Извънредно положение, Права на човека

Временна дерогация на ЕКЗПЧ. Какво означава?

С усложняването на ситуацията с разпространението на коронавируса у нас, властите предприемат все по – строги мерки за ограничаването му. Правосъдният министър обяви, че България ще поиска временна дерогация на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) до края на извънредното положение, което според него ще доведе до това, че „голяма част от жалбите на лица, които твърдят, че са засегнати, няма да бъдат допуснати и разгледани“.

 

Това изявление на министъра на правосъдието навежда на внушението, че нотификацията до Генералния секретар на Съвета на Европа за наличието на основания за временно дерогиране на разпоредбите на ЕКЗПЧОС би довело до безконтролни правомощия на националните власти свободно да ограничават неабсолютните основни човешки права и засегнатите лица няма да имат право на защита. Ако това внушение беше действително вярно, нямаше да съществува общоевропейски механизъм, който да възспира националните органи последователно да ограничават основни човешки права с оправданието за наличие на извънредно положение. Съответно, подобна „вратичка“ би поставила европейския мир и сигурност в опасност от връщане в средата на XX век, което би било недопустимо. 

Какво означава временна дерогация на ЕКЗПЧ?

Терминът временна дерогация означава, че за определен период от време няма да се прилагат разпоредбите на ЕКЗПЧОС, които уреждат неабсолютните основни човешки права. Сред тях са правото на свободно придвижване, правото на сдружаване, правото на труд, забраната за принудителен труд и др.

 

От друга страна, в Конвенцията съществуват абсолютни човешки права, които са ненакърними. Това са правото на живот, забраната за изтезанията, забраната на робството, забраната за налагане на наказание без закон.

 

Конституцията на Република България (КРБ) предоставя по – широк обхват на ненакърнимите човешки права, които са изчерпателно изброени. От непредвидените в Конвенцията това са правото на разглеждане на наказателни дела в разумен срок, право на справедлив съдебен процес, включващо забрана за осъждане въз основа единствено на самопризнание и презумпция за невиновност. Освен тях, според КРБ ненакърними, т.е. абсолютни човешки права са и правото на личен и семеен живот и свободата на съвестта, мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи. Това са правата, които при никакви обстоятелства не могат да бъдат ограничавани. 

Кои основни човешки права подлежат на ограничение и при какви условия?

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи допуска възможност действието на разпоредбите ѝ да бъде временно ограничавано по време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията. От това, което до момента се знае за мутацията SARS-CoV-2, причиняваща заболяването COVID – 19, остава спорно от медицинска гледна точка дали е налице извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията, но пък безспорно става дума за разпространение на заразна болест, която застрашава в много голяма степен здравето на нацията. 

 

За целите на анализа няма да навлизаме в медицинска теория и изложението по – долу ще се базира на предположението, че извънредното положение, свързано с необходимостта от ограничаване разпространението на коронавируса у нас е от естество да застраши съществуването на нацията.

 

Това, обаче, не е достатъчно условие за съответствието на исканата временна дерогация с изискванията на разпоредбата на ЕКЗПЧОС, която я позволява. Като допълнително условие се поставя изискване предприетите от съответната страна действия, освобождаващи я от изпълнение на нейните задължения съобразно разпоредбите на Конвенцията да бъдат „строго в пределите на изискванията на положението [бел. авт. извънредното], при условие че тези действия не са несъвместими с другите ѝ задължения по международното право“. 

 

Съгласно това допълнително изискване, за съответствието на предприетите действия, с които се ограничават основни неабсолютни човешки права с разпоредбите на ЕКЗПЧОС, те трябва да бъдат пропорционални с целта, за която се предприемат, а именно „защита на нацията“. Тоест, исканата временна дерогация не може да бъде произволна, независимо от това с какъв национален акт са предприети съответните действия.

 

В този смисъл е и последователната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според който, за да е налице съответствие на ограничението на основни човешки права с разпоредбите на ЕКЗПЧОС, то следва да се предприема в рамките на законна цел, предвидена в съответен национален нормативен акт, при наличие на строга необходимост и при спазване на изискването за пропорционалност. 

 

В конкретния случай, свързан с ограничаване разпространението на коронавируса на територията на страната, законната цел е опазване на общественото здраве. По отношение на второто условие, страната ни ще трябва да докаже, че всяка от предприетите мерки са вследствие на строга необходимост от ограничаване на основни човешки права, като тя би могло да бъде обоснована единствено в случаите, в които липсва друг начин за постигане на законната цел. Третото условие, пропорционалността, е налице, когато всички ограничения включват разумно съотношение между използваните средства и търсената цел.

