия туроператор. 

Подобни опити са незаконосъобразни и не намират правна опора в закона. 

Приемането на промяната на дата/дестинация зависи изцяло от волята на пътуващия. От друга страна, предложението за издаване на ваучер за платените суми, който да се ползва за други екскурзии на същия туроператор в рамките на определен период от време, по същество е предложение за сключване на нов договор за туристически пакет. Дали това предложение ще бъде прието, зависи отново единствено от волята на пътуващия. 

ВАЖНО!!! След като бъде уведомен за промяната, пътуващият трябва в посочен от туроператора разумен срок да го уведоми за решението си дали приема промяната или прекратява договора. В повечето случаи, този разумен срок е посочен в общите условия, които са неразделна част от договорите за туристически пакет. В случай че този срок не бъде спазен, ще се счита, че пътуващият мълчаливо приема промяната. 

Последици от прекратяване на договора за туристически пакет от страна на пътуващия

По отношение на последиците от прекратяване на договора за туристически пакет, законът е пределно ясен. 

Според неговите разпоредби, когато договорът за туристически пакет бъде прекратен от пътуващия, поради промяна в съществените характеристики на туристическата услуга, туроператорът възстановява всички плащания, които е получил от пътуващия или от негово име, без необосновано забавяне и при всички случаи – не по – късно от 14 дни след прекратяване на договора. 

В този случаи е важно да се имат предвид няколко неща. 

На първо място, възможно е при изпращане на уведомлението за прекратяване на договора, туроператорът да отговори, че не приема това уведомление и не дава съгласие за такова прекратяване. При наличието на промяна в съществените характеристики на туристическите услуги, обаче, съгласието на туроператора е без значение. 

Това е така, тъй като волята за прекратяване е предоставена единствено и само на пътуващия и не е поставена в зависимост от съгласието на туроператора. Това означава, че с изпращане на изявлението на пътуващия за прекратяване в рамките на определения от туроператора разумен срок, договорът се смята за прекратен. Не са необходими никакви други правни действия. 

На второ място, възможно е туроператорът да откаже да възстанови платените суми с оправданието, че вече са преведени на партньорите му в уговорената дестинация (хотели, ресторанти, превозвачи) и те отказват да му ги възстановят. Това обстоятелство, обаче, е проблем в отношенията между туроператора и неговите партньори. 

Пътуващият има права и задължения единствено по договора си за туристически пакет. Така, туроператорът е длъжен да възстанови платените суми на пътуващия, а партньорите на туроператора в дестинацията на пътуване са длъжни да му ги възстановят на него. По какъв ред ще се случи възстановяването от партньорите на туроператора към него не касае пътуващия, нито от това зависи дали ще получи платеното обратно, тъй като договор с партньорите в дестинацията на пътуване той няма.   

Трето, туроператорът не може да се оправдае, че в момента не може да върне платените суми, тъй като се намираме в условията на извънредно положение. Законът е категоричен, че възстановяването се извършва без неоправдано забавяне. Максималният предвиден в закона срок за такова забавяне е 14 дни от прекратяване на договора. Единствената последица от факта, че е обявено извънредно положение е, че туроператорът няма да дължи обезщетение за вреди, поради неизпълнение на договора за туристически пакет, тъй като тези обстоятелства са извън неговия контрол.  

В заключение

При условията на извънредно положение, туроператорите се опитват да ограничат собствените си финансови загуби, но много често това се случва в ущърб на техните клиенти. 

Ето защо е необходимо да се знае, че ако пътуващият не е удовлетворен от предложената промяна, той има безспорното право да прекрати договора. Разбира се, при предоставяне на информация от страна на туроператора за необходимостта от извършване на промяната, той в изключително редки случаи предупреждава пътуващия, че има право да прекрати договора. 

Обикновено, като опции се предоставя промяна на датите за същата екскурзия, промяна на дестинацията или издаване на ваучер за платената сума, който да се ползва за други пътувания, организирани от същия туроператор. По този начин той си осигурява възможността да не понася финансови загуби, но нарушава правата на пътуващия.

В случаите, в които пътуващият не приема промяната и не желае да избере заместващ туристически пакет и туроператорът откаже да възстанови платеното, защитата се осъществява по съдебен ред. 

Какви са последиците от неспазване на карантинни мерки можете да видите в статията на адв. Силвия Петкова за научно – практическата секция на правния портал lex.bg „Коронавирус. Лишаване от свобода при нарушаване на карантина„.

_______________________________________________________________________
Информация за различните видове права, задължения и средства за защита в условията на извънредно положение, можете да намерите в секцията „Извънредно положение.   

Още интересни теми в областта на нарушаването на задължения по договори, можете да намерите в секциите „Договорно право“ и „Защита на потребителите„.

Адвокатска кантора „Петкова“ предоставя специализирана правна помощ и защита в случаи на неизпълнение на задължения по договори, в т.ч. и туристически, както и при нарушаване на потребителски права.