 

Пример от практиката на Европейския съд по правата на човека

Това е делото А. и други срещу Обединеното кралство

Фактите

Подадена е жалба от единадесет жалбоподатели, заради нарушение правото на свобода и сигурност (включващо правото на свободно придвижване) и правото на обжалване законосъобразността на задържането пред съд.

 

След атаките от 11 септември 2011 г. срещу САЩ, британското правителство счита, че Обединеното кралство е потенциална мишена на терористични атаки, което повдига въпроса за наличието на „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ по смисъла на ЕКЗПЧОС. Правителството вярва, че заплахата идва от редица чуждестранни граждани, пребиваващи на територията на страната, които предоставят подкрепа на екстремистки ислямски терористични операции, свързани с „Ал кайда“. 

 

Тези лица не са могли да бъдат депортирани, поради риск от изтезания в страната си на произход, поради което би било налице нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (забрана за изтезанията). Поради това, правителството решава, че е необходимо да създаде по – широки правомощия за задържане на чуждестранни граждани, когато държавният секретар обосновано счита, че присъствието на лицето на територията на Обединеното кралство представлява риск за националната сигурност и че то е обосновано заподозряно, че е „международен терорист“. 

 

Предвид факта, че правителството разбира, че нещо подобно няма да бъде в съответствие с правото на свобода и сигурност, изпраща нотификация за временна  дерогация на ЕКЗПЧОС до Генералния секретар на Съвета на Европа. Нотификацията посочва разпоредбите на част четвърта от Закона за борба с тероризма, престъпността и сигурността („Закон 2001“), в които се съдържа правомощието за задържане на чуждестранни граждани, определени като „заподозрени международни терористи“, които „за момента не могат да бъдат отстранени от територията на Обединеното кралство“.

 

Част четвърта от Закон 2001 влиза в сила на 4 декември 2001 и бива отменена през март 2005 г. През това време шестнадесет лица, включително единадесетте жалбоподатели са били задържани до отмяната на закона, когато срещу тях са издадени заповеди за контрол, въз основа на които се разпореждат множество различни ограничения за онези, които са обосновано заподозрени в участие в тероризъм, независимо от националността им.

 

През август 2005 г., след преговори между Обединеното кралство и държавите по произход на задържаните и предоставяне на гаранции, че те няма да бъдат обект на изтезания, ако бъдат върнати, правителството на Обединеното кралство връчва на съответните държави нотификации за депортиране на седем от жалбоподателите, които са задържани под стража от имиграционни служители. През април 2008 г. Апелативният съд постановява, че едно от тези лица не може да бъде законосъобразно депортирано, тъй като липсват гаранции, че доказателства, придобити чрез изтезания, няма да бъдат използвани в съдебен процес срещу него. Делото е решено от Камарата на лордовете на 18 февруари 2009 г.  

Решението на Европейския съд по правата на човека

Въз основа на фактите, ЕСПЧ осъжда, че е налице нарушение на ЕКЗПОС в частта относно правото на свобода и сигурност и правото на съдебно оспорване на законосъобразността на задържането.

За да постанови това решение, ЕСПЧ прави обстоен анализ валидна ли е дерогацията, направена от Обединеното кралство, налице ли е било „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ и дали предприетите мерки са били строго необходими с оглед неотложността на ситуацията. 

 

Изводи от решението

 

Макар даденото за пример решение да не припокрива изцяло ситуацията, в която България се намира в момента, то е част от задължителната практика на ЕСПЧ и заложените в него критерии за преценка на законосъобразността на предприетите дерогиращи действия ще се използват, в случай че пред него бъдат повдигнати подобни казуси. То е и част от последователната практика на ЕСПЧ в тази връзка.

 

Това означава, че на първо място, ако конкретна държава иска да се възползва от правото си на временна дерогация, то тя е длъжна да посочи изчерпателно конкретните дерогиращи мерки и действия, причината за предприемането им и тяхното времетраене.

 

На второ място, на преценка подлежи обстоятелството налице ли е било изобщо „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“.

 

На трето място, законосъобразността на т.нар. временна дерогация подлежи на преценка от ЕСПЧ за всеки конкретен случай. Това означава, че дори и дадена държава да се е възползвала от правото си да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнение на нейните задължения по ЕКЗПЧОС, това не прави дерогацията автоматично законосъобразна, а жалбите – недопустими, тъй като предприетите действия подлежат на преценка относно наличието на законна цел, строга необходимост и пропорционалност.

 

Така, в случай че всички критерии са едновременно налични, едва тогава предприетите мерки по ограничаване на основни неабсолютни човешки права, или т. нар. временна дерогация, би било в съответствие с Конвенцията. Липсата на който и да било от изброените елементи, от своя страна, ще доведе до липса на такова съответствие, а оттам и до неоснователност на тези мерки. 

В обобщение

Правото на Република България да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по ЕКЗПЧОС ( временна дерогация ), не е абсолютно и безконтролно. Съответно, възползването от това право чрез нотифициране на Генералния секретар на Съвета на Европа, не отменя юрисдикцията на ЕСПЧ и поради това липсва основание за недопустимост на жалби, подадени за нарушаване на основни човешки права в нейните рамки. Напротив. 

 

Всяко от предприетите от българските власти дерогиращи действия следва да бъде поотделно обосновано като съответстващо на критериите, установени в Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, който от своя страна има безусловно и неотменимо правомощие да извърши такова установяване. Това означава, че всяко твърдение, че „последиците [бел. авт. от дерогацията] са, че в този случай голяма част от жалбите на лица, които твърдят, че са засегнати, няма да бъдат допуснати и разгледани“ са неверни и нямат правна опора. 

 

__________________________________________________________________

 

Още интересни теми, свързани с Европейската конвенция за защита правата на човека и с функциите на Европейския съд по правата на човека, можете да намерите в секцията „Права на човека„.

 

Адвокатска кантора „Петкова“ предлага специализирана правна помощ в областта на защита на правата на човека и основните свободи.   

Права на човека, Административно право, Наказателно право

Бавно правосъдие. Как да получим обезщетение?

Темата „бавно правосъдие“ е една от най – широкообхватните по отношение на основните права на човека. Ето защо има и множество нормативни актове, които я разглеждат. Чрез тях на съдебната власт в широк смисъл (разследващи органи, прокурори, съдии) се възлага задължение да решават образуваните пред тях дела в „разумен срок“. При неизпълнение на това задължение държавата дължи съответно обезщетение за бавно правосъдие.

От друга страна, съдебната система в България често е обект на нападки, заради нарушаване на задължението за разглеждане на делата в разумен срок. Ето защо в днешната статия ще разгледаме в кои хипотези е налице бавно правосъдие. Ще видим как можем да поискаме произнасяне на съда, ако той сам не предприема подобни действия. Ще разберем още и по какъв ред можем да потърсим обезщетение.

Правна уредба на проблема „бавно правосъдие“

Задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок намира регламентация в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Гражданския процесуален кодекс, Наказателно – процесуалният кодекс и в Административнопроцесуалния кодекс. От своя страна, редът за получаване на обезщетение за бавно правосъдие е уреден в Закона за съдебната власт и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. По – надолу ще разгледаме уредбата във всеки един нормативен акт поотделно.

Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) се прилага с приоритет пред всеки български закон. Ето защо, при наличие на противоречие между ЕКЗПЧОС и нормативен акт от вътрешното право, прилага се Конвенцията.

Самата Конвенция определя широко правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, като основно човешко право. Неговата основна уредба се намира в чл. 6, пар. 1. Съгласно тази разпоредба:

Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Цитираната разпоредба се отнася до правото на справедлив съдебен процес. Тя, обаче, макар и да е основният, не е единственият аспект на това право. По отношение на друго основно човешко право – правото на свобода и сигурност, чл. 5, пар. 2 от ЕКЗПЧОС постановява, че:

Всеки арестуван или лишен от свобода трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона за изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или освобождаване преди гледането на неговото дело в съда.

Така, видно от двете разпоредби, правото на разглеждане и решаването на делото в разумен срок има три аспекта. Първо, гражданскоправен – забрана за бавно правосъдие при решаване на спорове, свързани с граждански права и задължения. Второ, наказателноправен – забрана за бавно правосъдие при разглеждане на дела за извършени престъпления. Трето, административноправен – забрана за бавно правосъдие при засягане на права и задължения на граждани от административни органи. Ето защо, трите процесуални български закони, също уреждат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Наказателно – процесуален кодекс

Темата „бавно правосъдие“ е най – опасна именно при разглеждане и решаване на дела, свързани с извършени престъпления. Това е така, тъй като наказателният процес засяга три категории права и интереси – тези на обществото, на пострадалия и на престъпния деец. Именно в тази област е и най – широкообхватната практика на Европейския съд по правата на човека. В тази област държавите са плащали и най – много обезщетения за бавно правосъдие. Съгласно чл. 22 от Наказателно – процесуалния кодекс:

(1) Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

(2) Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове.

(3) Делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела.

Необходимостта от стриктното спазване на забраната за бавно правосъдие в наказателния процес произтича от няколко обстоятелства.

Първо

Обвиняемият/подсъдимият за извършване на престъпление не следва да бъде държан в твърде дълга несигурност дали ще бъде осъден, след колко време и какво наказание би следвало да претърпи. Това е така, тъй като самото очакване причинява страдания и притеснения, чието времетраене е ограничено в светлината на забраната за изтезанията, уредена в ЕКЗПЧОС. Това е така още и поради факта, че твърде често обвиняемият/подсъдимият не е реалният, физически извършител на инкриминираното деяние. В този случай голямото времетраене на процеса води до дълготрайно, а понякога и безвъзвратно увреждане на честта, достойнството и доброто му име.

Второ

Задължението за решаване на делото в разумен срок има значение и по отношение на пострадалия/неговите близки. Техният интерес се състои в необходимостта от бързо и адекватно решаване на делото от гледна точка на възмездяване на вредите от престъплението и моралното удовлетворение от намиране и наказване на дееца. Освен това, колкото повече време минава от момента на извършване на престъплението, толкова повече намалява шанс за откриване и наказване на неговия деец, както и на възмездяване на пострадалия.

Трето

Наказателният процес защитава и обществения интерес като цяло. А той от своя страна изисква своевременното откриване и наказване на дееца с оглед прилагане на генералната превенция. Това е възспиращото въздействие на наложеното наказание на един член от обществото по отношение на всички. Наличието на бавно правосъдие в този смисъл отслабва функциите на казанието във връзка именно с генералната превенция.

Важно е да се отбележи, че в светлината на правото на свобода и сигурност, задължението за разглеждане на делото в разумен срок следва да важи и в случаите на вече наложено наказание. По – конкретно в случая говорим за условното предсрочно освобождаване. Твърде често в българската действителност, насрочването на заседание за разглеждане на молба за условно предсрочно освобождаване отнема толкова време, че наказанието на осъдения или вече е изтекло, или остава малка част за изтърпяване. В този случай е налице класически пример за бавно правосъдие. 

Това е така, тъй като в своята практика Европейският съд по правата на човека многократно е обръщал внимание, че „своевременното“ изправяне на обвиняем/подсъдим/осъден, който е задържан под стража е налице, когато съдебен орган се произнесе по законността на задържането, докато то все още трае. Ето защо, понятието „разумен срок“ се отнася и към полицейското и прокурорското задържане, и към задържането под стража.

Граждански процесуален кодекс

В сферата на гражданскоправните отношения не е налице толкова сериозна законодателна намеса. Тези отношения са частни, а държавният и общественият интерес изобщо не участват в тях. Това, обаче, че не означава, че по отношение на тях не действа забраната за бавно правосъдие. Докато, обаче, в наказателния процес има строго определени срокове, които съдебната власт е длъжна, а и в повечето случаи се старае да спазва, в гражданския процес нещата не стоят точно така. Това е така не, защото срокове за съда не съществуват, а защото контролът върху спазването им не е толкова стриктен.

Съгласно чл. 13 от Гражданския процесуален кодекс:

Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

В случай че съдът не изпълнява това задължение, законът дава възможност на страните в производството да поискат определяне на срок за произнасяне. Това става чрез т. нар. молба за определяне на срок при бавност. Молбата се подава чрез съда разглеждащ делото до по – горестоящия нему съд.

Например, ако Софийски районен съд не извършва своевременно някое процесуално действие, то страната по делото може да подаде молба за определяне на срок за неговото извършване до Софийски градски съд.

Тази молба се разглежда от горестоящия съд в едноседмичен срок от постъпването ѝ. Ако се установи необосновано забавяне, определя се срок за извършване на действието.

Административнопроцесуален кодекс

Отношенията, които се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) са т.нар. отношения на власт и подчинение. В тях участва държавен орган и гражданин/юридическо лице. В тези производства се защитават както частни, така и държавни интереси без те да се засягат в толкова сериозна степен, както е в наказателния процес.

Съгласно чл. 127, ал. 1 на АПК:

Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане.

В административния процес задължението за решаване на делото в разумен срок е част от забраната за отказ от правосъдие.

Какво означава „разумен срок“?

Както видяхме, множество нормативни актове възлагат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, но никъде няма легална дефиниция на това понятие. Този факт, обаче, не се дължи нито на празнота в закона, нито на липса на желание у законодателя да уреди такава дефиниция. Той се дължи на това, че не е възможно да се определи единен „разумен срок“ за всички видове дела. Ето защо кой срок е „разумен“ се определя за всеки конкретен случай.

Липсата на легална дефиниция на понятието не означава липса на критерии за извеждането на неговите параметри. Напротив, такива критерии предоставя практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). В едно от своите знакови дела срещу България, ЕСПЧ постановява, че:

При преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото (в този смисъл Екле срещу Германия, Цимерман и Щайнер срещу Швейцария, Крепс срещу Полша, С.Х.К. срещу България). Възможно е накърняване на разумния срок за разглеждане на делото, въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както е възможно и обратното – удовлетворяване на изискването за „разумен срок“ при фактическото надвишаване на процесуалните срокове. 

Според ЕСПЧ предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от закъснения, за които са отговорни държавните органи. […] Гаранцията за „разумен срок“ по чл. 6, пар. 1 има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на гаранцията е да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния.

 

Впрочем, именно тези критерии са заложени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Член 2б, ал. 2

Съобразно посочената разпоредба, при преценка относно наличието на необосновано забавяне при разглеждане и решаване на делото, съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Ред за търсене на обезщетение за бавно правосъдие

Българското законодателство предвижда две възможности за предявяване на претенция за обезщетение при бавно правосъдие. Единият е административен – подаване на заявление чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. Вторият е гражданскоправен и се осъществява по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Обезщетение за бавно правосъдие по реда на Закона за съдебната власт

Член 60а и сл. от Закона за съдебната власт уреждат процедурата за подаване на заявления за обезщетение в случай на бавно правосъдие.

Легитимирани да подадат такова заявление са:

  1. страните по приключени граждански, административни и наказателни производства;
  2. обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства.

Заявлението се подава чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. На сайта на Инспектората на Висшия съдебен съвет са публикувани образци на заявлението и придружаващите го документи.

ВАЖНО!!! Заявленията до министъра на правосъдието следва да се подадат в 6 – месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт. Максималният размер на обезщението по този ред може да бъде не повече от 10 000 лв. Лицата, получили такова обезщетение, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред. Последното е логично, тъй като по този начин пострадалият от бавно правосъдие би бил възмезден два пъти за едно и също нещо. А това, от своя страна, по смисъла на гражданското право е неоснователно обогатяване.

Обезщетение за бавно правосъдие по съдебен ред

Обезщетяването на вреди от бавно правосъдие по съдебен ред се извършва съобразно разпоредбите на Закона за отговорността на държавата (ЗОДОВ) и общините за вреди и на Гражданския процесуален кодекс. При търсене на отговорността на държавата съгласно уредената в цитираните закони процедура няма максимална стойност на обезщетението, което може да се иска. Стойността на претендираните вреди, обаче, трябва да бъде доказана. Освен това, за дело по ЗОДОВ се дължи проста държавна такса, определена с Тарифа на Министерския съвет, докато по реда на ЗСВ такса не се дължи.

Реализирането на отговорността на държавата за бавно правосъдие става с подаване на искова молба до съответния съд. С нея трябва да се докажат нарушението, увреждането и причинната връзка между тях.

Производството по ЗОДОВ също обхваща всички хипотези на нарушаване на забраната за бавно правосъдие. Тоест, то се прилага както по наказателни, така и по граждански и административни дела. Предимството му се изразява в това, че няма конкретно определен срок за подаване на искове по този ред. Поради това, приложение намира общата погасителна давност по чл. 110 от Закона за задълженията и договорите. Така излиза, че искове по ЗОДОВ могат да се подават в 5-годишен срок от датата на възникване на вземането за обезщетение, т.е. от приключване на съответното производство с окончателен акт.

Проект на промени в Закона за съдебната власт по отношение на обезщетенията за бавно правосъдие

Към днешна дата Министерството на правосъдието е внесло проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт по отношение на обезщетенията за бавно правосъдие. С проекта се предлага заявлението, с което се иска обезщетение да се отхвърля, когато:

  1. подсъдимият е бил обезщетен за неразумния срок на наказателното производство чрез изрично и измеримо намаляване на наложеното му наказание от компетентния съд;
  2. по досъдебни производства, когато въпреки проведените действия по издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал неразкрит или не е повдигнато обвинение.

Видно от мотивите на проекта, „регламентирането на тези основания е съобразено с практиката на ЕСПЧ. […] Съгласно тази практика, намаляването на наказанието се смята за адекватна компенсация при нарушаване на изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Взета е предвид и практиката на ЕСПЧ по отношение на прилагането на чл. 6 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). 

Съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС „всяко лице……при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок“, тоест става въпрос само за обвиняемия, съответно подсъдимия. ЕСПЧ въобще не разглежда оплаквания на пострадалия по чл. 6, § 1 от конвенцията по отношение на досъдебни производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение“.

Потенциални проблеми в проекта

Действително, ЕСПЧ приема, че намаляването на наказанието представлява адекватна компенсация за нарушаването на забраната за бавно правосъдие. Така мотивирано, обаче, предложението разкрива един пропуск. Този пропуск се извежда от становището на ЕСПЧ по делото Димитров и Хамънов срещу България. Съобразно него,

По някои дела, българските съдилища намаляват присъдите въз основа на общите разпоредби на Наказателния кодекс, които уреждат индивидуализацията на наказанието. Тази практика обаче, често е резултат от виждането на съдилищата, че след като е изтекъл дълъг период от време от извършването на престъплението, целите на наказанието и общественият интерес не изискват строги присъди.

По този начин, макар в някои случаи съдилищата ясно да се произнасят, че намаляването е с цел обезщетение за нарушаването на правото на гледане на делото в разумен срок, в други, както е при делото на Хамънов, те не правят това. Тъй като тази практика не е основана на изрични законови текстове или на утвърдена съдебна практика, по правило не изяснява въпроса дали присъдата е намалена по изричен и измерим начин, така че да бъдат отчетени ненужни забавяния и, най-важното, не представлява правна възможност за засегнатите лица, не може за момента да се счита за ефективно правно средство за защита.

Така, в случаите, в които е постановена осъдителна присъда, за да се счете, че е налице „изрично и измеримо“ намаляване на наказанието, поради бавно правосъдие, то ще трябва съдът изрично да включва в присъдата формулировка от типа, например „налага наказание лишаване от свобода в размер на 5 г. Намалява същото с 1 г., вследствие на нарушаване на задължението за разглеждане и решаване на делото в разумен срок“.

Парадоксът

Действително, подобно предложение е разумно, тъй като изричното и измеримо намаляване на наказанието и изплащането на обезщетение в пари би означавало двойно облагодетелстване на подсъдимия за едно и също нещо. Съдът, обаче, не разполага със законова възможност за намаляване на наказанието на това основание. Поради това, подобна формулировка като горецитираната, би направила намаляването на наказанието незаконосъобразно. 

Съответно, присъдата в тази част ще подлежи на отмяна при протест на прокуратурата. Ето защо, de lege ferenda, e необходимо намаляването на наказанието, поради бавно правосъдие да се заложи като основание в разпоредбите на чл. 54 и сл. от Наказателния кодекс. Тази празнота за момента може да бъде преодоляна, ако в присъдата съдът мотивира бавното правосъдие като смекчаващо вината обстоятелство.

Основание за отказ на обезщетение по реда на ЗСВ при неразкрит извършител/неповдигнато обвинение

Предложението за това основание за отказ също разкрива известни проблеми. Съгласно мотивите по законопроекта „ЕСПЧ въобще не разглежда оплаквания на пострадалия по чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС по отношение на досъдебни производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато обвинение“. Известно е, обаче, че практиката на ЕСПЧ еволюира. От друга страна, цитиранат разпоредба постановява, че правото на гледане на делото в разумен срок се отнася и по отношение на правните спорове относно граждански права. Макар и буквалното тълкуване на тази разпоредба да навежда на извода, че тя се отнася до гражданскоправни спорове, то възможно е и друго разбиране.

На първо място, правото на пострадалия да получи възмездие за извършеното по отношение на него престъпление влиза в обхвата на неговите граждански права. Неразкриването на извършителя, обаче, препятства реализирането на това право. Препятства се и правото на обезщетяване на вредите от престъплението, тъй като няма срещу кого да бъде предявена съответната претенция.

Второ, формулировката „когато въпреки проведените действия по издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал неразкрит или не е повдигнато обвинение“ разкрива следната слабост. Както вече споменахме, един от критериите за определяне дали е спазена забраната за бавно правосъдие е поведението на компетентните органи. Ако се счете, че това поведение е било ефективно и адекватно, то не е възможно извършителят да остане неразкрит. По този начин може да се стигне до извод, че поради недостатъчно активното поведение на компетентните органи, пострадалият би останал необезщетен както за вредите от престъплението, така и за вредите от бавно правосъдие.

Разбира се, това основание за отказ при прилагане на диференцираната процедура по ЗСВ, не дерогира възможността за прилагане на ЗОДОВ. Но именно тази процедура улеснява гражданите при реализиране на правото им на обезщетение при бавно правосъдие. А чрез предложеното основание за отказ се нарушава именно то.

В заключение

Както видяхме, темата за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е от изключително важно значение. Това е така, тъй като по този начин се осигурява спазването на много от защитените с ЕКЗПЧОС права. От друга страна, воденето на дела и подаването на заявления за обезщетение, действа дисциплиниращо на съдебната власт. Освен това допринася и за по – доброто законодателно уреждане на въпроса за бавното правосъдие и до неговото ограничаване.

________________________________________________________________

Още интересни теми, свързани със защита от нарушения на основните човешки права, можете да намерите в секцията „Права на човека“

Адвокатска кантора „Петкова“ е специализирана в оказването на правна защита по наказателни дела и по дела за защита правата на човека.

За контакт:
работно време: от понеделник до петък от 10:00 до 18:00 ч. 
адрес: гр. София, ул. “Три уши” № 2, ет. 3
тел. 0885 47 77 57
email: office@petkovalegal.com

Права на човека

Европейски съд по правата на човека. Що е то?

Колко често често чуваме израза „Ще осъдя държавата в Страсбург“? И колко често се чудим какво има в Страсбург, с чиято помощ да осъдим държавата. В днешната статия ще говорим за т.нар. Съд в Страсбург или иначе казано – Европейски съд по правата на човека.

Европейски съд по правата на човека. Какво представлява той?

„Европейски съд по правата на човека“ се нарича правораздавателната институция на Съвета на Европа. Той е създаден с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. За нейното съществуване научихме от статията „Заснемане без наше съгласие„. Седалището му е в гр. Страсбург, Франция. Неговата юрисдикция се разпростира върху всички държави – членки на Съвета на Европа, които са ратифицирали Конвенцията. Той има право да разглежда всички въпроси, които се отнасят до тълкуването и приложението на Конвенцията. Жалби до него могат да подават гражданите на държавите – членки на Съвета на Европа, които са я ратифицирали.

Съветът на Европа, от своя страна, е международна организация, която е самостоятелен орган и е отделна от Европейския съюз. Тя има 47 държави – членки с 800 милиона души население. Нейната цел е да насърчава сътрудничеството между всички държави в Европа в определени области. Такива области са правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. За разлика от Европейския съюз, тя няма законодателни правомощия. Официалните езици на организацията са английски и френски.

N.B. Съдебната практика на институцията Европейски съд по правата на човека е задължителна за прилагане от националните съдилища на държавите – членки на Съвета на Европа. Това означава, че ако например български съд постанови съдебен акт, който противоречи на акт на Съда в Страсбург, това представлява самостоятелна причина актът на българския съд да бъде отменен.

N.B. Европейската конвенция за защита правата на човека е част от българското законодателство. Тя е ратифицирана със закон и се прилага с предимство пред българските нормативни актове, които ѝ противоречат.

Европейски съд по правата на човека. Как и защо се подават жалби до него?

Институцията Европейски съд по правата на човека разглежда жалби на граждани, чиито права, уредени в Конвенцията, са били нарушени от държава – членка.

По – голямата част от жалбите до Европейски съд по правата на човека се обявяват за недопустими и не се разглеждат по същество, тъй като не отговарят на критериите и условията за приемането им за разглеждане. Затова е много важно жалбата да бъде изготвена при стриктно спазване на тези критерии.

На първо място, най – голямо значение има срокът. Гражданин може да сезира т. нар. Европейски съд по правата на човека в шестмесечен срок от датата на постановяване на окончателното решение на последната национална инстанция. Основната цел на това правило е да осигури правната сигурност. Тази необходимост произтича от задължението за разглеждане на делата в разумен срок. Тя произтича и от факта, че не следва да се допуска властите и другите засегнати лица да бъдат държани в ситуация на несигурност за дълъг период от време. Освен това, правилото помага на потенциалния жалбоподател да обмисли дали да подаде жалба, както и му осигурява достатъчно време, за да организира добре защитата си.

Изисквания към жалбата до т. нар. Европейски съд по правата на човека

Второ, важно е да бъдат спазени изискванията за форма и съдържание на жалбата. Тя се подава на основание чл. 34 от Конвенцията по образец, предоставен от секретариата на Съда. Тя е писмена и съдържа цялата информация, която се изисква в съответните графи на образеца. Задължителните ѝ реквизити включват:

  1. името, датата на раждане, гражданството и адреса на жалбоподателя и, ако жалбоподателят е юридическо лице, пълното му наименование, дата на учредяване или вписване, официален регистрационен номер (ако има такъв) и официален адрес;
  2. името, адреса, телефонен номер и факс и имейл адреса на представителя, ако има такъв;
  3. ако жалбоподателят е представляван, дата и негов оригинален подпис, положен в раздел „Пълномощно“ на формуляра;
  4. името на Високодоговарящата страна или страни, срещу която (които) е насочена жалбата;
  5. кратко и четливо изложение на фактите;
  6. кратко и четливо изложение на твърдяното(-ените) нарушение(-я) на Конвенцията и съответните аргументи;
  7. кратко и четливо изложение, потвърждаващо спазването от страна на жалбоподателя на условията за допустимост, предвидени в член 35 § 1 от Конвенцията.

Едно от най – важните условия за допустимост на жалбата е да са изчерпани всички вътрешноправни средства за защита. Това означава, че спорът трябва да е преминал всички възможни национални органи и съдебни инстанции.

Важно! Жалбата трябва да бъде написана на някой от официалните езици на Съвета на Европа или на официален език на държава – членка.

Европейски съд по правата на човека. Разглеждане на жалби

В зависимост от характера на делото, жалбата се разпределя на едноличен състав, комитет или камара.

Ако жалбата е явно недопустима, по нея се произнася едноличен състав, чието решение е окончателно. Това означава, че оспорването на решението, с което тя е обявена за недопустима не е възможно.

Ако с жалбата се повдига въпрос, по който т.нар. Европейски съд по правата на човека вече се е произнасял многократно, тя ще бъде разгледана от комитет от трима съдии.

Ако жалбата не е от гореспоменатите категории, тя ще бъде разгледана от камара от седем съдии. Камарата може да приеме, че жалбата не е недопустима или да я разгледа по същество. Преди това, обаче, съответното правителство ще бъде уведомено за жалбата и ще му бъде предоставена възможност да даде становище по нея. Жалбоподателят получава копие от това становище, както и възможност да отговори на аргументите, изложени в него. Това е и етапът, в който Съдът кани жалбоподателя да упълномощи адвокат, който да го представлява.

Съществува възможност делото да бъде разглеждано и от голямата камара от 17 съдии. Тази възможност е налице, когато с жалбата се повдига съществен въпрос по тълкуването на Конвенцията или когато съществува риск от противоречие с предходно решение на Съда. В този случай камарата, на която е разпределено делото ще се десезира и то ще бъде изпратено на голямата камара. В изключителни случаи делото може да бъде отнесено до голямата камара и по искане на една от страните по делото в тримесечен срок от произнасяне на решението на камарата, на която то е разпределено.

Приключване на производството

Производството може да приключи по два начина – с решение за недопустимост на жалбата или с решение по същество, с което тя се уважава или отхвърля.

В случай че Съдът се произнесе с решение, с което уважава жалбата, поради наличие на нарушение на Конвенцията, той може да присъди обезщетение.

N.B. Европейският съд по правата на човека няма право да отменя решения на националните съдилища. В случай че жалбата бъде уважена, жалбоподателят следва да се възползва от предвидените в националното законодателство механизми за отмяна на влязло в сила съдебно решение. Българското законодателство предвижда такива механизми, като едно от основанията за отмяна на влязло в сила съдебно решение е именно постановяване на осъдително решение на Съда в Страсбург.

Ако решението по жалбата е постановено от комитет, то влиза в сила веднага и не подлежи на обжалване. Ако решението е постановено от камара, то става окончателно след изтичането на три месеца от постановяването му. До изтичането на този срок жалбоподателят или правителството – ответник могат да поискат делото да се отнесе до голямата камара за ново разглеждане. Решенията на голямата камара са окончателни.

Ако решението е постановено от комитет, то е окончателно и не подлежи на обжалване. Решението на камарата става окончателно след изтичането на три месеца от постановяването му. До изтичането на този срок както Вие, така и правителството-ответник, можете да поискате отнасяне на делото до голямата камара за ново разглеждане на жалбата. Обърнете отново внимание, че Съдът приема такива искания само в изключителни случаи. Решенията на голямата камара са окончателни и не подлежат на обжалване.

N.B. Подаването на жалба до ЕСПЧ не спира изпълнението на националното съдебно решение! Евентуалните вреди, които са настъпили при изпълнение на съдебно решение, постановено при нарушаване на Конвенцията, подлежат на обезщетяване по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

В заключение

Подаването на жалба до ЕСПЧ е полезен и нужен механизъм за защита правата на човека. Това е така, защото националните съдилища не винаги познават добре международното право, международните актове и международните стандарти. Затова и ЕСПЧ играе ролята на коректив на националните съдии, особено предвид факта, че практиката му е задължителна за приложение от тях. За да може, обаче, да изпълнява тази своя роля, е необходимо гражданите да имат смелостта, желанието и търпението да проведат успешно производство пред него. За целта е необходимо да бъдат добре запознати както със своите права и задължения, така и с критериите за подаване на жалби.